1
791

Украинската свобода

TDimova

По една онлайн телевизия, която излъчва live, видях и чух: на един малък площад в горящия Киев четирима свещеници се молеха за протестиращите, за свободата на Украйна. Изричаха молитвите напевно, бавно, от дъното на сърцето си. С целия си разум, с цялата си воля, с цялата си душа – както само може да се моли човек, когато около него всичко гори. Никога дотогава не бях забелязвала колко мелодичен, колко красив език е украинският. Нещо изконно старославянско има в звученето му, особено когато се споменават имената на Иисус Христос, на Света Богородица, на Архангел Михаил. А украинците ги споменават често, носят ги в сърцето си и молитвата е непрестанно на устата им. В тези свещеници, в гласовете им, в лицата им беше съсредоточена цялата безпомощност, безизходица, отчаяние на хората около тях, но също и цялото им упование, воля и решимост. Вярата им. Можеше да се види, да се усети, да се вдъхне вярата на тези четирима свещеници в Бог. Останало им беше единствено това – да се молят. Но им беше останало най-важното – именно да се молят. Това беше  ден преди кръвопролитията, преди кървавия четвъртък. И тогава, докато ги гледах и слушах, и плачех пред компютъра, и се молех заедно с тях, разбрах по някакъв напълно непонятен, алогичен начин, че революцията в Украйна победи. Разбрах, че революцията в Украйна победи, защото Господ чуваше молитвата им. Те знаеха, че Господ чува молитвата им и затова се молеха така – от дъното на сърцето си, бавно, напевно, с цялото отчаяние. С цялото упование.

После последваха кървавите събития, с всеки час още убити, още ранени. После гледах и се взирах в снимките от „Ройтерс“ в портала „Двери на православието“ – от катедралния храм, превърнат в лазарет. В друг храм – убитите, наредени един до друг, покрити с чаршафи, петна кръв. Над тях свещеникът като ангел. Под чаршафите се виждаха обувките им, якетата им. До този момент са били на Майдана, протестирали са, били са най-отпред, сега лежат на пода в църквата, покрити с бял чаршаф вместо саван, недочакали победата.

Заради саможертвата на тези, които лежаха на пода, покрити с окървавени чаршафи, бях сигурна, че режимът на Янукович рано или късно ще падне.

Много ни боли от Украйна. Боли ни от нашето безсилие, от това, което ние не направихме. Много дълго ще ни боли. Изводите за нас са ужасно тъжни и няма нужда сега да ги изричаме отново.

Но исках да си обясня – как един човек се превръща в герой чрез своята саможертва. Как един човек решава, че е по-добре да бъде застрелян, отколкото да продължи да живее редом с бездуховното комунистическо уродство. Един човек, който никога не е знаел, нито е искал, нито е „планирал” да става герой, дори не си е и представял, че след време името му да бъде вписано в паметна плоча на жертвите на революцията. Той просто не е можел да остане вкъщи и да гледа по телевизора. Нямало е как той да не бъде навън, при другите, нямало е как да не протестира. Знаел е, че рискът да бъде прострелян или отвлечен, или пребит, или съблечен гол и пуснат в гората, е огромен. И въпреки това е излязъл. Излязъл е навън с ясното съзнание, че може да бъде отвлечен, пребит, съблечен гол и пуснат в гората, застрелян. Една млада жена по същата телевизия се обърна на руски към своите сънародници от Източна Украйна и каза, че ако новото правителство е пак като старото корумпирано правителство и не работи за народа, тя пак ще бъда на Майдана.

Искам да погледна от другата гледна точка. Не гледната точка на спокойствието, уюта, примирението. Чуваме коментари: Да пази Господ! Да не стане и у нас като в Украйна! Тоест да не пламне и у нас като в Украйна. И с това като че ли се изчерпват коментарите ни, отношението ни към протестите в Украйна. И след като изгледаме новините и вечерния сериал заспиваме спокойни, че у нас не е като в Украйна.

Разглеждала съм много снимки от унгарската революция от 1956, от Пражката пролет от 1968. Всички те много приличат на сегашните кадри от Киев. Хора се изправят с телата си срещу танковете. Биват премазани от танковете. Водят неравна, обречена битка, но не се предават. Не се примиряват. Отстояват свободата си. Революциите бяха премазани от червената тоталитарна империя. Но в края на краищата те се оказаха победителите над нея. Те устояха, а тя  рухна. Всъщност те я срутиха. Срутиха я със своята упоритост, със своята непримиримост, със своята вяра. Отстояха и получиха свободата си. Платиха цената на свободата, а тя не е евтина. Евтината свобода е неистинска свобода.

Като видях решимостта и смелостта на украинците, още от началото на революцията бях уверена, че режимът на марионетката Янукович ще рухне. Защото няма сила, която може да устои срещу волята и решимостта за свобода. В един репортаж журналистка попита отец Сергий, който беше на барикадите с епитрахил и каска дали се страхува. Той отговори спокойно и твърдо – Не, защото Бог е с нас!

Някои наши коментатори наричат украинската революция преврат срещу законната власт. Борбата за свобода не може да бъде преврат. Свободата е върховно право, над всички други и преди всички други права. Правото на свобода включва и правото на борба за свобода.

Ако мислим по друг начин, в други категории, това означава, че все още сме рая покорна.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияСИРАК СКИТНИК: АСПЕКТИ НА НЕГОВАТА ЕСТЕТИКА
Следваща статияОсвен всичко искам и да живея

1 коментар

  1. Слушах на Майдана един баща в същия този ден:
    „Аз съм музикант. Имам в къщи три деца. И ме е страх, че ще ме убият.
    Но много повече ме е страх, че тези дечица ще живеят в тази Украйна!“…