0
743

Унизени тела

Един от най-силните и проницателни сатирични романи от първата половина на XX век, чиито герои режисьорът Стивън Фрай пренася на екрана в своя филм „Златната младеж”. Предлагаме откъс от книгата, преиздадена от „Колибри”.

uniztela3Едри магнати, представители на властта, дребни светски хроникьори, вечно на лов за сензации, автомобилни състезатели, провинциален свещеник, начеващ писател, който се бори за подобаващо място сред елита, за да се ожени за едно от най-мечтаните момичета, добре поставено в обществото, и още гротескни лица… Сексуалността е навсякъде, съблазънта се преплита с политическите стремежи и жаждата за богатство.

Класикът на британската литература Ивлин Уо обрисува по неподражаем начин образа на едно объркано поколение, Златната младеж, с безделието и неистовия й глад за приключения и силни изживявания, с интуитивното й усещане, че всичко е „фалш”, с неосъзнатия копнеж за едно по-смислено съществуване, с уязвимостта, прозираща зад блясъка и екстравагантността.

Ивлин Уо (1903–1966) е автор на романи, пътеписи и биографии, които му осигуряват трайно място в английската литература. „Упадък и падение” е първият му роман (1928), но той привлича вниманието на световната литературна общественост и поставя началото на сатирико-комична поредица за висшето английско общество, към което самият автор неудържимо се стреми, колкото и да го осмива. Романите му „Упадък и падение”, „Унизени тела” и „Завръщане в Брайдсхед” обясняват оценката на Гор Видал: „Уо е първият сатирик на нашето време.”

 

„Унизени тела”, Ивлин Уо, изд. „Колибри” 2013, превод Владимир Германов, 14 лв.

 

– Нещо за деклариране?

– Крила.

– Носили ли сте ги?

– Разбира се.

– Тогава няма проблем.

– На Божествено недоволство всички й се усмихват, непрекъснато – оплака се Сила на духа на Благоразумие. – Но хей, добре е, че сме отново на твърда земя.

Отец Ротшилд размаха дипломатически laissez-passer и изчезна в големия автомобил, който беше изпратен да го посрещне. Другите се блъскаха с багажа си, опитваха да привлекат вниманието на митническия служител и копнееха за чаша чай.

– Скътал съм настрана половин дузина от най-добрите – довери журналистът. – Общо взето, е много лесно, след тежко пътуване.

И, разбира се, скоро се настани в първокласно купе (защото вестникът, естествено, плащаше разноските му), а багажът му беше отбелязан с тебешир и прибран на сигурно място, в багажния вагон.

Мина доста време, преди да обърнат внимание на Адам.

– Нямам нищо – заяви той – освен малко стари дрехи и няколко книги.

Но тук се показа лишен от такт, защото дружелюбното отношение на митничаря се изпари на мига.

– Книги, а? – каза той. – И какви точно книги, ако мога да запитам?

– Погледнете сам.

– Благодаря ви, точно това ще направя. Книги, и още как.

Адам навъсено откопча ремъците и отключи куфара си.

– Да – промърмори митническият служител заплашително, сякаш най-лошите му подозрения се потвърждаваха. – Наистина бих казал, че тук имате няколко книги.

Извади ги една по една и ги струпа върху масата. Екземпляр от Данте събуди у него особено отвращение.

– Френска, а? – заклати глава той. – Предполагах го, и е доста мръсна при това. Защо ли се чудя? А сега почакайте, докато проверя тези книги – как само го произнесе! – в моя списък. Вътрешният министър е най-вече против книгите. Ако не можем да изкореним литературата вътре, поне можем да спрем тази, която се внася отвън. Това каза той онзи ден в Парламента, а аз казвам: „Правилно!..” Охоо… а какво е това тук, ако мога да запитам?

Боязливо, сякаш всеки миг щеше да експлодира, митничарят извади и положи на масата голямо тесте изписани на машина листа.

– И това е книга – отговори Адам. – Току-що я написах.

Мемоарите ми.

– Така значи, а? Е, и това ще занеса на шефа. По-добре елате с мен.

– Но аз трябва да хвана влака.

– Тръгвайте. Има и по-лоши неща от изпускането на влак – намекна той мрачно.

Влязоха заедно във вътрешен кабинет, чиито стени бяха покрити с контрабандна порнография и странни инструменти, чието предназначение Адам не бе в състояние да отгатне. От съседната стая се чуваха виковете и писъците на горката мис Шантибъл, която беше погрешно взета за добре известна контрабандистка на бижута и сега две ужасяващи митнически служителки я събличаха, до голо.

