0
741

Улица

azahariev

Особена улица е. Пресичайки я, основният път прави някакъв странен завой от почти деветдесет градуса. Отначало улицата върви напълно предвидимо през квартала, минава покрай блоковете от седемдесетте и осемдесетте. После редицата от блокове внезапно отстъпва място на малки къщи с дворове. Няколко двуетажни сгради от двайсетте години, напомнящи ловни хижи. Но в умален размер, като кукленски. Едната от къщите има два трапецовидни еркера, разположени в ъглите, които напомнят кулите на северен ренесансов замък. Горе, под покрива, има малко прозорче. Фронтонът и пространството около прозорчето са облицовани с дърво. Стилът е алпийски. Не, къщата по-скоро прилича на горска хижа в Тюрингервалд.

Улицата подминава малките къщи с просторни дворове и големи дървета в тях, пресича се с широката улица и тогава се озовава пред градината. Квартална градинка, но различна, неочаквана. Защото това е една малка горичка от високи, стройни дървета, между които са разположени пейките, детската пързалка и люлките. Дърветата са на поне трийсет-четирийсет години, кората им е гладка и на места има метален блясък. Градинката е заобиколена от по-нови къщи, строени по времето на социализма. Добре поддържани, санирани къщи с чемшири край оградите. Блоковете са застанали зад тях като телохранители. Гледката носи чувството за подреденост и за континуитет.

Уошбърн. Така пише на табелата от извит метал с опадала вече на места боя. Табела от старите, тъмносините, с бели букви. Само това пише – Уошбърн. Такова е името на улицата. Звучи като топоним, като име на малка река, течаща между зелени, леко стръмни брегове, по които расте папрат. Или като името на някое селце, разположено край неголямо езеро.

„В историята на Европа няма нищо по-патетично, а в историята на Русия – нищо по-диаболично, от събитията, последвали въстанието във Филипополис. Князът бе пожертван от Европа заради личната омраза на руския цар, а България се превърна в обединена държава въпреки усилията на Русия. Турците почти не се интересуваха от тази работа. Искаха само техните хора в Източна Румелия да не пострадат и да не се влиза в Македония, но Русия настоя за незабавно нахлуване на турската армия в страната и успя да привлече повечето от Великите сили на своя страна. За щастие по това време Англия се представляваше тук от стария ми приятел сър Уилям Уайт, който не се боеше да се противопостави в името на справедливата кауза и който разполагаше с пълното доверие на лорд Солзбъри. Той спаси положението със собствени сили, като просто наложи волята си и турците не предприеха нищо по въпроса. Руснаците се опитаха да премахнат влиянието на княз Александър чрез внезапно отзоваване на всичките руски офицери от българската армия, която до този момент бяха държали под контрол. Министърът на войната и всички офицери с чин по-горен от капитан бяха руснаци. След като не успяха да накарат Турция да влезе във война, руснаците насърчиха Сърбия да нападне България. Резултатът от усилията им бе пълният разгром на сърбите, превръщането на княз Александър в герой пред целия свят и нарастването на европейските симпатии към българите.“ 

Думите са на Джордж Уошбърн. В продължение на пет десетилетия този американец с богословско образование преподава в „Робърт колеж“ в Цариград. А от 1877 до 1903 г. е негов директор. Сред първите ученици на Уошбърн, а впоследствие и преподаватели в „Робърт колеж“ са  възпитаници на училището като д-р Константин Стоилов, Иван Ст. Гешов, Иван Славейков, Стефан Панаретов и мнозина други от големите строители на съвременна България.

Улица „Уошбърн“ се движи през софийския квартал „Хаджи Димитър“. Книгата, от която взех цитираните по-горе изречения, носи заглавието „Петдесет години в Константинопол. Спомени от „Робърт колеж“, и е издадена на български още през 1980 г. от издателството на Отечествения фронт. Джордж Уошбърн е роден в Мидълбъро, Масачузетс на първи март 1833 г. Умира на 15.02.1915 г. Потомък е на едни от първите заселници в Северна Америка.    

Джордж Уошбърн и доктор Албърт Лонг са онези, които правят достояние на тогавашното американско общество ужасяващите последици от потушаването на Априлското въстание и антихуманната разправа с въстаналото българско население. 

По време на Съединението на България някои от първите ученици на Джоржд Уошбърн вече са сред основните герои на българската национална кауза. В своите мемоари, разказващи за годините в „Робърт колеж“, Уошбърн описва събитията, свързани с българското Съединение, и така: „Непосредствено след като Османската империя изгуби Египет, дойде ред и на бунта в Източна Румелия от 1885 година, и на нейното присъединяване към България. За щастие, в този случай Турция послуша Англия и отхвърли настоятелното искане на Русия да си възвърне със сила властта над провинцията. Руският цар потърси своя реванш обаче, като най-напред насъска сърбите да нападнат България, а после, след като те бяха победени от нея, направи така, че княз Александър беше похитен и детрониран. И въпреки това България оцеля, просъществува и започна да процъфтява.“

Времената сега са много различни, епохата е абсолютно друга. Сега руската държава вече отдавна не е империя със своите егоистични интереси, а страната, която неформално оглавява интернационалния фронт срещу задушаващата и уеднаквяваща експанзия на глобализма. Методът на тази отбрана е пътят на национализма, който се радва на интернационалистическа по своите цели, характер и дух подкрепа, оказвана от Русия. Това е дао-то и на новия български национализъм – днешния. В наши дни опората на здравия български национализъм е Русия, която, както вече казах, изпълнява сега историческата роля на закрилник на нациите и народите. Така беше и във времето на Студената война несъмнено, но разликата е там, че тогава Русия нямаше своите мощни, гигантски петролни и газови компании, чрез които да поддържа ежедневно независимостта на подкрепяните от нея национални икономики в съпротивата им срещу империализма в най-новата му форма – глобализма. За да подпомагат ефективно и успешно национализмите по места и борбата на народите за икономическа независимост, гигантските руски петролни и газови компании проникват сега навсякъде и монополизират, където могат, потреблението на горива и търговията с тях. С това руските петрол и природен газ стават гарант за независимостта на съответното национално стопанство от посегателствата на по дефиниция безродните мултинационални компании. Защото, докато въпросните компании и концерни са наднационални и разчитат на международни търговски споразумения, руските петрол и газ са си руски, т.е. национални. От където става пределно ясно, че зависимостта на една национална икономика от националните руски  петрол и газ не е зависимост от безродни и антинационални суровини и капитали, а от родните руски такива. Поради което тази зависимост на дадена национална икономика е всъщност израз на интернационална солидарност от страна на зависимата нация с националните интересите на страната-закрилник на националзимите и националното в световен мащаб.

Интересна улица е тази „Уошбърн“ в столичния квартал „Хаджи Димитър“. Носи усещането за приемственост и континуитет. Крехки, но не и когато става дума за континуитет в голямата политика. В политиката на Великите сили.

Понякога е особено важно по коя точно улица решаваш да продължиш.         

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ ”Св.Паисий Хилендарски”. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката” и на новините на БНТ. Водещ на предаванията "Неделя X 3" и "История. бг". Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело”. Автор на книгата "Метрополитен" ("Хермес", 2015) и на стихосбирката "До поискване" ("Жанет 45", 2016).
Предишна статияДуми за Леон Даниел
Следваща статияВизия за София