1
806

Животът носи неудовлетворениe

Eвропейската сага на Уди Алън продължава. След Барселона (Вики, Кристина, Барселона, 2008) и Париж (Полунощ в Париж, 2011), ето че този път целта на 76 годишния Уди Алън е Рим.

Заглавието на филма – На Рим с любов, казва и много, и малко. Става дума за прехвърляне в наши дни на няколко истории от Декамерон на Джовани Бокачо. Структурата на филма е типично уди-алъновска: 4 части, с различни главни герои, сред които архитект, пенсиониран режисьор, момиче, местни жители и гости на града. И всичко това на границата между любовта и разочарованието. Изборът на актьорите е също впечатляващ: Пенелопе Крус, Алек Болдуин, Джеси Айзенбърг и инцидентна поява на самия Уди Алън. Актьорска изява в лентата има и Роберто Бенини (Животът е прекрасен). Премиерата на филма в Европа и САЩ бе в края на месец юни, българската публика ще го види на Киномания 2012. А ето какво каза Уди Алън пред журналисти по време на парижката си пресконференция в хотел „Бристол” на Шанз-Елизе.
От известно време насам мамите Ню Йорк с други градове, което е приятно за европейците, които имат възможност да пътуват заедно с вас. Имаме усещането, че става дума за цяла европейска серия. Ако е така, кои са следващите градове? И какво точно се случва – вдъхновявате се от тези градове или просто разполагате в тях едни и същи истории с едни и същи проблеми?

Започнах да правя филми в тези европейски градове, защото те ми предложиха да ме финансират. А аз открих, че много обичам да работя в Европа. Винаги съм мечтал да бъде европейски кинорежисьор, което е невъзможно, защото съм американец. И ето че съвсем случайно станах европеец.

Но аз обожавам Ню Йорк и възнамерявам да правя там още филми. Следващият ми филм с Алек Болдуин ще се снима в Сан Франсиско и Ню Йорк. Ала бих искал да продължа да снимам в чужбина. Имам предложения за снимки в Китай, Русия, Южна Америка, на места, където с удоволствие бих заснел пълнометражни филми при условие, че разполагам с добри идеи за сценарии.

Градовете, които финансират филмите ви, налагат ли ви някакви определени изисквания – да снимате даден паметник или да се появи например логото на някаква самолетна компания?

Не, наистина няма нищо такова. Финансистите на моите филми нямат достъп до сценариите ми, забранено им е да стъпват на снимачната площадка, докато вървят снимките, нямат думата по избора на актьори и за каквото и да било. Те дават необходимите пари, а аз им показвам филма, щом го завърша. По тази причина ми е толкова трудно да си намеря продуценти, готови да вложат пари в моите филми. Повечето продуценти, най-вече в САЩ, не могат да си представят, че биха могли да работят с режисьор, без да имат правото да погледнат как вървят снимките на филма. А когато научат, че дори нямат право да знаят за какво се говори във филма, който те финансират, направо се оттеглят. Ала аз държа да си остана 100% свободен.

Във филма се вижда самолет на „Ал Италия”, което е поради една  проста причина: това е условието, без което не може да се снима сцена на летището. Не съм взел пари за това, просто без този кадър нямаше да ми разрешат да заснема сцена във вътрешността на самолета.

Все по-рядко играете в своите собствени филми. Не сме ви виждали на екран след Сензацията (Scoop, 2006). В „На Рим с любов” играете ролята на човек, който отказва да се пенсионира, идея, обсебила цялото му същество. Имате ли намерение, подобно на вашия герой Джери, никога да не спрете да снимате филми?

Не смятам да се оттеглям в пенсия. Имам приятели, които направиха така и се чувстват добре. Ходят за риба, пътуват из Европа, занимават се с внуците си… Не съм склонен на това. Продължавам да работя, защото го обожавам. Може би някой ден няма да имам избор: защото ще съм остарял или нещо ще ме е сполетяло, или пък защото вече няма да мога да намеря финансиране за филмите си. Но дори това да се случи, няма да се пенсионирам: ще пиша за театъра или за пресата. Не мога да си представя, че ще спра да работя, докато съм жив.

Страхът от смъртта отново присъства във филма ви и то по хумористичния начин, характерен за вашата чувствителност. Да се надсмиваш над смъртта е начин да я държиш на дистанция или да сподавиш страха, който тя вдъхва?

За нещастие нищо не е в състояние да удържи смъртта на дистанция. Всичко, което мога да сторя, за да понеса идеята за смъртта, е да гледам да се разсея и да мисля за нещо друго. Човек може да работи здравата, както го правя аз, да ходи на кино, да спортува, да ходи на мачове, да се заеме с възпитанието на деца, да се влюби, след което да скъса и пак да се влюби… Често всичко това има само една цел: да мислим за нещо друго, което ни отклонява от смъртта. И то върви, поне до определен момент. Сетне идеята за смъртта се налага с неизбежност и от това направо ви се завива свят. Все още не съм намерил ефикасното средство, за да не изпитвам тревога от мисълта за нея.

