0
3309

Умните и красивите. Опит за структурен анализ

Снимка Георги Кожухаров, Дневник

Повод за написването на този текст не са единствено последните парламентарни избори, които породиха достатъчно коментари и дебати и се превърнаха в предмет на различни анализи. В много по-голяма степен той е резултат от наблюдението, че при всякакви политически събития в България се мобилизира един много специфичен дискурс, чиято оперативна продуктивност ни насочва към това да се занимаем с обществото, което го прави възможен.

Тук ще говорим не за политика, а за говоренето, което се осъществява по повод на политиката. Не само пристрастията, борбите и заяжданията мотивираха формулирането на така удачното – макар и, разбира се, тенденциозно – обозначение „умните и красивите“ от страна на Велислава Дърева преди четири години. Факт е, че определението доби популярност и се утвърди в говоренето на участници – официални и неофициални – в българското публично пространство, далеч не всички от които го употребяват непременно негативно. Очевидно въпросната журналистка, без може би действително да го желае, даде израз на нещо, което и преди 2013 г. е било налице. В противен случай нейната фраза нямаше да е в състояние да се социализира толкова масово.

За успешната кариера на Дъревата формулировка говори обстоятелството, че на доста места (това важи и за последните парламентарни избори) междувременно се прави опит българските политически реалности и проблеми да бъдат донякъде разбрани, именно като се насочи фокусът към пустите му „умни и красиви“ (слагаме този и други изрази в кавички, именно за да подчертаем, че тук не говорим за конкретни личности, а за понятийни взаимозависимости и конструкции). Начинът на водене на дебата в много отношения е стихиен, хаотичен и доминиран по-скоро от емоции и ситуационни стратегии, отколкото от обективен познавателен интерес. За сметка на това именно тук виждаме приноса си в хвърлянето на повече светлина върху интересуващия ни казус. Все пак очевидно няма германец или французин, които да са в състояние действително да разберат какво всъщност се крие зад саркастичното определение на Дърева. За да бъде осмислен проблемът, следва да се хвърлят само и единствено собствени, български сили.

I.

И така, имаме вземане-даване с нещо доста по-фундаментално в сравнение с онова, което изплува на повърхността на конкретните политически събития и процеси. Изборните резултати, както и усилията – успешни или не – за консолидиране на онези прословути „300 000 гласа“ на „старата градска десница“ (по скромното мнение на пишещия тези редове действителната бройка е далеч по-малка; това, разбира се, няма никакво отношение към проблема, който ни занимава тук) всеки път правят актуален следния феномен. Една част от избирателите, както впрочем и кандидатите, които те излъчват, се заявяват пред очите на публиката като малцинство, заемащо особено място в българското общество, своеобразна прослойка, едва ли не субкултура, която няма шанс да управлява страната, но без която съвременната политика в България не би била мислима, за добро или лошо. Това са интелигентни, модерни, градски хора, които говорят езици и пътуват по света, с професии и начин на живот, явяващи се резултат и симптом на разрив с традиционното и на доближаване до космополитните световни стандарти. Нерядко преодоляването на местната традиция се артикулира като мотив за радикално скъсване с българското и балканското – умните и красивите са онези, за които често пъти като че ли не може да съществува друга възможност за личностна и професионална реализация, освен да напуснат страната, да заживеят в друга държава. Цивилизовани, те със собствени сили са достигнали онова ниво на европейско развитие, за което останалата част от населението само може да мечтае, и най-важното: „нормални“ са. Последното е един сам по себе си изключително интересен момент. Да си нормален в България в описания току-що смисъл, очевидно означава да се различаваш из основи от стандартния случай! Едва ли който и да било чужденец би разбрал специфичния смисъл на употребата на това понятие.