– Така, да видим тези книги – каза шефът.

С помощта на отпечатан списък, който започваше с „Аристотел, Произведения на (Илюстровани)”, прегледаха книгите на Адам с усилие, една по една, като сричаха заглавията. Мис Шантибъл влетя в кабинета, усърдно действайки с червилото и пудрата.

– Адам, скъпи, изобщо не те видях на кораба – извика тя. – Скъпи, не мога да ти кажа какви неща ми се случиха там, вътре. Как гледаха1… твърде, твърде срамотворно. Направо като хирурзи, скъпи, и такива зли старици, приличаха на овдовели благороднички, скъпи. Веднага щом се прибера в Лондон, ще позвъня на всички министри от правителството и на всички вестници и ще им съобщя и най-срамните подробности.

В това време шефът беше погълнат от мемоарите на Адам и през известни интервали даваше воля на злокобен, подобен на кискане, звук, който отчасти беше победоносен, отчасти подигравателен, но, общо взето, искрено оценяващ.

– Ау, Бърт – възкликна той. – Погледни това. Безобразно, нали?

След което събра листата, завърза ги и ги сложи настрана.

– Ето к’во сега – каза. – Можеш да вземеш книгите за архитектура и речника и нямам нищо против леко да притворя очи и да ти позволя да си прибереш и историческите. Тази обаче, дето е за икономика, попада в графа „Подривна пропаганда”. Нея ще я оставиш. И това тука, „Purgatorio”, не ми изглежда както трябва, така че ще го задържим, докато изясним въпроса. Автобиографията обаче е откровен мърсоч и ще я изгорим веднага, ясно?

– Но, небеса, в книгата няма и дума… сигурно я тълкувате погрешно.

– Не чак толкоз. Мога да позная мърсоч, когато видя такъв, иначе днес нямаше да съм на т’ва място.

– Давате ли си сметка, че цялата ми прехрана зависи от тази книга?

– А моята прехрана зависи от това да не пускам такива глупости да влизат в страната. Сега се пръждосвай бързо, ако не искаш полицейски съд.

– Адам, ангел мой, не се бави или ще изпуснем влака.

Мис Шантибъл го улови за ръката, отведе го на гарата и му разказа всичко за прекрасното празненство, което щеше да се състои още същата вечер.

 

Странно, кой се е чувствал странно?

– Ти, Артър.

– Не, никак… само бях уморен.

– Определено беше малко задушно там.

– Чудна работа, как старото момиче разведри положението. Ще се срещнем с нея следващата седмица в Албърт Хол.

– Не трябва да се изненадваш, ако не отида. Какво ще кажеш, мистър Хендърсън?

– Рече, че имала трупа от ангели. Целите облечени в бяло, с крила, прекрасни. И тя самата не е лоша, като се замислиш.

– Какво сложи в подноса й, Артър?

– Половин крона.

– И аз. Интересно, никога досега не съм давал половин крона ей тъй. Тя някак успява да ти измъкне парите, проклет да съм, ако не е така.

– Няма да се измъкнеш от Албърт Хол, преди да си бръкнал в портфейла си.

– Знам. Но пък искам да видя онези ангели, облечени в бяло, а, мистър Хендърсън?

– Фани, това не е ли Агата Шантибъл, дъщерята на горката Виола Чазъм?

– Чудя се как Виола й позволява да се разхожда наоколо така. Ако беше моя дъщеря…

Твоята дъщеря, Фани…

– Кити, това не е учтиво.

– Скъпа, исках само да кажа… чувала ли си я, между другото, напоследък?

– Последното, което чухме, беше по-лошо от всичко, Кити. Напуснала е Буенос Айрес. Боя се, че е прекъснала връзките си с лейди Метроланд завинаги. Мислят, че е в някаква пътуваща трупа.

– Мила, съжалявам. Не трябваше да го споменавам, но щом видя Агата Шантибъл, не мога да не си мисля… момичетата днес знаят толкова много. Ние трябваше сами да учим всичко, нали, Фани, скъпа, и ни отне толкова време. Ако имах шансовете на Агата Шантибъл… Кой е младият мъж с нея?

– Не знам и, честно казано, не го мисля, а ти?… Има такъв самоуверен вид.

– И много хубави очи. И как само стъпва.

– Бих казала, щом стана дума… И все пак, ако имах предимствата на Агата Шантибъл…

– Какво търсиш, скъпа?

