0
2868

Уморени разкази

Антун Густав Матош (1873–1914)

Откъс от цикъла „Уморени разкази“, с който хърватският поет и писател Антун Густав Матош (1873–1914) стига до българските читатели благодарение на изд. Сонм и преводача Христо Попов.

В гротескно-фантастичния цикъл „Уморени разкази“ действието има символично значение и подчертава пропастта между всекидневния живот и идеалния свят, в който властват любовта, красотата и хармонията. Героите в тези разкази са социални аутсайдери, бохеми, скитници, творци и мечтатели, често недъгави или невротици, идентичността им не се корени в презираните от тях обществени отношения, а в усещането за принадлежност към определени естетически и творчески кръгове. Този тип герои оставят траен отпечатък в хърватската литература, придавайки ѝ модерно и космополитно звучене.

Антун Густав Матош (1873–1914) е поет, писател, публицист и критик, ярък представител на модернизма в хърватската литература. Творчеството му е повлияно от френските символисти, на първо място от Бодлер и Маларме, и от „папата на френския декаданс“ Юисманс. Приживе Матош публикува три сборника с разкази – „Трески“ (1899), „Нови трески“ (1900) и „Уморени разкази“ (1909), няколко сборника с есета, сред които „Хоризонти и пътища“ (1907), „Наши хора и краища“ (1910), около 80 стихотворения с философски мотиви и елементи на сатира.

„Уморени разкази“, Антун Густав Матош, изд. СОНМ, 2019, превод от хърватски Христо Попов, художник Борис Праматаров, в поредицата „Прозата на европейския декаданс“ 

За тебе и за мене

Вместо предговор

1.
Излязох от мрака, вървя опипом в мрака и се изгубвам в мрака. Слънцето озаряваше моя мрак, луната и планетите сияеха от моите сенки. „Къде ми е изворът, накъде тека, в кои мътни океани, кой съм аз и чий съм?“ – вопия, и облакът ми казва: ти си капка, камъкът ми казва: ти си земя, пламъкът ми казва: ти си искрица, небето ми казва: ти си въздух.
О, всичко, всичко съм аз, всичко е изпълнено с мене и с моите тежки хаоси. Аз съм въпросът на всички въпроси, пепелта на всички пожарища, кръстът на всички пътища, книгата на всички незнания, сълзата на всички болки, жлъчта на всички ядове, огнището на всички мрачини. Аз съм живата лъжа и моята сестра Природата е щура измама, страховито ехо на собствения ми глас. Планети, животни, растения, метали, о, ние се познаваме. Аз съм вашата, вие сте моята болка. Аз ви мразя, вие мразите мене. О, колко e тежко да бягаш от себе си!
Има такива, с които си приличаме. Техните милиарди са милиардите мои мъки. Милиони излизат от мрака, вървят през мрака и отминават в мрака. Присмиват се, мъчат се, колят, убиват. Оскверниха гората, морето, планината и тишината. Изплашиха рудите, растенията и животните, братята свои. Маймуната им е баща, змията кум, гарванът слуга, тигърът приятел. Любовта им е омразата. Бог им е страхът. Цар им е гладът, а страстта царица. Боледуват и с клетва умират, както с клетва са се родили. Живеят, за да ядат, а сити кръжат около златния търбух. Отнеха ми къщата, земята и пролетта. Подложиха ме на тиранията на закона, ограбиха ме до голо и когато прося хляб, с всеки къшей режат по късче от моята душа. Посрамен, скитам по чужди пътища и блудниците крещят: „Ето го търговеца на собствените си голотии, ето го нашия брат!“ Децата ме наричат дете, лудите ми викат луд.
О, колко е тежко човек да бяга от човека!
Защото търся Него, и го няма.
Защото търся душата, и я няма.
Защото търся закона, и го няма.
Защото търся справедливостта, и я няма.
Защото търся тишината, и я няма.
Защото бягам от хората и улавям човека.
Защото бягам от себе си и се въртя на пети около своята проклета ос.
Защото идвам от мрака, вървя опипом в мрака и умирам в мрака. Мрачна пътека на мрака в мрачините.

