0
420

Уморен съм от четене

Втора част от разговора на Деян Енев с Георги Величков

2

Кръстил съм мемоарите си „Изповедите на един незавършен алкохолик”. Не за да омаловажа написаното, а защото с ирония и усмивка могат да се кажат и най-тъжните истини. Знам, че когато завърша тази книга, няма да имам повече работа на този свят.

Ти не си първият и последният писател на тоя свят.

Запомни това.

Затова не забравяй старите писатели. Ако можеш. И те като теб са си вадили очите нощем, за да изтръгнат от небитието цели светове. Сега на гребена на вълната си ти, а те са напълно забравени. Болни. Живеят сред праха на книгите. Понякога прехвърлят старите награди и грамоти. И си викат – възможно ли е да съм живял напразно, а моите книги да са само прах и пепел.

Не е възможно.

(Деян Енев, „Старите писатели”)

Какво ново донесе вашето литературно поколение – Станислав Стратиев, Рашко Сугарев, Георги Марковски, Росен Босев, Димитър Коруджиев, Любен Петков, вие, Янко Станоев, Владимир Зарев, Николай Стоянов, Димитър Паунов, все ярки, отличими имена в литературата ни? Кой от тях ви е най-близък в творчески план, в сферата на художествените търсения? 

От изброените по-горе бих изключил Владимир Зарев и Николай Стоянов. Последният притежава оскъден белетристичен талант, но Господ го е надарил с изключителен нюх да се справя успешно с предизвикателствата на живота. Владо Зарев пък описваше с гордост комунистическите подвизи на рода си, пък след десети ноември с публицистична страст се нахвърли срещу демократичните „грешки”. Всички останали бяхме, с изключение на трима-четирима, родени в провинцията между 1938-а и 1944-а. Бяхме „закачили” тоест от предишния живот и понеже всъщност не го познавахме достатъчно, го идеализирахме. Социализмът не ни харесваше, чувствахме се ограничени в свободата си, но не можехме категорично и еднозначно да обявим позициите си. Та едни се захващаха с „лелите и бабите си”, други описваха страданията на „малките” хора, трети стигаха до фантастиката и абсурда и до горчивия смях. Разбира се, литературните началници не ни обичаха, печатаха ни все пак и внимаваха да не пресолим супата. Мога спокойно да кажа, че ние върнахме донякъде европейското звучене на нашата проза, опитахме се да бъдем в крак със световната литература. Усещал го е още Георги Марков и в „Есета до моя съвременник” пише: „Може би трябва да отделя настрана една от най-чудесните новели, написани някога у нас:  „Последно лято” на Йордан Радичков, както и някои работи на младите Георги Мишев и Георги Величков като допустими опити за вярност към времето. Но те въобще не са социалистически реализъм.”

Та тогавашните млади бяхме приятели, но търсенията ни бяха толкова разнопосочни, че едва ли може да се намери някакво взаимно влияние. Рашко Сугарев, Димитър Коруджиев, Любен Петков и аз представлявахме „великолепната четворка”, свързана във всекидневието и със семействата си. Бях най-близък с Рашко Сугарев, изключителен човек и голям писател. Мразехме социализма неистово и от безизходица често прекалявахме с алкохола. Всъщност няма защо да се залъгваме – услаждаше ни се и много перипетии минаха през главите ни. Рашко сякаш не се интересуваше от нищо специално, а знаеше всичко и полусериозно, полушеговито му казвах, че е пратеник от друга планета. В оная студена зимна вечер, когато ми каза, че е болен от рак и му остават само още няколко месеца, отидохме в малка, съседна до моята гарсониерка, кръчма. След втората водка Рашко погледна към тавана и каза сериозно: „Те вече ме викат!”. Дали наистина го вярваше или просто по тоя начин гонеше страха от смъртта – струва ми се, че наистина го вярваше. В друго предсказание обаче сгреши – в разговор веднъж след кратко замисляне ми предрече, че ще умра на седемдесет и шест. Сега съм на седемдесет и седем години и вече не знам колко ще чакам още.

