Невероятно е как паметта подава ръка на настоящето дори в днешните размирни времена. Без нея то сякаш не може, тя е неговата „твърда земя”. Така е в България: всичко трябва да се разбърка, за да започнат нещата да се подреждат. Показват го и репортажите в новините: хиляди хора по улиците, палаткови лагери, каквито не бяхме виждали от 90-те, блокирани столични кръстовища, образ на една блокирала държава. Развръзката наближава и това се усеща, видно е с просто око. В суматохата хит са и поредните записи „на глас, който напомня този на премиера“ – яко гмурване в цинизма на „забиванията“ на разпищолената българска долница.
На този фон – приемете го и като акт на вътрешна съпротива срещу цинизма – реших да посветя тези редове на паметта на големия актьор Велко Кънев, който утре щеше да има рожден ден. А и още съм под впечатлението от неподражаемия му монолог в „Голямата риба“, филм-портрет от поредицата „Умно село“, която – искам специално да отбележа! – вече не се излъчва по обществената БНТ, а оттук насетне ще можем да гледаме всяка неделя по телевизия „България Он Еър“. И веднага – няколко пояснения.
В края на 2019 г. БНТ обяви, че прекратява поредицата „Умно село”, дело на Антоанета Бачурова и Владимир Люцканов. Решението да се спре един толкова гледан телевизионен проект вдигна голям шум: имаше протестни писма, подписка, но без никакъв резултат. Беше време на „граждански отлив”.
В привичния си арогантен стил Емил Кошлуков тогава отсече, че „Умно село” било прекалено скъпо, сиреч ненужно, а пък член на неговия УС обяви на всеослушание как БНТ сама щяла да направи не едно, а дори няколко такива предавания. Каквито не видяхме.
Как да обясниш на такива хора, че морето не е до колене? Че има и авторски права? Че обществената функция на БНТ не се изразява в механичното умножаване на предавания, а предполага съхраняване на удачно намерения модел, на уникалния архив на „Умно село“ с над 200 филма, повечето от които с участието на емблематични лица на българската култура, които вече ги няма. И че това е различен поглед, удържащ колективната памет в настоящето.
Защото в какво е успехът на „Умно село”? В опита да се разкаже нашето време „през” отделни съдби, през очите на хора, които имат какво да кажат за онова, което се случва, или което провиждат нататък.
Честно казано, направо не можах да се откъсна от филма за Велко Кънев между новинарските емисии в неделя. И непрекъснато забравях, че той е бил заснет през лятото на 2008 г., а не сега – в бурното лято на 2020 г.
Начинанието не е било от най-лесните: не знам как Антоанета Бачурова и Владимир Люцканов са убедили големия актьор да застане пред камерата, с мъка възстановил се от удара на най-коварната болест за неговата професия – рак на гърлото. Но резултатът надминава очакванията.
Велко Кънев е просто неудържим. Стои и мъдрува, както казва той, взрян в Тунджа, край родното Елхово. С рибарска въдица пред водата, за която е убеден, че вече говори. Защото Тунджа изглежда малко по-чиста, макар доскоро да е била пълна с отрови и мръсотии. А отровената вода мълчи – казва той. Изрича го с болката на препатил, на боледувал човек.
В новините, преди този негов монолог, показваха смлъкналите води на река Марица. Тонове изляна отрова.
А в това време Велко Кънев продължава да обяснява колко хубава е излекуваната вода. И даже пуска репликата: „едни хващат публика, други – риба”. Наистина невероятен моноспектакъл. В него Велко Кънев говори със себе си, но и с „нас“ – с публиката – в „дългото време”. За всичко. За „водата, която всъщност говори, отнасяйки текстове”. За себе си. За текстовете на Радичков, през които мисли живота си, в които е играл, с които ще го запомним. За реалното, а не въображаемо свързване на Юга на България с нейния Северозапад, въпреки вечните ни разединения.
И за Прасето, дето ни обикаля или вече е вътре в нас.
