0
1861

Университети в остра криза

Образователната сфера е специфично поле на съревнование, в което е нужен арбитър, който да присъди „победата” и да даде шанс на „загубилите”. Другояче казано, тъкмо държавата следва да „отсее зърното от плявата”.

Кризата на висшето образование у нас не е тайна за никого. Тя от години се задълбочава, а напоследък навлиза в особено остра фаза. Най-ярък белег за това са трескавите и на моменти панически действия на академичните ръководства на българските университети. Тези често прибързани и недобре обмислени начинания могат да имат трайни негативни ефекти с необратими последици за висшето образование в страната. Активността е насочена най-вече към привличане на максимален брой студенти, независимо от тяхното ниво на подготовка и желание да учат. Подобен род усилия имат своето обяснение предвид разгръщащите се у нас негативни демографски процеси, водещи до трайно спадане броя на кандидат-студентите. Към този факт следва да се добави и нарастващата неконкурентност на образователната ни система, която мотивира най-добрите зрелостници да търсят възможности за образование зад граница.

В тази ситуация, когато университетите са си поставили за единствена цел оцеляването, започна междуособна война помежду им. За примамване на обучаеми се използват всякакви средства, включително снижаване на критериите за прием и сваляне на изискванията при самото обучение. Привличането на каквито и да е хора, готови да се запишат за студенти, но не и да се обучават сериозно, има твърде вредни последици. То води до поквара на дошлите да учат студенти, доколкото те виждат, че могат да постигат без усилия същите резултати като случайно попадналите и изкуствено задържаните в университетите техни колеги. В крайна сметка се стига до това, че от висшите училища излизат недоучени и с ниска компетентност абсолвенти, които не допринасят за благосъстоянието както на своите работодатели, така и на обществото.

Освен чрез осигуряване на по-високи субсидии от държавата – главно чрез привличане на по-голям брой обучаеми – академичните ръководства се опитват да осигурят оцеляването на своите висши училища и чрез максимално свиване на разходите. С цел икономии на средства се предприемат стъпки към вътрешно преструктуриране на университетите: обединение на факултети (ЛТУ), закриване на департаменти (ХТМУ) и катедри (УАСГ), като работилите в тях биват местени като предмети, макар в продължение на години да са работили за създаване на уникален облик на тези звена. Преструктуриране на университетите наистина е нужно, но не чрез механично сглобяване на нови звена или комасиране на наличните. Необходима е промяна на принципа, по който функционират първичните структури във висшите училища – катедрите. От хоризонтално трябва да се премине към тяхното вертикално устройство, при което около един изявен и авторитетен редовен професор се формира екип, за работата на който той носи лична отговорност. Съответно при вземане на финансови, кадрови и други решения във висшите училища следва да нарасне влиянието тъкмо на титулярите на катедри, за сметка на декани и ректори, доколкото първите реално извършват или организират дейността в първичните звена.

Понастоящем в много висши училища тихомълком или явно се въвежда мораториум върху обявяването на конкурси за нови преподаватели, т.е. спира се процеса на възпроизводство на кадрите, така нужен за нормалното функциониране на висшите училища. Търсят се и начини за освобождаване от някои от наличните преподаватели, като невинаги основанията за това са обективни. На някои места се намаляват възнаграждения и/или се увеличава учебната натовареност на преподавателите. Всички тези мерки може и да имат краткотраен и ограничен финансов ефект, но водят до влошаване на средата за работа. Отварят се разломи между преподавателите от различните звена и типове преподавани дисциплини. Развалят се лични отношения, наблюдават се прояви на неакадемично поведение. Трайно се настанява атмосфера на мнителност, страх и подозрение за нечисти намерения от страна на колегите. Всичко това трови микроклимата на работното място и вещае конфликти сред преподавателите, служителите и студентите. Иначе казано, настъпи време на вътрешни борби и самоизяждане на академичните общности. В крайна сметка се стигна до една ненормална ситуация, в която всеки се чувства заплашен и несигурен за своето бъдеще. Неизбежен резултат от нея е постепенният срив както на учебния процес, така и на добрите взаимоотношения между работещите в нашите университети.

