0
4420

Удряйки се
в гърди

Иисус издъхва. Земята се разтърсва. Скалите се пропукват. Гробовете се разтварят. И много тела на светии възкръсват. Слънцето потъмнява. Настава мрак по цялата земя. Храмовата завеса се раздира по средата.

А стотникът и ония, които с него заедно пазеха Иисуса, като видяха земетресението и всичко останало, твърде много се уплашиха и думаха: наистина Божий Син е бил Тоя Човек! (Мат. 27:54).

Зяпачите и подигравачите, които са били на зрелището, като видели станалото, се връщат у дома си, удряйки се в гърди. (Лук. 23:48)

В един миг – заради земетресението, спусналия се мрак по средата на деня, пропукването на скалите, раздирането на храмовата завеса – заради всичко това свидетелите на зрелището в един миг проумяват, че Този човек е бил праведник и изпадат в ужас от себе си – как са могли да крещят така неистово „Разпни Го!“, как са могли да се поддадат на манипулациите на свещениците – и започват да се удрят в гърди, и искат да разкъсат дрехите си, и искат да седнат в пепелището, и да се завият във вретища, и да посипят главата си с пепел, и да върнат времето назад и да не направят това, което вече са направили – подигравката, жлъчката, оцета, сарказма, злорадството, насмешливото високомерие, яростта, изстъплението, затова се удрят в гърди, затова твърде много са се уплашили.

В началото на романа „Идиот” има знаменателен епизод, в който княз Мишкин описва екзекуцията, отсичането на главата от ешафода, минутите и секундите преди смъртта, той представя картината, изражението и психологията пред ешафода, всъщност Достоевски пресъздава нещо, което лично е преживял, когато е бил осъден на смърт и екзекуцията е отменена в последния миг. В картината от романа е изобразена екзекуция с гилотина, екзекутираният вече е гилотиниран, главата е отделена от тялото, тя се е търкулнала настрани, но тя все още е жива, за няколко секунди в нея все още има и съзнание, и съзнанието е – тя вече е отделена от тялото, вече ѝ остават няколко секунди живот. Князът разказва на изумените си слушатели потресаващата картина на смъртта, на мига на смъртта и на въздействието от смъртта.

Мисля си, може би подобно е било преживяването на зяпачите на Голгота – те са тръгнали натам с подигравка, но когато пред очите им се е разиграла драмата на смъртта, те вече не са същите зяпачи, навеждат покрусено глави и се връщат, биейки се в гърди.

Често ни се случва – когато слушаме евангелски разказ – внезапно някоя дребна уж подробност се забива в нас и през нейната призма като че ли по-отчетливо и ясно се приближаваме и преживяваме евангелските събития. И ето – ужасът на тези зяпачи, които се връщат от зрелището не с развеселени души, не с лековати и весели закачки помежду си, не с умилителното съзнание за своята праведност, която особено много изпъква на фона на греховете на този грешник, разпнат току-що пред очите им, не с удовлетвореното чувство за мъст, към този, който се осмели да нарани вярата на предците им. Не! Те са очаквали забавление, зрелище, пиршество за сетивата и душата си, задоволяване на стадния си инстинкт за праведност, за правилност, за справедливост, а получават точно обратното! Пред тях внезапно се разкрива немислима и кошмарна гледка. Оказва се, че те са сгрешили, именно те! – Синедрионът, първосвещениците, книжниците, фарисеите, законоведците, съдниците, всичкознайковците, разисквачите – всички са сбъркали, защото се оказва, че този човек  е  праведник! Той понася безропотно страданията, но ето сега, след смъртта му Бог им праща знамения, които ги разтърсват така, както някога върху египетския фараон се изсипваха знаменателни бедствия, за да могат отците им да избягат от Египет. И най-страшното – не само праведник, не само несправедливо осъден, не само че съдебният процес е бил лъжлив и бутафорен, ами този човек наистина е бил Син Божи! Защото мрака по цяла земя, пропуканите скали, потъмнялото слънце, бученето на земята, раздирането на храмовата завеса, вече светая святих не е отделена с нищо, вече тя се е сляла с храма, значи предишната йерархия вече не съществува, вече има нова йерархия и никой не знае каква е, но е свързана, категорично е свързана с този току що убит грешник, оказал се безгрешен праведник! Наблюдателите на зрелището сега тичат към къщи в непоносимия зной, в сухия пясъчен прах, в суматохата, в притъмняването, в бученето на земята, в грохота на скалите, в пропукването им, те се блъскат един в друг и удрят с юмруци гърдите в отчаяние, в покруса, в смъртен срам и страх от кошмара, който ги е връхлетял. Защото всичко е вече безвъзвратно. Няма да знаят какво да правят оттук насетне с живота си, със себе си, с мислите си, с паметта си, със спомена за този грешник, на когото му подадоха жлъчка и оцет, на когото му прободоха ребрата, за да се уверят, че е мъртъв, на когото се присмиваха така жлъчно и жестоко. Безвъзвратно е.

Юда осъзнава всичко това още преди Иисус да е разпнат. Осъзнава всичко това още докато се води мнимия процес срещу Него. Дори не вижда земетресението, потъмняването на слънцето, грохота на скалите, храмовата завеса. Отива до дървото и провисва на него.

И Петър осъзнава, че се е отрекъл от Иисус. Три пъти. И тръгва по една йерусалимска улица, и се опира на стената, и горко се разплаква, и раменете му се разтърсват от ридания, и петелът зловещо продължава да пее в онова мътно, тежко, страшно развиделяване.

 „Целият народ, който се бе събрал на това зрелище, като видя станалото, връщаше се, удряйки се в гърди. И стояха  надалеч и гледаха това всичките Му познайници и жените, които вървяха подире Му от Галилея” (Лука 23:48-49).

Познайниците Му и жените още не знаят какво предстои да се случи. Иисус много пъти е казвал пред тях, че ще възкръсне, но сега, слизайки от Лобното място, никой не помни Неговите думи, никой не вярва в тях, всички са попарени, отчаяни са, всички са като Емауските пътници –  покрусени, обезнадеждени. Дори когато Го видят възкръснал, в първия миг те няма да Го познаят. Или няма да повярват на очите си – толкова необичайно и непонятно е възкресението. Ще мислят, че Той е дух, че е призрак, а Той ще ги приканва да се уверят, че има плът и кости, ще кани Тома да вложи пръста си в раните му.

Удрят се в гърди и са така смазани, че нищо друго няма в съзнанието им освен Голготската гледка. Едва по-късно, когато Той разчупва пред тях хляба, ще се отворят очите им, едва тогава, през разчупения хляб, ще започнат да проумяват Възкресението, едва тогава, бавно преглъщайки преломения хляб, ще усетят горенето на сърцето си.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияПарадоксът на Бога, явен ни в Христос
Следваща статияЮлия Кръстева и истината на досиетата