Същевременно обаче нормалността и европеизацията, на каквато привилегия се радва единствено малка част от нашето общество, не се възприемат единствено положително – въпреки очевидния факт, че цяла България открай време се напъва да се „нормализира“ в съгласие с въпросния модел, т.е. че тук не би следвало да има кой знае какви съмнения относно пътя, по който би следвало да се тръгне. Още първият поглед идентифицира умните и красивите като изнежени, нежизнеспособни, негодни да се справят с реалността на суровите политически борби, прекалено възпитани, за да устоят на изпитанията на живота. Да си нормален у нас, е нещо желано, обаче също така и пречка: два момента, които се изключват логически, но очевидно са еднакво валидни във фокуса на общественото възприятие. Това прави впечатление, макар и за съжаление далеч не всекиму. Явно няма да е достатъчно да се задоволим с правенето на прости констатации. Нужен е „втори“ поглед върху този парадокс.

От какви норми се разграничава нормалността в нашето общество, след като тя представлява отклонение спрямо характерния случай? На нормалното (както го описахме по-горе) се противопоставя неподлежащото на модернизация, т.е. това, което за голямо свое неудоволствие България влачи след себе си по пътя към достигането на заветната национална цел. Антиевропейските настроения, балканският бит и култура, местното или – ако използваме един руски израз, който е твърде уместен на това място – „почвеническото“ начало. Всичко онова, което не е градско, което е традиционно, изостанало и неконвертируемо извън границите на Родината. Да си различен у нас, не е особено трудно, всички знаем от какво трябва да се дистанцираш. Придобиването на идентичност и нормалност е възможно единствено в резултат на целенасочен антипровинциализъм.

Как изглеждат типичните, провинциални (т.е. ненормални?) българи от перспективата на онези, които са успели да се еманципират от оковите на балканския манталитет? В публичното пространство съгражданите, които не са се европеизирали, които, така да се каже, изостават с пет минути след „градската“ десница, поне що се отнася до начин на живот и култура, много често са описвани в деперсонализиращи термини. Говори се за една своеобразна „маса“, за „население“, „материал“, населяващ една безименна „територия“. Виждаме, че Б.Б. не отстъпва по нищо на уважаемата г-жа Дърева в прецизното (макар и очевидно неосъзнато) формулиране на понятия, с които неговите верни поданици продължават да оперират след това! Недиференцираните сънародници са хора, „зомбирани“ първо от социализма, а след това от чалгата, на тях трудно може да се припише съзнание, камо ли наличие на разум. Типично българското не е просто изостанало, то като че ли представлява „другото“ на цивилизацията. Именно затова публичното говорене няма проблем да възприеме онези, които не са умни и красиви, като недостатъчно индивидуализирани, като дефицитни полу-личности, заседнали в преддверието на европейското развитие и нормализацията…

Колкото и да изглежда невероятно, двата дискурса изявяват някои допирни точки. Докато умните и красивите са интелигентни, но за сметка на това нежизнеспособни (високата интелигентност и чувствителност всеки път им пречи да се обединят и те се провалят на изборите; а как бихме искали най-сетне начело на страната да застанат нормални партии и политици…), то останалите – изостанали – българи са примитивни, радикално отказващи да разсъждават и да осмислят първосигналните си емоции, когато дават гласа си в полза на балкански бабаити, които освен агресивната си харизма нямат какво друго да предложат. Виждаме, че говоренето си служи с категориите на природното – тематизира се наличието или отсъствието на интелигентност, една сама по себе си биологическа характеристика на човешкото съзнание. Така противопоставянето изглежда като естествена, а не породена от социалните механизми даденост. Затова и слабият интерес към проучване на източниците на проблема – природата не подлежи на анализиране…

Да обобщим. Налице имаме антагонизъм не просто между две групи избиратели на тази или онази политическа партия, а между несъвместими мирогледи и манталитети, дори нещо повече – между типологично различаващи се хора, между „две култури“ (ако заимстваме популярния израз на Ч. П. Сноу). Дотук добре. Всеки любител коментатор в интернет би казал същото, като оценката на позицията – казано на шахматен език – варира в зависимост от собствената социална идентичност и обикновено е непримиримо „за“ или „против“ умните. Тук ли приключва анализът обаче? Няма ли друг подстъп към проблема, освен на базата на конкретните политически пристрастия, на симпатиите и антипатиите спрямо възпитаните и симпатични, но за съжаление безкрайно чужди на „нашата“ действителност „градски“ българи?