II.
Аз съм пътят на вечността във вечността. Аз съм короната на този свят. Планетите, слънцата и земите са картина на моите очи. Оглеждам се във водата като богиня в огледало. Аз съм господарят на земята, повелителят на растенията и животните, кралят на света и царят на видимото. Бог може да обитава само моите гърди. Аз съм по-тежък от златото, по-бурен от морето, по-бърз от мълнията, по-горещ от огъня. Аз съм гигант и земята, тръпнейки, тътне под нозете ми. Срутих всички богове и надмогнал болката, сам себе си разпнах на кръста. Аз съм героят, и аз съм победителят на Сатаната. Моето идване чакат надеждите на новите Йордани.
Защото аз съм трудът, народът и свободата. Науката и изкуството. Сея драконови зъби[1] и подмладявам света с пурпура на червения кръст. От моето име треперят мандарини, брамини и крале. Аз съм бунтът, аз съм вулканът на революцията. Вече властвам над болестите, вярата, морето, сушата. Овладявам етера и съм на път към звездите. С десницата си късам веригите, с лявата си ръка нося истината на новото слънце. Аз съм трудът, движението, духът, силата, звездата на хаоса. Аз съм Атина, Рим и Париж. И смъртта ще осъдя на смърт като последния тиранин.
Защото аз съм любовта. Моето сърце е пламъкът на всички увлечения. Росата роси, дъждът мокри с моята пот, кръвта ми е тласъкът на този чуден свят, вечен, пролетен и правилен. И когато поисках да прегърна красотата на този единствен и истински свят, на гърдите ми се озова прекрасна жена.
Живот, ти си хармония!
Свят, ти си любов и младост!
Природо, ти си жена!
И прегърнал майката, вдигнах високо моя син и докато лъчите небесни озаряваха душицата му и отваряха удивените му очички, земята, водата и висините потръпваха, а зверовете земни и птиците небесни прославяха моя син Прометеев, своя княз.
О, моята мисъл е по-голяма от света и любовта ми е по-голяма от моите мисли. Защото аз съм светлината, вървя в светлината и потъвам в светлината.
Цъфтете, ябълки! Идвайте, пролети! Пейте осанна, възкресения!

III.
В коя година съм се родила, не ще ти кажа. И аз съм от онези, които всяка трета година празнуват своя рожден ден. Как съм дошла в света, с глава напред или изправена, на четири крака или другояче, няма как да зная, за да ви кажа, но зная, че първите ми стъпки в живота бяха плахи (като на нашето кученце Такерл) и че ми беше много студено. Нямах прилични дрехи и бях червена като рак. Прегладняла, озовах се сякаш на меко, топло хълмче и в устата ми рукна нещо сладко като майчино мляко. Около мене глъчка, бъркотия, търчане.
– Тая пръжка внук ли е или внучка? – пухти един Голиат и ме изтръгва от сладкия извор. – Пфу! Момиче! – крясва ядно и без малко да ме задуши в дима, който се вие като змей от главата му. – Аз се надявах на внук, а вместо петле – момичешка бухта! – прогърмя и сърдито излезе.
Уплаших се, ревнах и се сгуших в болната, която ме галеше и милваше с треперлива и слаба, слаба и треперлива ръка.
– Зоро, Зорице моя, истина ли е… Жива ли си ми? – нахълтва друг великан, подобен на първия, само че черен като дявол. – О, Боже, Боже мой, пак те гледам и ти благодаря за твоя дар! –вика с пълен глас, а аз, за бога, се задавям от плач.
– Марко, мили Марко, колко мъки, колко радост! Дебела е и тежка като тиква. Да бях умряла, нямаше да ми е жал, само това… това да ми e живо! – говореше млечният, сладък мой извор, а натрапникът, дивакът, ме грабна като перушинка, омота ме в нещо пухкаво, хукна като по нанадолнище, намери оня, дето е окаден и бял, и цялата ме олиза.
– Тате, мигар не е глупаво да нямаме пари? – каза.
– Пфу… плюе, плюе, плюе… пфу, то си е така, но да беше петле, а не ярка, щях да я обкова със сребро като тая лула. Язък, женско: то винаги, знаеш, пет пари не струва. Аз съм ти, синко, като цар. Обичам момчетата и войниците.
В миг протягам към него ръчички, лулата му на земята, и белият почва да ме боцка по лицето с бузите си като с четка, говорейки нежно:
– Какво като си момиче, моя си, наша си кръв. И Мария Терезия е била жена, па какво ѝ пречи? О, копченце, о, котенце дядово, тааака, ти мене по носа, па боц-боц-мустаци; нека да е зла, като покойната Марта! Е, де, не съм розмарин, че първи да ме поливаш, о качамаче, о репичката на дядо, ей, ей, ей! Мене ли шляпаш? О, принцесо, о, кралице, о, пеперудке, о, бебенце мое!
А другият се позавърта насам-натам, прескача пейката, ръси по лицето ми листенца от рози, плаче и се смее, смее се и плаче.
– Наистина ли е момиче? Я да видим! – вика белият. – Да, женско e, кадъна, пашовица, мечки да я ядат! Резил! Как ще я омъжим? Днешните момци са себични бекяри, прасета и пияници, лаладжии и шмекери.
Три-четири години след това паднах от лавицата, докато в кухнята моята бавачка вкусваше забранения плод със своя войник. Заради оная любов сега съм гърбава.
Гърбава.
Гърбава селска учителка, която обича децата, цветята, книгите и младостта.
О, човекът е комедия: започва в шега, живее в смях и умира в гротеска.