През 2006 г. издадохте книга с криминални разкази, която веднага беше оценена и получи годишната награда за криминално четиво на изд. „Аргус”. Как се чувствахте в кожата на събрат на Реймънд Чандлър? Има ли качествена разлика при писането на криминална и на друг тип литература?

Не ми допадна особено ролята на Чандлър. Обичам криминалетата и съм изчел десетки, но в повечето от тях интригата те преследва до края и очакваш с интерес развръзката. При писането на кримка тръпка има само в началото, докато обмисляш сюжета и подреждаш епизодите, после с досада „обогатяваш” текста. Затова приятел колега, когато му подарявах книгата, се усмихна: „Сигурно тук има повече хумор и разсъждения, отколкото действие.” Наистина беше така.

3
Заседание на СБП, Георги Величков на третия ред, втория вдясно

По пътя на издирването на информация за Георги Божинов, автора на „Калуня-каля”, както добре си спомняте, стигнах до вас. Обадих ви се по телефона и тъкмо вие ми казахте, че по-малката дъщеря на писателя живее във вашия вход, вие ми дадохте и нейния телефон. Вие сте виждал този човек през последните години от живота му, а може би и по-преди. Разкажете повече за него. Споделете и професионалното си мнение за „Калуня-каля”.

През 1973 и 74 г. работех като редактор в отдел „Проза” на „Септември”. В списанието се появи доста обширен очерк от непознатия ми Георги Божинов – по-късно научих, че бил кореспондент на столичен вестник в Благоевград. Та в този негов очерк „бдителен гражданин” прочел, че са цитирани няколко куплета от „лагерна песен”, без да бъдат наругани. Главният редактор на списанието Камен Калчев беше уволнен и стана подпредседател на Съюза на българските писатели, завеждащият отдел „Проза” Любен Дилов беше уволнен, но чрез застъпничеството на поета Димитър Методиев, един от съветниците на Тодор Живков, преназначен в детско списание, а Станка Пенчева се прехвърли в сп. „Отечество” при Серафим Северняк. В нашия отдел работеше един, обидно е да го нарека писател, но се водеше такъв, бившият полковник от Българската народна армия Николай Кирилов. На партийно събрание в Съюза на българските писатели той „съобщил”, че аз съм чел очерка на Божинов и съм го разписал за печат. Разбира се, нито бях виждал този „материал”, нито под него стоеше моят подпис, но новият главен редактор Владимир Голев ми се усмихна през ароматния дим на лулата си и „ми се извини”, че трябва да напусна, тъй като нямам софийско жителство. Бях свикнал да ме гонят оттук-оттам, та не се натъжих, пък и да бях прочел очерка на Божинов, нито щях да забележа „опасността”, нито да я отстраня. След време разбрах, че той живее в „моя” блок, на последния, девети етаж, и един ден отидох да го посетя. Георги Божинов беше слаб и невисок, не изглеждаше много здрав и след няколко незначителни реплики си тръгнах. Когато прочетох „Калуня-каля”, разбрах, че съм пропуснал ако не приятелство, то поне по-чести срещи с един талантлив и умен човек, което не се среща често в нашите среди. „Калуня-каля” е великолепна книга, в която са съчетани природа, философия, човекознание, оригинален прочит на нашата история – голяма книга!

Какви книги четете сега, препрочитате ли повече, какво препрочитате? Имате ли поглед върху най-новата българска литература?

