0
478

Удоволствие от добрия вкус

Микросезонът в Държавния германски театър на Тимишоара ми донесе удоволствие от припомнянето, че добрият театър е неконформистки и не се подмазва с евтини номера на публиката.

В началото на юни Държавният германски театър на Тимишоара организира Микросезон, за да представи пред театралната критика четири от най-добрите си спектакли. През последните години този театър оформи своя амбициозна трупа от млади актьори, репертоарът се подбира внимателно и балансирано, канят се интересни творци като Раду Африм, Александру Дабижа, Юрий Кордонски, Ласло Бочарди, Драгош Бухаджияр. Резултатите не закъсняха – на последния Национален театрален фестивал в Букурещ[1] Германският театър на Тимишоара беше поканен с цели три спектакъла от своя репертоар, а спектакълът „Чайка” на Юрий Кордонски влезе в селекцията на Международния театрален фестивал на Сибиу 2013. Актрисата Силвия Тьорьок получи през май 2013 националната наградата за дебют на УНИТЕР (Съюзът на румънските театри) за ролята на 11-годишната Ирис от пиесата на канадския драматург Морис Панич „Момичето от аквариума на златната рибка”, постановка на Раду Африм.

Международният театрален фестивал „Евроталия”, на който Германският театър беше домакин от 2010 г.,  прекъсна през последните години заради липса на средства, затова пък творческата енергия се съсредоточи в самия репертоар – грижливо подбран, в който регионалните теми имат запазено място, наред с европейската класика и най-новата драматургия. В кой театър, ако не в Германския театър на Тимишоара би звучал по-добре текстът на Херта Мюлер „Низини”, разказващ за детството й в Ницкидорф, на 35 км от Тимишоара? По време на премиерата във фоайето на театъра можеше да се види изложба със снимки от Ницкидорф днес. А режисьорът Ники Волц сподели, че от изоставените къщи в селото е взел някои идеи за сценографията. Така театърът остава близо до немското малцинство в региона, запазва своята специфика на локален културен център, като същевременно участва активно в театралния живот на национално и международно ниво. Заслугата е на художествения директор Лучиан Варшандан, който работи от години, за да превърне театъра на немскоезичното малцинство в едно все по-интересно място. През декември 2012 г. за тези си усилия той получи наградата ProCulturaTimisiensis.

Микросезонът наистина създаде усещането, че в Германския театър няма случайни репертоарни попадения, всеки проект е заплануван и разработен детайлно, с висока творческа взискателност и най-важното – с мисъл за публиката, на която трябва да се предложи качествен културен продукт. Младите актьори са силно мотивирани да попаднат в този театър, при условие, разбира се, че владеят немски език. Дори актьори от Германия проявяват интерес. Константин Кайдел, родом от Франкфурт, сам избрал да кандидатства за работа в Тимишоара, след като през февруари се дипломирал в театралното училище на Майнц. Състудентите му били втрещени от този избор, но сега с удоволствие му идват на гости, разказва той.

Още помня „Престъпление и наказание” на Юрий Кордонски в театър „Буландра” – там той „разтрои” Разколников – трима актьори играеха едновременно различни душевни състояния на героя, а Сорин Леовяну като Порфирий трябваше да бъде три пъти по-динамичен емоцонално (и наистина успяваше, с неговите ексцентрични и неочаквани реакции). Днес в „Чайка” на Кордонски главно действащо лице е… представлението на Трепльов. Виждаме го три пъти в различни интерпретации. В първо действие приготовленията за спектакъла са трескави, дървената сцена съвсем в центъра бива покрита с бяло платно, а Нина, която играе световната душа, също е обвита в прозрачна бяла тъкан. Хореографията на ръцете и на цялото й тяло създават впечатление за движеща се материя, а също и за криле – символичен образ на световната душа, която се „носи над водата”. Но преди началото на спектакъла на Трепльов майка му, знаменитата актриса Аркадина (Йоана Якоб успява да придаде по детски наивно и самовлюбено излъчване на своята героиня) уж на шега минава по сцената и потропва с токове, сякаш за да урочаса спектакъла, след това взима лисичата кожа от рамото си и като в куклен театър я кара да души по сцената и да говори смешки. След скандала и прекъсването на спектакъла на сцената остава само доктор Дорн (Георг Пеец) и замислено, сякаш анализирайки го, повтаря почти целия текст на Заречная. След това Нина играе спектакъла още веднъж, по молба на Аркадина, но бързо спира, защото хореографията й се вижда глупава и неестествена… След това в различни моменти отделни елементи от този странен танц биват припомняни на публиката… В последното действие, малко преди финала, старата хореография на световната душа се превръща в танц за двама – Константин и Нина си припомнят заедно своя спектакъл; хармонията на движенията е пълна, хореографията се изпълнява леко забавено, с внимание и нежност – нещо забравено, но все още живеещо някъде в тях, един общ спомен, който ги свързва. След това Чайката отлита, а Трепльов намира покой седнал на стол в полумрака. За самоубийството му е само съобщено.