II.

Един важен момент остава незабелязан, именно защото опозицията е възприемана като природа, а не като породена от социалната реалност, в която всички ние съществуваме – тази на съвременното българско общество. Очевидно между двата противостоящи си принципа е налице сериозна асиметрия. Разбира се, неравенството е преди всичко числено – въпросните 300 000 гласа са твърде малко на фона на общия брой гласуващи на изборите. Но има и още нещо. „Автентичните“ десни, градските хора са онези, които в очите на обществото са претърпели екзистенциална промяна: те успешно са се дистанцирали от безименно-балканската маса на по-голямата, останала част от избирателите. Да си умен и красив, означава да си извършил усилие в името на това да си друг, докато повечето сънародници и насън не са готови да направят същото.

С други думи, асиметрията е не единствено ценностна (т.е. че малцинството е по-напред от мнозинството, що се отнася до бит и манталитет), а също така инструментално продуктивна. С нейна помощ в нашето общество се дава възможност да станеш различен и да придобиеш индивидуалност. В действителност изборите всеки път маркират – във фокуса на публичното възприятие – разликата между тези, които се разграничават, и другите, които пребивават в някакво своеобразно първично, неоразличено състояние. Умен и красив си тогава, когато се наемеш да актуализираш една вече предоставена ти от българското общество опция, т.е. ако избереш да станеш един от онези, които избират да са различни. Централна роля играе предприемането на въпросното усилие, докато предметът на избора е малко или повече предварително установен.

Това пренасочване на анализа към едно по-дълбинно ниво може би изглежда твърде абстрактно и объркващо. Но именно тук се крие възможността за формулиране на нови, неразисквани досега въпроси, които са по-важни от постоянно предъвкваните и безнадеждно тривиални (понеже не стигат до сърцевината на проблема, а ни се предлагат под формата на готови фрази за автоматично и безкритично възпроизвеждане) „Кога България най-сетне ще стане нормална държава?“ или „По-добре ли е да избягаш, или да останеш?“ Много по-интересно е например да се запитаме какво е това общество, в което да се различаваш, е възможно единствено под формата на радикално отрицание на наличното. Общество, което не просто допуска, а привилегирова подобен ценностен антагонизъм, разположен по оста на конфликта между провинциалното и антипровинциалното; което като че ли по естествен път елиминира наличието на други възможности за идентичностно позициониране и самозаявяване. Интересно би било да потърсим трета опция, непровинциализъм, който да е български, без да е „анти“. Но нещо такова като че ли няма място в съвременната ни социална действителност, поне не и ако следим дебатите, които се завихрят в публичното пространство всеки път, когато се заговори за избори и политика. По-нататък е важно да си зададем въпроса защо социализирането на умните и красивите, което би следвало по презумпция да освобождава от дефицитите на балканското, всъщност до голяма степен носи кодиран характер. В полза на последното говори например наблюдението, че „градският“ манталитет в наши дни много често се артикулира на един твърде специфичен език, в който масово се използват английски думи (преди всичко глаголи), снабдени с български окончания. Един безкрайно интересен, актуален феномен, който за съжаление все още не е влязъл в полезрението на социолози, антрополози и лингвисти, понеже те очевидно са заети с по-важни дела… Във всеки случай, струва си да хвърлим по-близък поглед върху тези проблеми.

Ако в днешна България нямаш друг избор, освен да отречеш, за да се състоиш като модерна и цивилизована личност, то това не е признак за вътрешно развитие и диференциация на обществото. Точно обратното. Поляризирането между провинциализма и неговото „друго“, обстоятелството, че изграждането на градска – урбанна – култура все още представлява проблем за нас (и затова непрестанно се тематизира, впрочем не само в сферата на политиката), може да означава само едно: разграничаваме твърде първично и схематизирано, намираме се все още в началото на процеса на вътрешно разрояване на среди и социални форми на живот (т.е. хабитус – казано на езика на Пиер Бурдийо). Фактически не разполагаме с много опции да възприемем обществото си другояче, освен като една единна, унифицирана и хомогенна цялост. Така, ако въобще е възможно оразличаване спрямо последната, то явно се случва единствено in toto: отвъд измеренията на българското. Оттук и до болка втръсналата мантра за „бягството-в-чужбина“, която е мотивирана далеч не само от утилитарни съображения. Навън, но не и навътре – така очевидно функционира социалното самовъзприятие, създаването на дистанция, а също и конституирането на идентичност в съвременна България.