Уморен съм от четене. На шест-седем години посегнах за пръв път към книга и през целия ми досегашен живот бях отдаден на тази първа моя любов. Каква ти любов, то не беше дори страст, а болест – всеки ден обикалях книжарниците и натрупах огромна библиотека, сигурно една от най-големите частни библиотеки в София. Веднъж един техник, който ми поправяше нещо, благоговейно ме попита дали всичко това съм го изчел. Засмях се: „Ако го бях изчел, сега нямаше да съм тук, а на Четвърти километър.” Най-много ми е мъчно за стотиците страници, по-голяма част от тях бездарни, които съм „навъртял” като редактор. Преди десетина години все още се интересувах и не минаваше ден, без да взема книга в ръка, сега вече съм уморен. Чувам за добри млади наши писатели, но нямам пари да си купувам книгите им, затова и нямам мнение за нашата съвременна литература. Надявам се, че младите поддържат формата си, а на мен ми остана вечер да убивам по няколко часа с американски телевизионни боклуци, както мнозина го правеха преди със съветски такива. Искрено казано, страхувам се да препрочитам любими някога произведения, за да не се разочаровам. И това ми се случи преди няколко години – няма да кажа с кого.

Отдавна в нашите среди се знае, че пишете мемоари. Докъде е стигнала работата ви по тях? Трябва ли да казва мемоаристът цялата истина за изтеклото време? Мемоарите на кого от вашите колеги – Любомир Левчев, Георги Мишев, Марко Ганчев бихте посочил като пример за добра мемоаристика? Какво заглавие ще носи книгата? Кога ще я видим готова?

Написал съм вече повече от шестстотин страници, остават ми тридесет-четиридесет, но ги размотавам, намирам си предлози да не работя. Знам, че когато завърша тази книга, няма да имам повече работа на този свят, а съм страхлив да се самоубия. Пък и ме ужасява мисълта, че може да се получи като в поговорката: „Напънала се планината, па родила мишка“. Може би и поради това съм кръстил мемоарите си „Изповедите на един незавършен алкохолик”. Не за да омаловажа написаното, или да скрия нещо, а защото с ирония и усмивка могат да се кажат и най-тъжните истини. В момента, когато седнах да пиша мемоарите, си казах, че ще се подчинявам само на истината. Не на световната истина, която принадлежи единствено на Бог, а на моята си истина. Макар и да не съм прав! Макар и да се страхувам от заплахи и преследвания! Това, което съм видял, това, което съм чул, това, което съм разбрал – пък каквото излезе! Мемоарната книга на Марко Ганчев не ми е попадала, но съм сигурен, че талантливият поет и сатирик си е свършил блестящо работата. „Мир на праха ни” от Георги Мишев е сладкодумна както прозата и сценариите му. Също тъй сладкодумно Гошо е премълчал някои „интересии”, с които е пълен неговият живот. За книгата на Левчев не искам да говоря – рядко може да се напише толкова гадно, подлярско и лъжливо произведение. Тъй като не съм запознат добре с битието на автора, не мога да преценя каква част от „мемоарите” му са истина. Във всеки случай, не е много.

Георги Величков е роден на 07.04.1938 г. в Сливен. Завършва право в Софийския университет. Работил е като адвокат и журналист; драматург в Сливенския драматичен театър (1966-1968), редактор в сп. „Родна реч“, „Септември“, „Пламък“, изд. „Български писател“, киностудия „София“ при Българска кинематография. Учредител и съпредседател на Дискусионния клуб за гласност и преустройство (ноември 1988); депутат в VII-то Велико народно събрание (1990-1991). Белетрист, майстор на разказа и новелата. Творбите му се отличават с дълбок психологизъм, силна подтекстовост, сдържано фабулиране. Автор на книгите: „Прости чудеса. Разкази“ (1966), „Самотна луна на небето. Разкази“ (1972), „Приказки за мен и за вас. Разкази“ (1975), „Щъркел в снега. Разкази“ (1977), „Вместо гроздобер. Новели“ (1978), „От трите страни на барикадата. Разкази и новели“ (1980), „Последен кръг над океана. Новели“ (1981), „Навикът да умираме. Разкази“ (1985), „Еньовден. Повести“ (1986), „По-опасно и от смелостта. Разкази“ (1987), „Ранна есен, свечерява се. Разкази и новели“ (1988), „В антрето на демокрацията. Публицистика“ (1990), „Способи за самозалъгване. Критика, публицистика, есеистика“ (1990), „Първият милион“ (2006).