*
Човекът е наистина троица.
Животът е наистина чудно нещо.
Триъгълник в периферията на кръга. Чуден, за чудо и приказ. Аз го обичам като все по-хубава и все по-налудничава приказка. Никой още не е написал нейния край и никой няма да го напише. Ние, читателю, сме роман без глава, без последната глава. Да се живее понякога не е приятно, но винаги е интересно. Аферим, ако и смъртта е така забавна.
Читателю, ти си триъгълник. През тебе преминава „магарешки мост”[2], както и през мене. Но къде, къде води? В Рим, като всички друмища, в Хърватия, като моите пътища, или чак в рая на красивата Шехерезада и мъдрите халифи, къде води мъдростта на телесния мост от Корана[3]?

Добросърдечният човек

Студентът в Пещенския университет и стипендиант на Текелияниум[4] Стоян Васич дойде през есента на 188* в Париж, за да усъвършенства френския си и да подготви дисертацията си За Еврипид и френската трагедия. На първо време едвам свързваше двата края с тридесет форинта месечно. Надяваше се около Коледа да получи стипендията, забавила се с няколко месеца, но стипендията я няма и няма и изтерзан, Васич се поболя, отслабна и изнемощя, като преживяваше с литър мляко и къшей хляб на ден. В самия край на годината, привечер, някой почука на вратата.
– Кой е?
– Раздавачът.
Васич изкрещя от радост, сигурен в късмета си. Раздавачът му връчи препоръчано писмо и календар и му честити Новата година.
– Извинете, Monsieur le Facteur[5] – бледото студентче се изчерви и по челото. – Ще Ви оставя бакшиш тези дни при портиера.
С разтреперани ръце отвори служебното писмо и се свлече безпомощно на възглавницата. Съобщаваха му, че не може да получава стипендия в чуждестранен университет! В мансардата, толкова тясна, че може да затвориш едновременно вратата с крак и капандурата с ръка, се прокрадва жълт, сив, мъглив, оловен мрак, а Васич се взира тъпо и уморено в прозорчето, вслушан в тежкия тропот на файтоните, омнибусите и досадното препускане на някой и друг автомобил. Отведнъж рипна с голи нозе на студените керемиди, накъса на парченца писмото и протегна ръцете си безмълвно, скърцайки със зъби, нагоре, в мрака, като гърчеше конвулсивно пръсти, сякаш искаше да удуши вечерния въздух. После се облече, слезе по стълбите с огъващи се на всяка крачка колене, като преди вадене на зъб, и помоли, заеквайки, пиколото в хотела за малко пари, като му остави в залог часовника си с ланец и пръстен, дебел и златен пръстен: дар от вуйчо му, покойния …ски протойерей Теофан.