Това обяснява не само наличието, но и логическата необходимост от умни и красиви съграждани, които в своята другост се възприемат по-скоро като чужденци, говорещи на своя снобеещ и изкривен англо-български, отколкото като нашенци. Обстоятелството, че етикетът „съвременен градски човек“ се оказва едва ли не единствената възможност да се дефинираш, т.е. че на практика няма конкуренция между различни модели за идентификация, донякъде обяснява и кодираната природа на това явление, т.е. че то носи характера на субкултура – нещо, върху което твърде малко се замисляме. Не се ли крие тук същинският проблем на съвременна България: във факта, че обществото функционира с помощта на изключително ограничен набор от механизми и перспективи за възприятие на себе си и на „другото“, с тесен репертоар от социални роли, които, както казахме, като че ли не еволюират и не се умножават? Не толкова политическите проблеми на умните и красивите, а тяхната безалтернативност към настоящия момент би следвало да ни занимава…

Но кое в такъв случай е нормалното? То е онова, което е действително, за чието съществуване има причини. В този смисъл „градските“ българи са точно толкова обяснимо съвременно явление, колкото и „българските“ българи, от които първите така яростно се опитват да избягат. Трябва да стане ясно следното: умните не са възможни в друг социален контекст, освен в нашия, затова и единствено българите разбираме същинския смисъл на формулировката на Велислава Дърева. Митичната и митологизирана емиграция в чужбина в действителност рядко води до преодоляване на този конфликт – защото в този ѝ смисъл самата „чужбина“ е конструирана в резултат на специфичните особености на съвременното българско общество. Не е случайно, че в доста случаи живеещите в странство сънародници продължават да тематизират преди всичко… колко е примитивна България! Явно трудностите по създаването на идентичност в нашата мила татковина не изчезват и след напускането на географските ѝ граници. Един многозначителен феномен! За съжаление не се намира социолог, който да се занимае с него, та се налага скромни любители да предлагат услугите си, какъвто е и настоящият случай…

За българите е нормално да разсъждават за нормалното именно като за изключение от правилото и да го търсят отвъд пределите на тукашното и познатото. Но е хубаво да си дадем сметка, че това мислене няма да ни освободи от спецификите на нашата, българска идентичност, а точно обратното: именно с негова помощ последната става възможна. За да проумеем това, ще е добре да се опитваме да надникнем под повърхността и да търсим формулировка на същински важните въпроси. Горещо препоръчваното от различни родни светила и харизматични гурута преодоляване на провинциалния манталитет за съжаление не е толкова лесно – защото в такъв случай би следвало да заменим с нещо друго самата инстанция, която произвежда разграничението между „вън“ и „вътре“, т.е. българското общество. А такава операция, за добро или за лошо, е невъзможна. Затова може би няма да е излишно бунтарският патос да бъде изоставен за сметка на познавателния интерес, който да се насочи не към умозрителни конструкции, а към обективно съществуващата (социална) действителност; един такъв ход сам по себе си би представлявал важна крачка към плурализация на гледните точки за самовъзприятие, колкото и да е лишен от романтична привлекателност в очите на голяма част от интелектуалната общност в България…

Завършваме все пак с една констатация. За жалост така и не се вижда надежда за разрешаване на централния социален проблем на нашата съвременност – че отделният човек няма много продуктивни възможности да се разграничи реално, за да намери мястото си в днешното българско общество.

Иван Попов, роден в София през 1981 г. Завършил философия и немска филология в Гьотинген, Германия, през 2007 г. Пак там защитава докторат в областта на философската естетика. От февруари 2012 г. е асистент в катедра „Германистика и скандинавистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“.