Сред сценографията на Драгош Бухаджяр, композирана от стари мебели, празни рамки за картини, куфари и прашни книги, персонажите на Чехов изглеждат като вехти кукли, забравени на тавана. Те седят върху купчинки книги, подът също е покрит с книги, а публиката седи разпръсната сред декора, съвсем близо до актьорите. Често попадаме в светлината на прожекторите заедно с тях, молят ни за кърпичка при нужда и търпеливо изчакват да я намерим, а преди да започне представлението на Трепльов на всички ни се раздава парче лимон и ни се казва да го изядем по даден сигнал, а именно – когато замирише на сяра (всъщност в спектакъла на Кордонски замириса на тамян).

Понякога в сумрака, а и от нашата децентрализирана гледна точка не сме напълно сигурни кой говори, чий е този глас, дали не е на световната душа или на самия Чехов… Персонажите му странно са се слели в едно отегчено и разочаровано от живота малко общество. Младата актриса Олга Тьорьок (Нина Заречная) израсна и разви таланта си в Германския тeатър на Тимишоара. През миналия сезон тя направи силно впечатление с ексцентричния си и темпераментен натюрел в спектакъла на Раду Африм „Момичето от аквариума на златната рибка” в ролята на Силвия. „Чайка” е поредният спектакъл, в който тя впечатлява с умението си да бъде концентрирана и прецизна като сценично присъствие, винаги различна и неочаквана. Нейната Заречная приема чайката, убита от Трепльов, като алегорията на съдбата си и на няколко пъти я чуваме пронизително да грачи като истинска чайка. Тя е чувствителна, но и силна жена, която понася гордо последствията от личния си избор. На финала оставаме с усещането, че само тя ще се спаси от затвореното общество на прашните, „книжни” хора; само тя има сили да премине със забързана крачка по старата сцена и да излезе навън.

В танцовия спектакъл „Дердиеданс” правят впечатление работата в екип на младите актьори от трупата; чудесният синхрон, чувството им за ритъм, за мярка, за хумор. Този спектакъл разгръща креативността на актьорите на няколко нива – те са автори на текста, на темите в спектакъла, на собствената си сценична пластика, а известният хореограф Флорин Фиерою е само „художествен координатор”, както пише в програмата. Той е оставил актьорите да пишат текста и да импровизират скечове, с единственото условие да не се разказва сюжет: „Човешкото тяло е пълно със  смисли; да оставим публиката да се занимава с интерпретацията и репрезентацията. Тя има нужда от свобода да си фантазира. Мозъкът получава информации и намира отговори, слага ред във всичко. Не искам да бъдете някой друг или да създавате персонаж – всеки излиза на сцената като себе си.”

Спектакълът очевидно е разделен на мъжка и женска гледни точки. Първо на сцената излизат актрисите и започват да правят списъци с „Трябва да…” и „Искам да…” После облепват сцената и собствените си тела с жълти листчета postit, за да не забравят нещо от изброеното. Разминаването между двата списъка е очевидно и изглежда смешно-тъжно. Това разминаване създава и специфичната разместена и леко „осакатена” хореография на ежедневието.

Следва мъжката сцена, в която актьорите са организирани около дълга заседателната маса и комуникират помежду си чрез многозначителното произнасяне на цифри, чрез кашляне или чрез удари с глава по масата. Разбира се и този ред не може да бъде удържан дълго, стига се до страстна и неочаквана целувка между двама от заседаващите, бой и произнасянето на номер 112… Спектакълът е изграден на принципа на контрастите, забавен е и, въпреки желанието на Фиерою, разказва увлекателно и съвсем кохерентно за стреса на съвременния градски човек. Интересното е, че накрая зрителят остава с усещането, че мъжката позиция е някак прекалено пародирана, окарикатурена. Сякаш мъжете са доказани клоуни, а жените са на ръба между нормалното и шизофренията, но все още удържат нормалността, със сетни сили. Това странно усещане се потвърди и от един диалог от репетициите, публикуван в програмата на спектакъла: „Фиерою: Казвате, че има риск спектакълът да изглежда женомразки?.. Не, няма как, нали тръгнахме точно от противоположната точка…”

