Новините за свръхпечалбите на военно-промишления комплекс показват едно друго лице на трагичните събития. В светлината на тези размисли по друг начин би трябвало да бъдат възприемани думите на т.нар. „миротворци“, които от самото начало са против военната помощ за Украйна.
И отвъд океана, и в Европа очакванията за вида и размера на военната помощ, която Украйна трябва да получава, започват да не се оправдават. Чака се, обсъжда се. Почти година след 24 февруари 2022 г. решенията се взимат сякаш по-трудно от преди.
Разколебаването сигурно има много причини, но една от тях е пропуснатата възможност за пълна подкрепа още в началото, още преди започването на войната. Ако тогава категорично беше заявено, че нападението над суверенна държава ще бъде третирано като обявяване на война срещу всички нейни принципни съюзници и отговорът от всички ще е като на война, можеше развитието да е друго.
Изтъкването на аргументите, че пряка съюзническа намеса противоречи на натовските и на останалите международни регламенти, беше неизбежно, но то само усложни ситуацията и я направи поносима де юре и непоносима де факто. Защото да помагаш внимателно и дори тайно отвън, наистина дава на вътрешната защита силата да устои на ударите, но ударите не спират и перспективата е да продължат и да се ожесточават.
Ако не си успял да предотвратиш нападението, то би трябвало поне да му се противопоставиш решително, без бавене, а не да се мъчиш да запазиш дължимия по договор неутралитет и едновременно с това да участваш, като осигуряваш от дистанция средства на съпротивата. Недостатъчни средства. Такова поведение в най-добрия случай разчита, че докато се удържа атаката, дипломацията ще намери разрешение на конфликта.
Но нима дипломатическите ходове преди катастрофата бяха дали някакъв резултат, та да съществува надеждата, че ще проработят след това? Нали точно провалът на преговорите доведе до настоящото състояние на нещата? И не е ли отдавна известно, че агресорът е неподатлив на разумно договаряне? Несериозно е да се разчита, че след като военните действия вече са в ход и раната е дълбоко отворена, ще се прояви разбиране.
Напротив – загубите започват да придобиват такива мащаби, че за страните става все едно дали ще понесат и още. Рационалните съображения отстъпват пред крайните емоции, които търсят удовлетворение отвъд чувството за самосъхранение, победата започва да е химерична самоцел, за чиято цена и двете страни няма да се пазарят – ще дадат всичко, както се пее в една популярна песен от съветски филм.
При това положение е естествено тези, които гледат отстрани, да се разколебаят и ако са оказвали помощ по споменатия своеобразен начин в първоначалния етап, да започнат да преосмислят позицията си. Държавните политически ръководства усещат обществения натиск, който се поражда от нарастващото неприемане на подкрепата, която коства средства, но е безрезултатна. Защо да се дава още от същото, щом възелът се затяга?
Впечатлението, че някой има полза от проточването на конфликта под предлога, че задачата е с повишена трудност, става все по-основателно, тъй като, паралелно на загрижените въздишки за погубените съдби, новините за свръхпечалбите на военно-промишления комплекс показват и едно друго лице на трагичните събития. Откритието на това лице е банално – ясно е, че го има, но неговата гримаса е все по-отблъскваща.
В светлината на тези размисли по друг начин би трябвало да започнат да бъдат възприемани думите на така наречените „миротворци”, които от самото начало са против военната помощ за Украйна.
Ако в първия момент позицията им беше естествено определяна като глас в полза на Русия, от която са зависими, сега вече трябва да чуем и друго, заедно с вече известното. Те казват, че Путин няма да се откаже, че дори кръвопролитията да изглеждат отчаяни и водещи наникъде, край няма да има и размерът на бедствието само ще се увеличава – до безобразност. Това добавя различен и особено злокобен нюанс.
Посочва се проблем, който исторически може да бъде проследен – руската нагласа по отношение на подобни конфликти е отвъд понятното. Броят на жертвите, които Русия е готова да даде, не се коментира – човешките животи са без значение, дори постигането на обявеното искане не е толкова важно. Важен е самият подвиг, безкрайният жертвоготовен път натам. Защото, да, в неговото преживяване е смисълът, другото са еснафски подробности.
Към това трябва да включим и нагласата на ответната страна, която по обясними причини е сходна. Започваме да говорим за истинска безизходица, защото разумът, който може да подскаже решение, е изоставен, той не е на въоръжение в никоя от армиите. Разбира се, мотивът на отбраняващия се е благороден, за разлика от този на нашественика, но като проява на първична страст противостоящите сили си заприличват.
Тогава пак се връщаме към „миротворците” и наистина някой трябва да ги попита – Русия няма спре, ако ще да не се върви към победа, а към тотално унищожение, това ли казвате? Това ли имате предвид, като оприличавате военната помощ на „гасене на пожар с бензин” – че ще се стигне до взривяване на света? Не че просто искате Русия да спечели, а предупреждавате, че тя няма да даде заден ход, макар да тласка себе си и всички ни към пропастта?
Тези въпроси търсят отговор на нещо повече от това, което вече знаем. Защото ядрената заплаха в началото звучеше като изнудване, но сега, ако чуваме какво още ни казват „миролюбците”, трябва да разберем, че то е споделено отчаяние от неизбежна развръзка в посока апокалипсис. Понеже времето на шантажите е свършило, прекалено далече се е стигнало в реалните разрушения, друго не може да се очаква, ако подпомагането на войната продължи.
Сигурно тези, които са наясно с материалния интерес, който задвижва и дипломатическите ходове, запазват цинично спокойствие – уверени са, че някъде там има вариант за спогодба между враждуващите страни, който е основан на чиста математика.
Надяваме се, да са прави, но… Не бива да се пренебрегва и другата природа на конфликта – манталитетната, психологическата, тази, която трудно се управлява и с оглед на нея започват колебанията как да се постъпи, за да се избегне самоунищожението. Докарваме се до парадокса оказващите помощ и отказващите помощ да споделят почти еднаква загриженост – първите с все по-отслабваща надежда, вторите – от все по-засилваща се безнадежност.
Така или иначе страхът не е добър съветник. Точно заради него, заради малодушието, заради тънките сметки, агресорът не беше спрян, преди да е направил фаталната крачка. И от „Украйна!” – година по-късно се стигна до „Украйна?”…