Ролята, която си е избрала държавата в лицето на Министерството на образованието и науката в тази ситуация, е на страничен наблюдател. След като въведе наскоро промени в начина на определяне на държавната субсидия за висшите училища, вече не само според броя обучавани студенти, а и съобразно качеството на предлагания образователен продукт, тя реши, че с това си е свършила работата. Като направи посочените полезни, но съвсем недостатъчни за цялостно решаване на проблемите на висшето образование у нас промени, държавата спря дотук. Тя изглежда сметна, че проблемът с конкуренцията между висшите училища може да се реши само с финансови средства, като по-слабо представящите се ще отпаднат от нея от само себе си. Това обаче е опасна илюзия, която стъпва върху наивната вяра в действащия автоматично пазар, при който губещите фалират, а в случая се самозакриват. Образователната сфера обаче е специфично поле на съревнование, в което е нужен арбитър, който да присъди „победата” и да даде шанс на „загубилите”. Другояче казано, тъкмо държавата следва да „отсее зърното от плявата”, като защити обществения интерес чрез съхраняване ядрото на академичната колегия в страната и добрия образователен продукт, където и да се предлага такъв. Тя не може да очаква, че висшите училища ще се самоубият, още по-малко да смята това за нормално. Да не говорим, че мълчаливото съзерцание на този процес тъкмо от техния държавен патрон е неморално.

Държавата явно недооценява дълбочината на кризисните явления и неотложността на контрамерките, които следва да се предприемат в родните университети. Висшето ни образование е в процес на неконтролируем упадък и за да се предотврати неговият неизбежен колапс в недалечно бъдеще, следва да се вземат спешни мерки в следващите месеци, а не години. Това е належащо както за да се спре неговата деградация, така и за да се съхранят възможностите за ефективното му възстановяване и развитие занапред. Държавата следва да има водеща роля в това отношение, като за отправна точка в своите действия следва да възприеме приетата от МС Национална квалификационна рамка на Р България (НКРРБ). Създалите документа упълномощени органи са длъжни да следят за спазването на заложените в този документ съдържателни изисквания за придобиване на специфични знания, умения и способности от завършващите българските университети. При оздравяването системата на висшето образование в страната биха могли да бъдат взети предвид оповестените преди време (на 01.10.2015 г. във в-к „Култура”) от група университетски професори по философия конкретни предложения. Тук ще си позволя да ги припомня, доколкото съм убеден в тяхната още по-голяма актуалност:

  1. Да се промени ЗРАСРБ така, че да бъдат освободени преподавателите, които не са положили конкурсен изпит и не са придобили ОНС „доктор” в указаните срокове. Всеки преподавател да се самоопредели институционално, за да се пресече практиката на „академично номадство”, а висшите училища да разчитат на собствения си кадрови потенциал при акредитация.
  2. Да се прегледа състоянието на висшите училища по линия на следакредитационния контрол и се коригират дадените от НАОА оценки, ако не отговарят на изискването за достатъчно и с нужната квалификация преподаватели. Самата НАОА да се реформира по посока на повишаване прозрачността в нейната работа и изработване на ясни критерии за привличане на експертите й.
  3. Да се преструктурира мрежата от висшите училища чрез тяхното окрупняване, като за целта държавата изработи и приложи комплексна оценка, включваща ясни и приложими към всички тях критерии: А/ да се вземе за основа класацията на висшите училища от страната, формирана на базата на оценките от институционалната им акредитация и се въведе минимален праг за продължаване на самостоятелното им съществуване; Б/ да се има предвид класацията на висшите училища по професионални направления, като и тук за основа се вземат оценките от акредитацията на НАОА и се въведе минимален праг за продължаване на обучението по тях в съответното ВУ; В/ да се вземе предвид броят на държавните висши училища, обучаващи в отделните професионални направления, като се ограничи техният кръг до най-високо оценените.
  4. Да се определят лимити за поддържане на висшето образование в страната: А/ за количеството студенти по държавна поръчка като цяло, като ежегодно се фиксира с известен резерв броят нужни на страната млади специалисти; Б/ за количеството студенти по държавна поръчка в отделните професионални направления, като за отправна точка се вземат потребностите на обществото и на трудовия пазар – понастоящем и в бъдеще.
  5. Да се изработи модел за централизирано разпределение на обучаемите по професионални направления в държавните ВУ, като разпределянето на студентите в държавния план-прием да става според мястото им в националната класация по даденото направление и на водещите в нея висши училища бъдат отпускани в определено съотношение отредените от държавата средства.

Проф. дфн Добрин Тодоров е философ. Автор на книгата „Философската публичност в тоталитарна и посттоталитарна България” (2009) и др.