0
5735

Универсалното детство

„Проектът Флорида“

С режисьора на „Проектът Флорида“, който гостува на София Филм Фест, разговаря Яна Пункина.

На София филм фест 2018 Шон Бейкър представи новия си филм „Проектът Флорида“. В него се сблъскват тежките социални проблеми в съвременна Америка и един носталгичен образ на детството, каквото беше някога и нашето – рисковано, безнадзорно, но свободно. И тук като в „Мандарина“ режисьорът избира маргинализирани герои, но точно както и в предишния му филм, отвъд социалните проблеми има един пласт магия, напукващ предразсъдъците ни за живота под линията на бедността.

Шон Бейкър

Да започнем от това: „Проектът Флорида“ е филм за бедността, но по някакъв начин е и за детството, такова, каквото е било преди мобилната техника и родителската мания за постоянен контрол…

Очевидно филмът ми засяга ситуацията в САЩ в момента, но я показва на екран през детските очи. Детството е нещо универсално. Моята цел с този филм е да накарам зрителите да си спомнят собственото си детство, да погледнат назад към онези лета. Надявам се това да ангажира публиката достатъчно, да им помогне да се свържат с героите ми, да ги накара да се замислят за истинските Муунита. Защото всъщност става дума за това как децата си остават деца, независимо от житейската ситуация. Рано или късно реалността надделява, но мисля, че има определена възраст, преди която децата все още  притежават тази невинност, тази почуда, това въображение, които могат да променят живота им и начина, по който възприемат света. Чувствам, че за това става дума във филма ми.

Въпреки всички неприятности, които минават покрай Мууни, някаква част от мен ѝ завижда. Казвам си, че може би е късметлийка да е в подобна ситуация, защото не е под постоянен контрол.

Може би. Сърцето се връща към времената, когато е било по-освободено. Децата днес са постоянно под надзор, но те все още имат нуждата да изследват света физически. И мисля, че тази възможност да излезеш навън и да скиташ е много ценна. Така съм израснал самият аз. Надявам се, и днешните деца да имат шанса да го изпитат.

„Проектът Флорида“

Заснехте „Мандарина“ с мобилни телефони. За „Проектът Флорида“ използвате много по-традиционна техника. Какво продиктува завръщането към лентата?

Търсех определена визуална естетика. Всъщност виждам голяма красота в локациите, където заснехме „Проектът Флорида“. Исках да ги уловя вярно. Когато казвам вярно, имам предвид този сочен и органичен вид на 35-милиметровия филм. Чувствам, че това не може да бъде възпроизведено дигитално, колкото и да се опитваме. А и имах повече пари този път и това беше моят начин да подкрепя Кодак. Искам филмовата лента да остане жива. Мисля, че сега това е важно, нищо че всички студиа и финансистите не спират да повтарят колко по-лесно и евтино е да се работи с дигитални носители. А всъщност, като се замисля, не е и толкова по-лесно, защото какво става с копията? Копията на „Мандарина“ съхранявам лично аз на няколко хард диска и постоянно треперя как да ги опазя. Дигиталните носители засега са по-несигурни от лентата – няма доказано добър метод за правилното им съхранение. В независимото кино това създава сериозни главоболия. Аз нямам зад гърба си студио, което да ми помага да опазя филмите си. Буквално двамата с асистентката ми ги разнасяме и копираме от хард на хард, надявайки се, че няма да се повредят. Всъщност е много стресиращо и докато не се измисли надеждна система, мисля, че лентата ще си остане идеалният носител.

Какво друго се промени в работата ви с по-голямото финансиране?