Как само звучи днес целият този монолог, тръгнал от Радичковата фантазия! Оказва се, че тъй притчовият Радичков може да се чете не само като автор на алегории, но и като политически памфлетист на настоящето.
От екрана Велко Кънев подканя: време е всички да тръгнем да търсим Прасето, инак то ще пощури околията. За да стигне в един момент и до прочутото възклицание: „Мамка му и прасе!“, звучащо съвсем патриархално с оглед на днешните „свински нрави“.
И от един момент нататък Велко Кънев сякаш изчезва, за да отстъпи мястото си на Радичковия герой Гоца Герасков. И също толкова разтревожено пита: ами ако Прасето наистина е влязло в мен? Свряло се е вътре, и върти пърлицата си ей тук, за да ме гъделичка. Как и откъде е влязло в мен, не знам, гърбицата му усещам – щото то гърбаво – и си викам: само да не ме изпорови… Да не ми отмъкне корена; щото като ти отмъкнат корена, нищо не става…
Ами ако ни изпорови, тогава какво? Какво ли, затъваме в свинщини, все в тези „прасешки истории”, от които не можем да излазим цяло десетилетие.
Иди после кажи, че алегорията на Радичков не е сред най-точните интуиции на кръговото българско време. Особено в ситуация на безподобен политически цинизъм.
Така пак стигаме до българското самосъжаление. То също не отсъства от жизнения монолог на Велко Кънев, този път нахлувайки през друг Радичков герой – Матей Нищото – чрез фразата „аз съм най-нищото нещо” („Опит за летене”). Тя е добре известна: няма нищо по-нищо от мен, аз съм самото нищо… Фраза, която Велко Кънев тълкува не като слабост, а като сила – нисш ли е всъщност човекът, осмелил се себе си да определи като „най-нищото нещо“? Не е ли това издигане, опит да излитнеш нагоре?
След което разказва една невероятна история, която не знаех, а си струва да се запомни.
И тя е от първата постановка на „Опит за летене“, когато се ражда реплика, липсваща в литературния оригинал. Тя била измислена от актьора Рачко Ябанджиев, който обаче се поболял по време на репетициите и така Велко Кънев идва на негово място. Та по време на репетициите Ябанджиев рискувал с едно допълнение след „най-нищото нещо“, добавяйки: „само едно Отечество ми е останало“. Радичков чул, харесал добавката и я вкарал в пиесата.
С убеждението, че зад нищо и никаквите ни неща и непрестанните „изпоровяния“ винаги остава Отечеството.
Ако имаме очи да го видим, ако не губим усет за настоящето.
На фона на реката Велко Кънев обръща поглед към себе си, изнасяйки цял урок по самонаблюдение: Като студенти ни учеха да наблюдаваме много, за да стигнем до зърното на образа; да наблюдаваме дори хората по улиците, да откриваме типажи… Та аз като че повече себе си наблюдавам… в известен смисъл аз сам съм си прототип… Иначе се оглеждам най-добре в очите на хората, с които общувам… Харесва ми повече и огледалото на реката – там образът е по-замазан и виждаш каквото си поискаш… Размазвам се и аз и се разпилявам като сенките на дърветата; и аз ставам част от сенките на реката…
И всичко това – преди най-дългото пътуване, което ще ни отведе някъде. Скупчени, пак според Радичков, около „каруцата на Бога“. Метафора, която Велко Кънев по неподражаем и незабравим начин разширява в монолога си в „Умно село“: Така е – човешкият живот можеш да го качиш на една каруца. Спомням си, дядо ми имаше биволи. Биволските каруци се различават от другите; има малки – магарешки, има запрегнати с катъри; имаше в детството ми едни големи конски каруци, които мъкнеха тухлите от тухларната с едни унгарски коне, много яки… Пък нашата каруца беше една тежка, бавна, като биволите, които бяха впрегнати в нея. Даже погребахме дядо ми и баба ми с такава каруца. Та има нещо такова и в живота на нашия род – виждам го натоварен на една такава бавна, тежка каруца… Тя е различна от Радичковата каруца, но пък е нашата си…