Великолепна работа в екип на актьорите от Германския театър се вижда и в спектакъла „Сватбата на дребния буржоа” от Брехт, дело на известния режисьор Александру Дабижа и не по-малко известния сценограф Драгош Бухаджияр. Попаднали сме сред странна селско-градска дървена сценография, в която мебелите се разпадат, а възпитанието на празнуващите е по-нестабилно и от мебелите. Фалшивата любезност експлодира само след няколко чаши евтино вино, което обилно се лее по сцената – актьорите жадно отварят усти, но изливат виното настрани, сякаш са кукли без вътрешности и само маркират живи хора. Те са със силно гримирани бели лица, почти с маски; гримът всъщност прилича на вар, напукан и олющен като по стара стена, зад която се вижда празнота…. Без да се опитва да ни изнася лекции за теоретичните постулати на Брехт и без непременно да търси ефекта на отчуждението, спектакълът на Дабижа е блестяща и ефикасна комедия – концентрирана, смешна, олекотена от излишни елементи. Понякога нямаме време да си поемем дъх между отделните сцени. Песните и танците (хореографията отново е на Флорин Фиерою) придават още по-голям чар на цялото.

След като постави „Калигула” в Крайова през 2011г. и спечели наградата на УНИТЕР за най-добра режисура, през 2012 г. Ласло Бочарди поставя още един текст на Камю – „Недоразумението” в Германския театър на Тимишоара. Очевидно навлязъл вече в света на автора и желаещ да е максимално близо до неговия екзистенциален песимизъм, той създава сив и аскетичен поствоенен свят, лишен от цветове и илюзии. Бог е замълчал завинаги. („ Моли се Бог да те направи като камък. Това е истинското щастие и именно това е избрал и той за себе си.”) Силуетите също са сиво-черни. Изключение прави пъстрият и натруфен персонаж на стария ням слуга – роля, за която специално е поканен Сорин Леовяну. В прочита на Бочарди този второстепенен персонаж излиза на преден план като главно действащо лице. Този странен клоун с бяла маска и барокови дрехи изглежда като персонаж, избягал от пиеса на Расин, преживял войната незнайно как, запазил цветовете си, също незнайно как, а и способността си да се смее, така че не е ясно дали е въображаем или реален, дали е персонификация на съдбата или на детските спомени – остарели, но все още цветни, с които завърналият се син отново се сблъсква в родния дом. Без никакви обяснения и без предупреждение Сорин Леовяну мълчаливо прегръща завърналия се син. Той единствен го припознава. А веднага след като майката и сестрата убиват „чужденеца”, Клоунът на Леовяну услужливо им подава паспорта му. В следващия момент лицето му сякаш ослепява, очите се обръщат в орбитите, устата се разтегля в трагическа гримаса, сякаш е древногръцка маска на скръбта, за да опише за нас ужаса, който преживяват убийците, останали отзад, в полумрака на сцената…

Спектакълът е построен елегантно, аналитично, а текстът на Камю е поднесен от актьорите леко тезисно и статично, което впрочем много му подхожда. Сцените на съзерцание, колебание, припомняне, както и пантомимните моменти на Леовяну придават дълбочина на цялото, изпълват сцената с емоции и усещане за преживявания и минало, което не може да бъде заличено.

И накрая искам да обясня защо написах този текст. Защото тези четири много различни един от друг спектакъла, поставени в един регионален театър, ми припомниха нещо важно. Удоволствието да харесам няколко различни като стил спектакъла безусловно, просто защото са силни, категорични творчески послания. Удоволствието да споделя високата мяра и добрия вкус, които тези спектакли носят. Удоволствието да си припомня, че добрият театър е неконформистки и не се подмазва с евтини номера на публиката. Мисля че в момент, когато у нас за успешен минава онзи театър, който продаде повече билети, независимо с какъв репертоар, подобни примери могат да ни припомнят какво е истинският театър – култура, стил, безкомпромисност, творчество. Не ги ли пожертвахме малоумно и твърде евтино?

 


[1] Националният фестивал в Букурещ е най-голямото театрално събитие на Румъния, което ежегодно представя в своите 6 секции най-интересните продукции от цялата страна. Фестивалът е създаден през 1990 г. от театралния критик Валентин Силвестру. От 2011 г. директор на фестивала е Алис Джорджеску. 22-рото издание на фестивала се състоя от 22 октомври до 4 ноември 2012 г.