В последния ви филм младостта е описана като възраст, кипяща от желания, докато по-възрастните са изпълнени с мъдрост или са пълни глупаци… Къде бихте наредили себе си?

Това е някакъв мит. Човек не помъдрява със старостта. Мит е да се вярва, че ставаш по-снизходителен или по-мъдър, когато остарееш. Единственото, което ти се случва, когато станеш стар, е че по-трудно можеш да ходиш изправен. Това е всичко. Не виждам никакво предимство в старостта. Това е капан. Тези, които наричат старостта време на мъдрост, са мошеници!

Чувствате ли близост с европейски режисьори като Аньес Варда, Жак Деми, Жан-Люк Годар?

Обичам ги много. Израснах с любов към европейското кино и най-вече към френското кино. Всички тези кинорежисьори са нещо важно за мен. Всички мои приятели обожават Годар и неговите филми. Той е изобретател на един фантастичен кино-речник. Срещали сме се многократно: той засне един малък документален филм за мен преди няколко години, а в края на 80-те години аз участвах в неговата версия на „Крал Лир”, един от най-експерименталните му филми. Той оказа решаващо въздействие върху редица режисьори, включително и върху мен. Но единствената обща точка помежду ни е, че Годар е гений. А аз не съм.

Пишете на ръка или на компютър?

Започвам винаги като пиша на ръка, на малки късчета хартия. После натраквам нещо на една пишеща машина – стара портативна „Олимпия”, която използвам, откакто навърших 16 години. Всичко, което съм написал в живота си, е било написано на тази машина. Не съм надарен за технологиите. Не мога да пиша на текстобработваща машина или на компютър, не съм написал и един имейл (моят секретариат ги праща вместо мен). Аз съм чужд на този свят. Децата ми са част от него, съпругата ми – също, но той не е за мен.

Все още ли обичате да се разхождате, просто да се шляете?

Това е едно от нещата, които предпочитам да правя. Когато съм в някой чуждестранен град приятелите ми винаги искат да посещаваме музеи, църкви… И аз го правя, но най-много обичам да се мотая насам-натам, да се възхищавам на къщите, да гледам улиците… Всеки ден с жена ми се разхождаме из Ню Йорк и това е най-интересната част от деня: аз съм си вкъщи и пиша, но с нетърпение очаквам времето на всекидневното шляене… Жена ми ме извежда на разходка, както се извежда куче (смее се). Обожавам това. И то е много важно за мен.

Вашата известност и глупавите въпроси на журналистите (с изключение на тук присъстващите) не са ли неща, които ви отегчават?

Във филма се опитах да обясня, защо животът е труден, все едно дали си известен или непознат. Но все пак смятам, че е по-лесен, когато си знаменитост. Независимо от трудностите, които това създава – липсата на личен живот, папараците, хората, които непрестанно ти искат автографи или да се снимаш с тях… Това са все пак временни неудобства: не рискуваш живота си, не се излагаш на нищо страшно. Не е някаква особена жертва да живееш по този начин. Още повече, че да си известен ти носи толкова привилегии. При това, в повечето случаи, съвсем незаслужени. Накратко, предимствата да бъдеш известен са много по-големи, отколкото неудобствата. И би било недостойно човек да се оплаква.

Вие сте в първите редици и в киното, и в телевизията. Какво все още ви е необходимо, за да вървите напред?

Знаете ли, обичам да работя. Ако трябваше да работя в някакъв офис или нещо, което не ми се нрави, щях да съм нетърпелив да си ида вкъщи, да се пенсионирам, да замина на почивка… Не се чувствам така… Когато съм на почивка, пиша всеки ден! Аз съм нещо като футболен играч, на когото плащат, за да играе, а това му е най-любимото нещо в живота. Плащат ми, за да върша това, което обичам повече от всичко. Нямам някакви особени амбиции, например да създам някой голям филм. Просто обичам да пиша истории и да ги снимам… Някога целта ми беше да създам голям филм и това ме движеше напред. Но вече съм на 76 години, така че мисля, че нещо подобно едва ли ще ми се случи. Ала толкова по-зле, продължавам да пробвам.

Какво би представлявал този голям филм?

Сигурен съм, че когато отидете на кино и видите някой шедьовър – „Крадецът на велосипеди”, „Великата илюзия”, „Осем и половина” или „Седмият печат”, вие осъзнавате, че тези филми надвишават всички други. Бих искал някой ден да мога да направя филм, който да попадне в тази категория, филм, който бих могъл да покажа без срам на някой фестивал и то на същия афиш до тези големи филми.

