3
931

Убийството на Борис Немцов и властовите технологии на Кремъл

немц

Един от интересните обрати след убийството на Борис Немцов бе смяната на тона в официозните руски медии. Рупорите на Кремъл, за които довчера Немцов беше въплъщение на петата колона и заговора за „майданизация” на руската политика, внезапно заговориха с неутрален, едва ли не почтителен тон за опозиционния лидер.

Разбира се, нямаше как Владимир Путин да не заяви, че става дума за провокация към властта, и да налее вода в мелницата на конспиративните теории, сочещи с пръст към коварния Запад, украинските тайни служби и т.н. Но също така той побърза да изкаже съболезнования и дори да изпрати венец на погребението на своя опонент. Като по знак медийната машина около властта започна да изтъква личните качества на Немцов и приноса му за обществено-политическия живот на страната от 90-те насам. Така например водещият Дмитрий Кисельов, нещо като неофициален телевизионен говорител на режима, сподели, с нотки на носталгия и дори тъга: „Борис Немцов беше подкупващо обаятелен. Артистичен оратор с дързък език. Мъжкар. Не беше замесен в корупционни скандали, но се обърка в живота. Безумно жалко ми е за Немцов. Нeго го знаеха. И разбира се, Борис ще ни липсва – като подправката, която даже в малка доза, придава много богатство на вкуса”.

Можем да интерпретираме по различен начин подобни думи: изблик на санитменталност, проява на цинизъм или зле прикрито снизхождение. Или пък дори показен опит да подчертаеш, че, видите ли, въпреки войната в Украйна, параноята, ксенофобските изблици на „Анти-Майдана” и насаждането на усещане, че родината майка е под обсада, както в 1941 г., в Русия все пак царуват умереният тон и нормите на човещината. Посланието е, че всичко е наред, нещата си вървят в обичайното русло и в този смисъл статуквото не е разклатено. И така посмъртно да се неутрализират думите на самия Немцов, че в руското общество върви пълзяща фашизация.

Забележително в официалната реакция е размиването и релативизирането границата „свой – чужд”. Някогашният противник изведнъж се оказва приобщен в дискурсивните усилия на държавните и квазидържавните институции да маркират политическия терен.

На пръв поглед подобен реторичен завой е изненадващ. Съвсем очаквано е в условията на военен конфликт, санкции и растяща международна изолация разграничението между здравите сили и „предателите” да се задълбочи и изостри. Още от встъпването си в третия президентски мандат през пролетта на 2012 г. Владимир Путин показа, че ще търси конфронтацията с външния свят като сигурен начин за легитимиране на управлението в едни нелеки времена. Икономическата стагнация в Русия в резултат на световната криза 2008 г. стесни възможността Кремъл да си купува подкрепа и популярност, разчитайки на нарастващите жизнени стандарти – както ставаше в самото начало на Путиновата кариера като държавен глава. Както писа наскоро британският журналист Бен Джуда в характерния си красноречив стил: „Владимир Путин управляваше Русия с три неща: пари, пропаганда и терор. Когато икономиката беше в бум и цената на нефта бе над 100 долара за барел, Путин управляваше почти изцяло с пари – хвърляйки суми към елитите и народа – с малка доза пропаганда и съвсем дребни количества терор тук и там. Сега, когато парите свършват, се измени и уравнението. Днес Русия се управлява най-вече с пропаганда и терор.”

Неразделна част от пропагандата е експонирането на врага – било то през образа на външната заплаха (Америка, НАТО), било на вътрешните противници на властта, „чуждестранните агенти” по терминологията на поправките в Закона за нестопанските организации, приети от Думата на 13 юли 2012 г. Симптоматично и знаково в този смисъл сближението на Кремъл с общо взето маргинални фигури като евразиеца Александър Дугин. Неговите идеи са генеалогично свързани с теориите на немския философ Карл Шмит за политическото като производно на изначалното разграничение и сблъсък между „приятел” и „враг”. Както и масовата хореография около шествията, обкичени в георгиевски ленти и съветски символи, в подкрепа на Кремъл и политиката му в Украйна.

Но посмъртното признание, отдадено на довчерашния предател Немцов, е ярко доказателство, че освен противопоставянето „ние – те”, властта продължава да се упражнява чрез още един политтехнологичен инструмент. Става дума за релативизирането на различията и границите, тяхното постоянно преначертаване и дори заличаване.