В гостилницата доста се двоуми, защото не можеше да яде след дългото гладуване. Като пийна малко вино, се почувства лек, направо весел. На улицата даде на просяка два динара, казвайки му със своя страшен, чуждестранен акцент:
– Ето Ви, братко! Да живее братството, да живее свободата!
Макар че беше в Париж вече цели три месеца, все му се струваше, че сънува, че живее в роман. Събудеше ли се нощем в своята окаяна килия, първата му мисъл беше: „Хей, аз съм в Париж!“, и това го утешаваше. Обикаляше музеите, църквите, историческите места. Знаеше къщите, в които са живели Мюсе, Юго, Балзак, Тен, Ренан. Вярваше твърдо в крайната победа на идеала, на своя идеал и в несломимостта на народа, на масите. Посещаваше социалистически сбирки и сказки. Мислеше, че единствено социализмът може да спаси всичко: унижените народи и унижените хора. Това при него беше повече вярване, отколкото убеденост, и затова бе изпълнен с безцелно въодушевление. Като мнозина млади хора, Васич беше материалист, непознаващ точните науки, икономист, непознаващ икономическите теории, накратко: непозитивен позитивист. Беше се заклел пред самия себе си, че ще се жертва, ще работи за народа, но все още не знаеше как, къде, с кого. Сътрудничеше безвъзмездно на „най-народническите”, най-радикалните вестници. Чакаше животът да му предложи големи, прекрасни преживявания, тъй че се подготвяше и за любовта сериозно, въодушевено, аскетски. На двадесет и пет беше чист като послушник, защото все още виждаше в любовните приключения на приятелите си моралните и физически поражения. Беше недоверчив мълчаливец като повечето горди, бедни и достойни „обучители” на празноглави и богати дечурлига. Висок, черен като гарван; дългокос, брадат и жълт като постник, възхитителен певец в тесен кръг. Селските му приятели винаги го наричаха „Манго”. Земляците си в Париж избягваше заради срамната си самотност. Толкова се отчужди и подивя, че насред пълната с народ улица често жестикулираше и си говореше сам.

Като излезе от гостилницата, се разхожда почти до полунощ в Латинския квартал. Мина на другия бряг на Сена с надеждата да прочете вестник в някое оживено кафене на големите булеварди. Вече месец не беше се развличал с новини. На средата на Пон Ньоф се спря ведър, благоразположен и малко уморен. По реката струи свеж, прохладен, здрав вятър. Небето е мътно, облачно, но пълно със светлина, струяща от грамадата къщи и улици, която изглежда неизмерна, безкрайна, губейки се, изчезвайки в мъглата горска, бяла, жълта, сияйна, червена, черна. А реката – тиха, сияйна като огледало, в което нощният Париж хвърля от своите мостове и брегове рубини, топази, смарагди, бисери и диаманти: като че събира и разхвърля в своята река звездите от мрачното си, опушено небе. „Звездите в този град щяха да са излишни, ако нямаше обсерватория”, помисли си Васич и си спомни за своите, банатските звезди, които броеше като пастирче, пред къщи, на двора, сгушен в дядовия си кожух и в миризмата, сладката миризма на вълна и на топлите овце в кошарата. „И моята Коледа наближава. Трябва да се прибирам вкъщи, тук няма полза. Ще има да им разказвам!”

Опря са на стената на моста и се загледа в черните, царствени, неми стени на недалечния Лувър. Край него току изкънти някоя каляска или файтон. Една жена застава точно отсреща, оглежда се предпазливо наоколо и се вторачва във водата. „И тя е дошла тук сигурно да помечтае!” – помисли си той и целият пламна, развълнува се, спомняйки си за различни романтични случки и запознанства, за гризетки, красиви като маркизи, и маркизи, добродушни като гризетки… В този миг целият изтръпна, защото жената лежеше по корем на парапета. Двата ѝ крака – шумолене на роклята във въздуха – тя изчезна.