Никой от моите филми не е на равнището, което бих желал. Направил съм над 45 филма. Сред тях има и такива, които предпочитам пред останалите – „Пурпурната роза от Кайро” или „Мач пойнт“, но нито един не попада в категорията, за която говоря.

Във филмите си разказвате множество истории за изневяра. Смятате ли, че изневярата е неизбежен елемент от живота на всяка семейна двойка?

Не и в личния живот (смее се). В киното тази тема е важна, защото придава динамика. Неща като изневярата или убийството са ключови моменти за изграждането на една пиеса или филм. Но в реалния живот да мамиш партньора си е нещо толкова плачевно, колкото и съсипващо. Изневярата е тема, която използвам във филмите си, защото тя е идеален терен, на който мога да проектирам шеги и да изградя комедийни ситуации.

В новия ми филм една от сцените започва със сантиментално предателство. Те са млади, пълни с чистота, но първото нещо, което правят, когато пристигат в Рим, е да се мамят взаимно. Това е смешно по своята форма, но прискърбно по съдържанието си. И ако по-внимателно се вгледате в историите, които пиша, ще видите че винаги има нещо тъжно и злочесто в тях, дори в комедиите. Историята с Бенини показва, че животът е тъжен, дори когато си известен. Историята на Алек Болдуин е история на разбити сърца. Тази от „ Полунощ в Париж” казва нещо било за епохата, в която се разиграва действието, било за днешния живот. Животът винаги носи неудовлетворение. Такъв е животът!

Що се отнася до последната ми история, дори повествованието да е 100% комедия, реалността е повече от тъжна.

Във филма представяте героите си като егоцентрици и лъжци? Да не би да изхождате от собствения си опит?

Не… Имам известна склонност към мизантропия и към убеждението, че светът е населен с достатъчно хора с лоши намерения, за да се превърне земята в най-лошото възможно място, вместо в рая, който би могла да бъде. Светът няма нито призванието, нито потребността да бъде чак толкова ужасно място. И ако нямах вяра в човечеството, което наистина обичам, щях да смятам, че всичко наистина върви към най-лошото. Но това няма нищо общо с моите герои.

Изпитвали ли сте творческо изчерпване и какви са вашите източници на вдъхновение?

Никога не съм имал страх от бялата страница. Това със сигурност е един от съществуващите проблеми, с който не съм се сблъсквал. Винаги съумявам да намеря вдъхновение някъде и в нещо. А ако не дойде… Знаете ли, когато бях млад, пишех за телевизията. И „трябваше” да пиша, каквото и да се случи, защото емисиите се излъчваха на живо. Идвах в телевизията, сядах зад бюрото и трябваше да напиша нещо. Нямах избор. Това ме научи да сядам зад масата и да принуждавам вдъхновението да дойде! Разбира се, предпочитам, когато идеите идват сами, по интуитивен начин. Но когато това не се случва, телевизията ме научи, че все пак има изход.

Все още сме под впечатлението на „Полунощ в Париж”. Открихте ли в Париж качества, които Рим няма и обратното?

Всички големи градове са като различни личности. В Париж или в Рим, аз съм турист. Париж е един невероятно романтичен град. Американците го възприемат като някакъв пароксизъм на романтиката, като идеален декор на една любовна история. Рим е по-груб, хората са по-демонстративни, по-директни. В много от случаите парижаните приличат на нюйоркчаните, те са по-сериозни. В Рим обичат да ядат, да ходят на кино, да се шегуват… Все едно, че животът е създаден само за забавления, за да се възползваш.

Париж е по-романтичен. Ню Йорк е по-невротичен и по-наситен с енергия от останалите градове. Барселона е по-скоро като Париж, но по-отпускаща. В четири часа сутринта хората излизат, за да идат на дискотека… докато аз съм отдавна в леглото и спя вече пети час.

Бившата първа дама на Франция игра в предишния ви филм. Запазихте ли приятелски връзки с нея и срещнахте ли си отново след приключването на снимките?

Поддържаме много добри отношения с нея, тя е наистина очарователна. Причината за моята среща с Карла Бруни и твърде проста. Един ден семейство Саркози поканиха жена ми и мен на брънч в Елисейския дворец. Отзовахме се на поканата и така се запознахме. Той е много симпатичен, интелигентен и забавен… Що се отнася до нея, още в мига в който я видях, разбрах, че тя е кинозвезда! Предложих й за ден-два да участва в снимките. Тя отговори, че ако е за ден-два, ще дойде, за да може някой ден да разправя на внуците си, че се е снимала във филм! Това не е нещо, което я интересува напълно.

С други думи, приемете, че когато съм в Париж, отделям най-много време, за да отговарям на въпросите на журналистите. Ако имам случай да се среща с Франсоа Оланд, ще ми бъде приятно. Но не го познавам. Във Франция аз съм само турист. Тоест завися от хората, които ме канят, и не е редно аз да вдигна телефона и да ги безпокоя.

Превод: Тони Николов

1 коментар