– Ами, скъпа, такова удивително нещо! Ето ги ароматните соли. Били са между четките ми, през цялото време.

– Фани, колко ужасно от моя страна. Само ако знаех…

– Изглежда, трябва да кажа, на тоалетката си видяла друго шишенце, мила моя. Може камериерката да го е сложила там. В тези хотели човек никога не знае, нали?

– Фани, прости ми…

– Но, скъпа, какво има да се прощава? В края на краищата ти наистина си видяла друго шишенце, нали, Кити, мила?

– А, гледай, ето го Майлс.

– Майлс?

– Синът ти, скъпа. Моят племенник, нали?

Майлс. Знаеш ли, Кити, вярвам, че е така. Той вече изобщо не идва да ме види, непослушно момче.

– Скъпа, прилича ужасно на tapette.

– Знам, скъпа. Голяма болка ми е. Опитвам да не мисля за това прекалено много – имаше толкова малък шанс с горкия Тробинг, какъвто е…

– Греховете на бащите, Фани…

Някъде недалеч от Мейдстоун мистър Безобраз се опомни напълно. Срещу него в купето спяха двамата детективи, с накривени над челата бомбета, с отворени усти, с отпуснати на коленете големи зачервени ръце. По прозорците шибаше дъжд. Купето беше много студено и миришеше на застоял тютюн. Вътре имаше реклами на страховити живописни руини. Вън, под дъжда, се мяркаха реклами за лекарства без рецепта и кучешка храна. „Всяка кучешка бисквитка „Моласин” върти опашка”, прочете мистър Безобраз, а влакът повтаряше отново и отново: „достопочтен гу’син, достопочтен гу’син, достопочтен гу’син…”

Адам седна в едно купе с Младежката тайфа. Те още изглеждаха малко особено, но се развеселиха чудесно, когато чуха за възмутителните преживявания на мис Шантибъл в ръцете на митническите служителки.

Ау! – възклицаваха. – Ау! Колко твърде, твърде срамотворно, Агата, скъпа – казаха. – Колко съкрушително, колко неполицейско, колко свинско, колко гаднотворно, колко твърде, твърде ужасно! – И започнаха да говорят за купона на Арчи Шверт същата вечер.

– Кой е Арчи Шверт? – попита Адам.

– А, той е нов, появи се, след като ти замина. Толкова фалш човек. Майлс го откри и оттогава той се изкачва и изкачва, и изкачва, скъпи, и вече едва ни познава. Много е сладък всъщност, само дето е прекалено ужасно обикновен, горкият симпатяга. Живее в „Риц” и си мисля, че това е доста надуто, а ти?

– Там ли прави купона?

– О, скъпи, разбира се, че не. В къщата на Едуард Тробинг. Той е брат на Майлс, само дето е страховито неясен и дипломатичен, и не познава никого. Разболя се и замина за Кения или там някъде, и остави направо чудна къща на Хартфорд Стрийт, така че всички отидохме да живеем в нея. По-добре ела и ти. В началото на пазачите не им се хареса, но им дадохме напитки и други неща и сега се вълнуват до мозъка на костите и изрязват, скъпи, страници от вестниците за нашите подвизи.

Едно от ужасните обстоятелства е, че нямаме кола. Майлс я развали, тая на Едуард де, и ние просто не можем да си позволим да я ремонтираме, така че, мисля си, скоро ще се наложи да се местим. Всичко започва да се изпочупва, освен това и да се цапа, ако схващаш какво искам да кажа. Защото, разбираш ли, няма никакви слуги, само икономът и жена му, а те сега винаги са подпийнали. Така деморализиращо. Мери Мишка беше перфектен ангел и ни изпрати големи кошници с черен хайвер и разни неща… тя ще плати купона на Арчи довечера, естествено.

– Знаеш ли, струва ми се, че пак ще ми се догади.

– Ах!? Майлс!

(Ех, Златна младеж!)

 

Наблъскани в купе втора класа, ангелите не възвърнаха бързо доброто си настроение.

– Пак взе Благоразумие с колата си – каза Божествено недоволство, която веднъж, в продължение на две главозамайващи седмици, беше фаворитка на мисис Шебеки. – Не виждам какво намира в нея. Как е Лондон, Сила? Била съм там само веднъж.

– Същински рай. С магазини и всичко останало.

– А как са мъжете, Сила?

– Кажи, никога ли не мислиш за нещо друго освен за мъже, Целомъдрие?

– Казвам ти, че мисля. Само попитах.