Нека дам някои конкретни примери от политическото житие битие. Ето например внимателното поддържане на дистанция от страна на Кремъл спрямо сепаратистите от Донецката и Луганската народна република. На преговорите в Минск в средата на миналия месец Путин едновременно ги представляваше пред Меркел, Оланд и Порошенко, но също така настояваше, че Русия е „непричом”. В документа се говори за изтегляне на всички „чуждестранни милиции” от района на бойните действия – елегантен начин Кремъл да използва като коз военното си присъствие на терен и да отрече, че такова има. Лидерите на двете самообявили се републики Александър Захарченко и Игор Плотницкий пристигнаха в Двореца на независимостта в беларуската столица в един автомобил заедно със сивия кардинал на Кремъл Владислав Сурков, но бяха държани настрана от разговорите между т.нар. „нормандска четворка”. Един ден те са подопечни на Москва, на следващия уж имат самостоятелна тежест и роля. Замразеният – временно или не – конфликт създава сива зона, където не е ясно кой носи отговорност. Към днешния момент Русия и Украйна спорят коя от двете страни следва да доставя газ на отцепилите се източни области – и съответно да плаща сметката.

Някой би възразил, че използването на гъвкав език и „творческа амбивалентност” (creative ambiguity) е тривиалност, неразделна част от инструментариума на дипломацията и политиката въобще. Според мен примерите с Немцов и Източна Украйна сочат нещо по-фундаментално.  Става въпрос за начина, по който Кремъл структурира политическия терен – както във външен, така и във вътрешен план.

До болка познат е аргументът, че в международната среда Русия залага на принципи като безусловния суверенитет, ненамесата във вътрешните работи, ненарушимостта на  териториалните граници. За разлика например от Европейския съюз, който иззема суверенитет и създава нови „постмодерни” форми на политическо сдружаване на транс- и наднационално ниво. Докато Русия отстоява консервативна позиция и едва ли не продължава да живее в XIX век, ЕС е в авангарда на глобализацията, тъй като упражнява влияние чрез отварянето на границите и предефинирането на техните функции.

Условността на териториалните разграничения в постсъветското пространство, както и имперските амбиции на Кремъл, са повод да се замислим дали гореописаната картина е напълно валидна. Границите между Руската федерация и нейните съседи са всъщност отворени, а в случая с Източна Украйна,  Абхазия и Южна Осетия (а и Приднестровието, в което отсъства сухопътна връзка) напълно символични. Масовата миграция от Средна Азия към големите руски градове е видимо изражение и форма на глобализация, последвала разпада на СССР. Концепции като „Русский мир” са колкото отражение на желанието на Путин да пресъздаде в нов вид Съветската империя, толкова и констатация за силните обществени, културни, езикови и икономически връзки между Русия и нейните съседи. (Разбира се, войната в Украйна буквално разкъсва пъпната връв с Русия). Не на последно място, Евразийският икономически съюз е опит – по-скоро полвинчат и неумел – Русия да установи и консолидира политически контрол върху своите сателити посредством модели на търговска и регулаторна интеграция, отчасти черпещи вдъхновение от ЕС.

Размиването на границите има пряк ефект и върху отношенията между Русия и ЕС. Украинската криза изкара наяве инвестирания от страна на Москва политически – а вероятно и финансов – капитал в развиването на връзки с партии и обществени групи в ред страни членки на Евросъюза. От Атака и „Йобик” в България и Унгария до Die Linke в Германия и части от СИРИЗА в Гърция – влиянието на Русия е осезаемо. На следващите президентски избори във Франция е твърде вероятно на втори кръг да стигне Марин Льо Пен, която не крие симпатиите си към Путин.  Посланията на Кремъл отекват в ефира на глобалния канал RT (някога Russia Today), който търси публика сред критиците на САЩ и световния капитализъм. В това има известна ирония, тъй като Русия е пример за ефектите на глобализацията на пазарите. Дори и санкциите, наложени от Запада, не могат да разкъсат близките връзки между нефтената и газодобивната индустрия в Русия и големите енергийни фирми в ЕС. Руските олигарси, а и средната класа търсят спасителен пристан в банки и недвижима собственост в Западна Европа. Въпреки гръмките декларации на Кремъл и законодателните инициативи за „де-офшоризация” на административния елит, включително чрез забрана за пътуване в чужбина на служители в силовите ведомства. Но подобни бариери, спуснати показно, няма как да прикрият факта, че Русия остава вплетена във външния свят. И, разбира се, че Кремъл често успява да използва взаимозависимостта в своя корист.

Питър Померанцев, известен британски журналист от руски произход, наскоро издаде книга с красноречивото заглавие Нищо не е истина и всичко е възможно: сюрреалистичното сърце на нова Русия. В нея той споделя опита си от работата в московски телевизии, за да направи интересни наблюдения за атмосферата на морален и интелектуален релативизъм, възцарила се в руското общество. Именно тази флуидност и цинизъм представляват хранителната среда на авторитарния режим, изграден около Путин. Вместо да хвърли камък в блатото, убийството на Немцов подчерта още веднъж способността на властта да задава, контролира и да пренарежда господстващи разкази за общественополитическия живот вътре в страната, както и за мястото на Русия в света.

Д-р Димитър Бечев e специалист по политиката на Балканите, Турция и Русия. Преподавател в London School of Economics.