Васич си смъкна палтото, хвърли износените си обувки, прекоси моста, видя в реката бяла, мехуреста следа, издърпа вратовръзката си и яката и скочи стремглаво, като силно се оттласна с крака да не се удари в камъните около колоните и да настигне нещастницата, понесена от течението. Помисли си, че ще умре от болка, тъй остро го преряза ледената вода. Ставите го заболяха, сковани като замръзнали колела. Мозъкът се напрягаше, сякаш да разбие тесния череп, а сърцето блъскаше в гърдите като тежък железен чук. Тъкмо когато водата го издигна на повърхността, стори му се, че нещастницата потъна втори път. Гмурна се след нея веднъж, два, три пъти, усещайки дрехите си като оловни букаи. Напипа нещо живо, коса! Забравил за всичко, за живот, за смърт, за себе си, задърпа с все сила кичура коса; и когато изплува, усети силна болка в ръката, защото нещастницата – безумната, както си мислеше – беше почнала да го дере като котка с дългите си и тънки нокти. Тя сграбчи лявата му ръка и мигом пъхна в устата си палеца и показалеца, и ги загриза бясно, отчаяно, все едно бяха камък, все едно желязна решетка в менажерия.

Потънаха. Васич простена от болка. Поде се мрачна, отчаяна борба. Васич задържа дъха си, заби в жената нокти и пръсти през плътта чак до костите, стисна тънкия ѝ, мек врат, усещайки как под пръстите му всичко се пука. Тя пусна от зъбите си пръстите му. Гърдите, ушите, главата му всеки миг ще се пръснат като мехури, очите ще изгорят, пред тях – спирали, зелени и кървави, живи, огнени кръгове, а в тях пламти, гори и жари червена ръка, червена, кървава кост, оглозганата кост от ръка, която намериха на гробището в селото му в един страховит, оживял гроб.
Васич хвана нещастницата с две ръце за шията, замахна за последен път с крака и изплува. Като я тласкаше пред себе си, се насочи бавно към брега. Мускулите на врата и краката го бодат, горят като рани, пълни със сол и оцет. В лявото отмаляло бедро усеща гърч. Наблизо до брега ги откри лодка на спасителната служба.
Когато ги измъкнаха, Васич искаше да говори, но отговаряше с едва чуто, посиняло, безпомощно тракане на зъби. Студът се удвои, запронизва с хиляди смръзнати жила. Завиха ги с одеяла, дадоха им коняк.
Брегът пълен с народ. На Васич му прилоша. Започна да повръща. Спасената, някаква жалка старица, пие, смуче коняк и ром като на патерица и накрая забълва викове, крясъци, пискливо кикотене, обърната към своя спасител:

– Повърни, душата и сърцето си избълвай, страхопъзльо, дето в Старата година нямаше друга работа, освен да попречиш на работата на клетата сирота. Лентяй, животно, vache d’une vache, nom d’une pipe![6] Мене ли, старата, слаба жена избра, за да получиш медал за спасяване и пари, чапкънино неден! Скандал, господа мои и госпожи, щом в Париж не позволяват на бедните дори да се самоубият! Fi! Zit![7] Искам да живея, не ми позволяват. Eh bien![8] Искам да умра, но не ми позволяват такива пангалози. И на това му викат република, tas de vaches![9]
Васич не чу нищо повече, защото изгуби съзнание сред всеобщия смях…
След няколко дни умря в болницата. Собственикът на хотела реши, че, по обичая, е офейкал, тъй като не е имал пари за наема.
Изложиха го в Моргата за безименни крадци и бездомници и накрая го хвърлиха в безименен гроб – като куче.

[1] Загатване за мита за Кадъм и основаването на град Тива. – Б.пр.
[2] Гърбав мост, в стила на ориенталската архитектура; също название на Питагоровата теорема. – Б.пр.
[3] Алюзия за моста Сират, отвеждащ правоверните в рая. – Б.пр.
[4] Текелияниум – фондация, основана през 1838 г. в Пеща от филантропа Сава Текелия (1761–1842) за подпомагане на сръбски ученици и студенти. – Б.пр.
[5] Господин раздавач (фр.). – Б.пр.
[6] Негодник, проклет да си! (фр.) – Б.пр.
[7] Пфу! По дяволите! (фр.) – Б.пр.
[8] Е, добре! (фр.) – Б.пр.
[9] Сбирщина негодници! (фр.) – Б.пр.