–Ами не са кой знае какво, като ги погледнеш, особено след магазините. Но имат своето приложение.

– Ей, чухте ли това? Сладка си, Сила. Чухте ли какво каза Сила на духа? Каза: „Имат своето приложение”.

– Кое? Магазините?

– Не, глупачке. Мъжете.

Мъжете. Това си го бива, не може да се отрече.

Влакът пристигна на гара „Виктория” и всички пътници се пръснаха из Лондон. Адам остави чантата си в хотел „Шепърд“ и веднага отиде на Хенриета Стрийт, за да се види с издателите си. Наближаваше краят на работното време, така че повечето от персонала си бяха събрали нещата и си бяха отишли у дома, но по щастлива случайност мистър Сам Бенфлийт, младши директорът, с когото Адам контактуваше по работа, все още бе там и коригираше ръкопис на една от романистките на издателството. Беше компетентен млад човек с дискретно елегантен вид (стенографката винаги потреперваше леко, когато му поднасяше чая).

– Не, тя не може да отпечата това нещо – повтаряше, като едно след друго одобряваше възраженията на печатаря. – Не, по дяволите, не може да отпечата това! Ще вкара всички ни в затвора! – Защото една от задачите му беше да „наежва” по-сдържаните ръкописи и да „усмирява” по-„дръзките”, докато всички започнат да отговарят на приемливите морални стандарти на деня.

Посрещна Адам безкрайно сърдечно.

– Е, Адам, как си? Много мило. Седни. Запали цигара. В какъв ден само пристигаш в Лондон! Добре ли прекосихте канала?

– Не особено добре.

– О, съжалявам. Няма нищо по-гадно от гадно прекосяване, нали? Защо не минеш да вечеряме на Уимпоул Стрийт довечера? Ще дойдат едни доста приятни американци. Къде си отседнал?

– В „Шепърд”. При Лоти Кръмп.

– Е, там винаги е забавно. От десет години опитвам да накарам Лоти да ми напише автобиографията си. Ти ни носиш ръкописа си, нали? Старият Рампоул питаше за него онзи ден. Закъсня със седмица, нали знаеш? Надявам се да харесаш предварителните анотации, които разпратихме. Определихме дата за излизане от печат, през втората седмица на декември, така че да има две седмици преди автобиографията на Джони Хуп. Тя ще се продава добре. На места попрехвърля границата. Наложи се да изрежем някои пасажи – знаеш го какъв е старият Рампоул. Джони никак не се зарадва, но чакам с нетърпение да прочета твоята.

– Сам, всъщност с нея се случи нещо ужасно…

– Слушай, да не искаш да ми кажеш, че не си я завършил? Датата на договора, знаеш…

– Завърших я, и още как. Изгоря.

– Изгоря?

– Изгоря.

– Какво ужасно нещо. Надявам се, имаш застраховка?

Адам обясни при какви обстоятелства е била унищожена автобиографията му. Последва дълга пауза, докато Сам Бенфлийт мислеше.

– Тревожа се как да направим това да звучи убедително за стария Рампоул.

– Та не е ли достатъчно убедително?

– Не познаваш стария Рампоул. Понякога, Адам, ми е много трудно да съм му подчинен. Ако зависеше от мен, щях да кажа: „Не бързай, започни отначало. Не се тревожи…”. Но със стария Рампоул… Той е дявол, щом стане дума за договор, а ти наистина каза, нали…? Много е тежко. Знаеш ли, ще ми се да не се беше случило.

– И на мен, колкото и да е странно – отвърна Адам.

– Има и още една трудност. Вече си получил аванс, ако не се лъжа? Старият Рампоул никак не одобрява на млади автори да се дават големи аванси като този. Знаеш, че ми е неприятно да ти го кажа, но най-доброто за теб би било да върнеш аванса – плюс лихвата, разбира се, старият Рампоул ще настоява за това – и да анулираш договора. Тогава, ако някога решиш да пренапишеш книгата, естествено, с радост ще я разгледаме. Предполагам, че, добре, искам да кажа, би било съвсем удобно и така нататък да възстановиш аванса, нали?

– Не само ще е неудобно, но ще е и невъзможно – отговори Адам с равна интонация.

Последва още една пауза.

– Дяволски неловко – каза Сам Бенфлийт. – Срамно е, че са позволили на митническите служители да се разпореждат по такъв начин. И са толкова невежи. Искам да кажа, свобода на поданиците и така нататък. Ето какво ще направим.

 

На главната страница: кадър от филма на Стивън Фрай „Златната младеж”