Вярно е това, което казват: „повече пари, повече проблеми“. Трудно е да получиш повече за един проект, защото за целта трябва да увеличиш мащаба му. А това е нещо относително. Следващият ми филм е добър пример. Искам да бъде горе-долу същият размер продукция като „Проектът Флорида“ и също толкова добре изпипан. В същото време ми се иска екипът да е по-малък, за да имам възможност да работя по-интимно с актьорите, а и за да има по-малко народ за организиране. В това е противоречието – от една страна, бих искал да подкрепя колегите си с работни места, от друга – искам да снимам малки, задвижвани от героите филми, а затова понякога са нужни само 7 души… Оттук идва трудността. Получаваш повече пари и изведнъж се очаква да имаш по-голям екип, да използваш повече техника, а това не винаги е необходимо. Понякога може да отклони вниманието ти от самия филм. В „Проектът Флорида“ дори нямах възможност да заснема сам някои кадри, заради правилата на профсъюзите. Обикновено поне няколко кадъра във филмите ми са си мои. Във всеки от предишните съм бил и оператор.

Имахте ли усещането, че губите контрол над процеса?

Лекичко. Самият факт, че не можех дори да надникна във визьора без разрешение… Такива са правилата на профсъюза. Ето този проблем трябва да разреша в следващия си филм. Как да взема най-доброто от двата свята. Но това са го правили и преди мен. Сигурен съм, че малките продукции в България, нямам предвид Ню Бояна, която сигурно е местният Холивуд, също се снимат от малки екипи, в които всеки има повече от една роля. В „Мандарина“ продуцентката ми Ши Чинг Цоу се грижеше и за гардероба, последователността в сцените и локациите, а освен това имаше и епизодична роля. Това са пет различни длъжности. И защо не, ако за всяка от тях ѝ е платено добре.

Уилям Дефо в „Проектът Флорида“

Разкажете ми за кастинга на „Проектът Флорида“. Използвате  професионалисти, деца, натуршчици и напълно извънземния Уилям Дефо…

Ако използвате известен актьор, разпознаваемо лице, трябва много внимателно да го изберете. Трябва да има същата чувствителност, да е готов да се впише, да стане невидим. Трябва обаче и да успеете да му обясните, че работният процес няма да тече стриктно по график като във холивудска продукция. Той току що се е снимал в Aquaman. Сигурен съм, че там работата е била напълно структурирана, нямало е никакви изненади. В моите филми изненади изникват на всеки пет минути. Опитваме се да почувстваме момента и да се възползваме от всяка щастлива случайност – минувачите, които попадат на снимачната площадка, промените във времето. Веднага ги вкарваме във филма. В „Проектът Флорида“ добавихме сцена заради една дъга. Трябва да намерите известен актьор, който е съгласен да работи с такива отклонения. Уилям е точно такъв. Мил, търпелив и готов да се впише в продукцията.

Какво ще стане с децата от филма? Това единствените им роли ли ще са?

На тази възраст всичко може да стане. Някой може да поиска да продължи в науката. Надявам се, че родителите им ще ги подкрепят, накъдето и да решат да поемат. За мен беше огромен късмет да работя точно с тези деца, защото родителите им са много далече от клишето за холивудските амбиции. Грижат се за емоционалните нужди и желания на децата си, подкрепят ги. Бруклин Принс (Мууни) иска да стане актриса. В момента снима филм в Ирландия. Изглежда, че за това е била родена. Може би е следващата Джоди Фостър. За другите – ще видим.

Има едно усещане за мечтателност и носталгия във вашите филми и то е на визуално ниво.  Така поетично ли виждате света, или това е само киноестетиката ви?

Всеки следващ мой филм е все по-визуален. В Take Out и Prince of Broadway стилът ми беше по-скоро базиран на реализма. Бяха много нюйоркски, възползваха се от пейзажа. А после със „Старлетка“, „Мандарина“ и със „Проектът Флорида“ мисля, че в по-голяма степен търсех красотата на всекидневието. Работя с прекрасни оператори, които имат око за цветовите съчетания и знаят как да подчертаят красотата. Може би това стои поетично…

Като цяло започваме да проумяваме качествата на филмовата лента. Има изключителна сила във фотохимичния процес, нещо подсъзнателно. Сега гледам много стари филми. Дори евтини жанрови ленти от 70-те и 80-те години. Самият факт, че са заснети на лента, ги прави красиви. Страхувам се, че сме забравили тайните на кинозанаята.