Байдън трябва да се заеме с прекратяването на войната – чрез дипломатически стъпки за възобновяване на преговорите – също толкова енергично, колкото въоръжава Украйна.
С безизходицата на украинския фронт и мантрата на Джо Байдън, че САЩ ще подкрепят Киев „дотогава, докато е необходимо“, американският президент се оказва под растящ натиск – не само от политическите си опоненти, но и от политолозите, които апелират за ясни и реалистични цели във войната.
Покрай политическите боричкания, целящи да се избегне замразяване на правителствената работа, американският Конгрес отказа да одобри 6-милиарден помощен пакет за Украйна. Почти половината от републиканците в Камарата на представителите гласуваха и за спиране на парите за Украйна в рамките на правомощието за задължителните военни разходи. Бунтът на републиканците идва в момент, когато започналата през лятото украинска контраофанзива няма с какво да се похвали. През тази година Русия е завладяла повече територия, отколкото Украйна, въпреки доставките от САЩ и Европа на огромно количество модерни оръжия за Киев.
Тези две развития – във Вашингтон и на фронта – бележат нова фаза във войната, която изисква ново мислене. Политическата подкрепа за Украйна от страна на нейния най-важен международен съюзник, Америка, не е гарантирана в близка перспектива, да не говорим, ако Тръмп се завърне на власт след предстоящите догодина избори.
Така че за президента Байдън настъпва време да вземе важно стратегическо решение. Неговата администрация и европейските съюзници ще бъдат изкушени да продължат по пътя, който са поели: представяне на войната в почти апокалиптични краски, обещания за въоръжаването на Киев „дотогава, докато е необходимо“, заклеймяване на политическите опоненти като екстремисти, безразлични към съдбата на Украйна и националната сигурност на САЩ.
Само че този подход достигна своите граници. При липсата на напредък на бойното поле – украинската армия не е постигнала пробив от миналата есен, – все по-настоятелните искания за още помощ, безкрайно и без оглед на обстоятелствата, превръща тази война в потенциално безплодна и безкрайна мисия. Проблемът не е, че аргументите за подпомагане на Киев са лишени от убедителност. Проблемът е, че сегашните цели може би са недостижими, което практически признава и Байдън със своята мантра „дотогава, докато е необходимо“. А щом мисията е неосъществима, тогава аргументът за ограничаване на помощта започва да прилича на логиката, която накара самия Байдън да нареди изтеглянето на американските войски от Афганистан през 2021 г.: по-добре да се примирим с мъчителните загуби, вместо да понасяме още по-големи загуби.
Само че Украйна не е Афганистан. Военните усилия на Киев не са безперспективни и са несравними с онези на подкрепяното от Запада бивше правителство в Кабул. Но за да издейства подкрепата на американците, Байдън трябва да разработи по-добра стратегия, започвайки с определянето на по-конкретни и постижими цели – цели, които вдъхват доверие.
На първо място, той не може повече да приема безрезервно териториалните цели, към които се стреми правителството в Киев. То иска да възстанови Украйна в границите от 1991 г.; нереалистична перспектива, включваща връщането на Крим, който Русия завладя през 2014 г. и който е може би достатъчно важен за Путин, за да го подтикне да прибегне до ядрено оръжие като последно средство за отбрана. Байдън би трябвало да даде ясно да се разбере, че САЩ ще продължат да парират усилията на Русия да завладее Украйна и да стъпче нейния суверенитет, но че възстановяването на териториалната цялост е нещо, което трябва да се претегли по-реалистично с оглед на материалните ресурси, човешките жертви и риска от ескалация.
Защитата на украинския суверенитет е важна цел: САЩ оказват помощ на жертвата на нагла агресия, държат на дистанция руските сили от територията на НАТО, защитават международното право и показват на потенциалните агресори, че агресията е недопустима. Същевременно Байдън би трябвало да подчертае, че никоя от тези цели не изисква американска подкрепа за стремежа на Украйна да освободи Крим. Нито пък, че преди споразумение за спиране на огъня или трайно уреждане, Украйна трябва обезателно да си върне всеки сантиметър земя, който е изгубила след февруари 2022 г. Последното, доколкото е изобщо постижимо от военна гледна точка, би изисквало огромни жертви, човешки и материални. Байдън не се е ангажирал с конкретен териториален резултат, но не е отхвърлил и максималистичните опции. Ще бъде умно от негова страна, ако се реши какво точно иска.
На второ място, Байдън трябва да се заеме с прекратяването на войната – чрез дипломатически стъпки за възобновяване на преговорите – също толкова енергично, колкото въоръжава Украйна. Засега и Киев, и Москва не желаят да спрат боевете, но условията за преговори няма да назреят, ако двете страни не установят предварителен контакт с насърчението и участието на Вашингтон. Дипломацията изисква време, за да успее, както учи близкият и по-далечен исторически опит (Корейската война, ядреното споразумение с Иран). САЩ са в уникалната позиция да съберат воюващите страни на масата за преговори. Тяхното усилие няма да даде бързи и драматични резултати, но ще демонстрира, че Байдън е сериозен в стремежа си за прекратяване на войната и че прави всичко възможно за избягване на риска от ескалация и огромни финансови разходи, свързани с един продължителен конфликт.
И накрая, Байдън трябва да апелира към европейските си съюзници да дават повече на Украйна и да се ангажират по-активно в отбраната на Европа. Залозите на този конфликт са по-големи за европейците, отколкото за американците, и благоразумието налага европейските правителства да са готови с планове в случай на евентуалното спиране на американската подкрепа. Но като призовава за помощ за Украйна с мотивировката, че „ние сме нацията, без която светът не може“, Байдън по-скоро загатва, че САЩ трябва да се нагърбят с почти всяко бреме и трябва да са готови вечно да носят такова бреме. По-умната политика би била да притисне европейците да поемат отговорността за защитата на Европа, докато Америка се грижи за своите нужди и сигурността в Азия.
Този подход прилича на онзи, който Белият дом възприе в началните месеци на войната, когато правителствени представители говореха за нанасянето на „стратегически провал“, а не на тотален териториален разгром на Русия, и предвиждаха приключване на конфликта с уреждане чрез преговори. Оттогава официалната реторика ескалира, а домашната подкрепа ерозира. Завръщането към по-постижими цели ще промени тази ситуация.
Много от републиканците, които гласуваха против последния помощен транш за Украйна, гласуваха за предишните. Те може пак да са готови да подкрепят Украйна. Дори онези 29 членове на Конгреса, които в открито писмо миналия месец се зарекоха да се противопоставят на по-нататъшна помощ, акцентираха върху недостатъците на правителствената стратегия. Те не поставят под въпрос това колко желан е успехът на украинската кауза, а „безусловната подкрепа от неопределено естество за войната в Украйна, базирана на неясна стратегия и с цел, която тепърва трябва да бъде оповестена“.
Байдън е длъжен да даде отговор на тези възражения. Той няма да успее да прокуди партизанщината, но би могъл да изолира партизаните сред главните си критици и да постави подкрепата за Киев на по-солидна политическа основа. За Украйна няма по-голяма опасност от тази, администрацията на Байдън да допусне отявлените противници на помощта да изглеждат като по-малката от две крайности и като пазителите на най-добрите интереси на Америка.
Стивън Уъртхайм е историк и политолог в Carnegie Endowment for International Peace, той е автор на книгата Tomorrow, the World: The Birth of US Global Supremacy.
Превод от английски Стоян Гяуров
Stephen Wertheim, The Ukraine war is in a new phase. The Guardian
