0
1510

Унищожение

„Факел експрес“ пусна от печат най-новия роман на Уелбек

Мишел Уелбек, фотография wikipedia

Мишел Уелбек – най-значителният френски писател след Камю според американската критика, дебютира като поет през 1988 г. Десет години по-късно звездата му изгрява и той придобива световна известност със своя втори роман „Елементарните частици“. Следват „Платформата“ (2001), „Възможност за остров“ (2005) и „Карта и територия“ (2010), отличен с най-престижната френска награда Гонкур. През 2015 – годината на ужасяващите терористични погроми над вестника „Шарли Ебдо“ и концертната зала „Батаклан“, излиза пророческият му роман „Подчинение“, предизвикал буря от възторг и възмущение, а през 2019 г. – „Серотонин“, едно от най-безнадеждните свидетелства за опустошенията в човешката душа, които може да причини консумативното общество и един свят без доброта и без солидарност.

Само половин година след появата му във Франция, а след това в Германия, Италия и Гърция, издателство „Факел експрес“ пуска в превод на Александра Велева дългоочаквания най-нов роман на Уелбек – „унищожение“. Точно така – с малки букви според волята на автора! Годината е 2027, президентът на Франция е в края на втория си мандат, подготвят се избори, в които той не може да участва. Главният герой Пол Резон е висш чиновник в министерството на икономиката и приближен на изключително успешния негов министър Брюно Жюж, когато френското разузнаване тръгва по следите на мистериозни уеб хакери, които излъчват технологично усъвършенствани видеоклипове със странни криптирани съобщения. Така героят става неволен свидетел и участник в разследването на серия загадъчни атентати, чиято цел е краят на човечеството – от взривяването на складове за съхраняване на замразена сперма до потапянето на гигантски контейнеровози от Китай и кораби със стотици бежанци в испански води.

Повествованието е с множество сюжетни линии и независимо от тяхната динамика тече плавно и на пръв поглед спокойно на фона на заплетени семейни драми, политически интриги и терористични дейности. Най-неочаквани в него, но и характерни за такива „експерти по световния упадък“, както наричат Уелбек, са сцени и описания на съвременната действителност, която не спира да възпроизвежда ред маргинални философски течения и човеконенавистни теории от близкото минало. От върховете на властта, където действащите лица са напълно разпознаваеми, през дъното на човешката безпомощност и страдание по болници и старчески приюти, цинизма на политическите елити и покварата на обслужващата ги журналистика, авторът ни води до разтърсващата лична история на неговия герой. 

Малцина са писателите от породата на Уелбек, които са в състояние да свържат толкова майсторски интимното с колективното, язвителното със сериозното, мимолетното с вечното, надеждата със страданието. Този път парижкият отшелник явно не се подиграва със света и е напълно сериозен с предупрежденията си.

„Приказка, дяволски присъща на Уелбек“, както пише френската критика. И тя вече е ръцете на българските читатели.

„Унищожение“, Мишел Уелбек, превод от френски Александра Велева, редактор Георги Борисов, художник Кирил Златков, издателство „Факел експрес“, 2022 г.

Навремето Инди беше сравнително млада журналистка – доколкото една журналистка може да бъде млада, статията ѝ беше хвалебствена, дори граничеща с възхвалата, работата на майка му бе представена като най-емблематичната за новата феминистка скулптура – ставаше дума за един диференциалистки[1] феминизъм, дивашки, сексуален, близък до движението на вещиците[2]. В действителност подобно движение не съществуваше като такова, беше го измислила за целите на статията си, която сама по себе си не беше неприятна за четене, тази мръсница притежаваше лекота на перото, както се казва, впрочем тя много скоро напусна това второразрядно списание за изкуство, за да води социалната рубрика във важен news magazine[3], политически в левия център. Независимо от всичко тя изпитваше истинско възхищение спрямо майка му и това беше със сигурност единственото искрено нещо в постъпката ѝ, Пол не бе вярвал никога в любовта на тази жена към Орелиен – нито за миг, тя не беше в никакъв случай жена, която би могла да обича Орелиен, тази жена мразеше малодушните, а Орелиен беше малодушен и винаги е бил такъв, тръпнещ от възхищение към майка им, неспособен по никакъв начин да покаже, че съществува или просто да съществува; Инди нямаше да има никакъв проблем да властва над него, това беше сигурно, и все пак не беше достатъчна причина да се омъжиш за един човек, просто да се чудиш. Може би се надяваше, че цената на майката ще хвръкне, ще достигне стратосферни нива и тя ще се окаже в бъдеще облагодетелствана от значително наследство, да, сигурно беше това, беше достатъчно тъпа, за да приеме подобна хипотеза. Хипотезата не се осъществи, цената на произведенията на майка му бе останала на разумно ниво, приемливо, но недостатъчно за оргазъм. Така Инди започна да проявява известно разочарование, което намираше израз в едно все по-презрително отношение към съпруга ѝ. Пол никога не бе обичал особено Орелиен, нито пък го беше мразил, всъщност той го познаваше малко и не беше изпитвал никога нещо особено към него, освен може би смътно презрение. Орелиен беше роден много по-късно след него и Сесил, беше израснал с интернет и социалните мрежи, това беше друго поколение. Кога точно беше роден? Пол осъзна, смутен, че беше забравил рождената дата на брат си; във всеки случай разликата им беше голяма. Сесил се беше опитвала да заличи разликата; но не и той. Когато напусна дома, Орелиен беше още дете, нещо, което според него беше доста близо до домашното животно; всъщност не бе имал никога чувството, че има брат…

Инди беше с десет години по-стара от него и това започваше сериозно да ѝ личи, така и не се удържа да си помисли: ама ужасно се е състарила и от това със сигурност не е станала по-малко непоносима. Синът им беше много висок за възрастта си – девет години? Не се спомняше точно колко. Синът им беше най-лошото, той така и не можа да свикне с него, не повече от Сесил. Не беше въпрос на расизъм, никога не беше изпитвал отвращение, нито особено привличане към хората с черна кожа; но в този случай имаше нещо, което не беше наред. Това, че Инди бе решила да прибегне към АРТ[4], защото мъжът ѝ е стерилен, той, естествено, беше в състояние да го разбере; но да реши на всичкото отгоре да прибегне и към сурогатно майчинство, беше вече предмет на сериозен спор, поне според него; но той може би беше жертва на остарели морални разбирания, комерсиализацията на бременността беше може би напълно законна, всъщност не мислеше, че е, но общо взето избягваше да мисли кой знае колко по тези въпроси. Това, че бе отишла в Калифорния, за да извърши всички тези процедури, окей, беше избор, който обещаваше сигурен успех от технологична гледна точка, беше и най-скъпият – но тя, изглежда, можеше да си го позволи, той се чудеше, между другото, откъде идват парите, със сигурност не беше от заплатата ѝ на „журналист, специалист по обществените проблеми“, която ѝ позволяваше подобни фантасмагории, дори да имаше „страхотно перо“, както се казва, пак щеше да бъде извън възможностите ѝ. Вероятно бяха платили родителите ѝ, самата тя беше по-скоро стисната, от онези, които биха отишли в Белгия или Украйна. Добре, приемаме всичко това, но какво я бе прихванало от огромния каталог на дарители, който вероятно фирмата за биотехнологии, към чиито услуги е прибягнала, ѝ е предоставила, да избере дарител от черната раса? Сигурно, за да демонстрира независимия си дух, своя антиконформизъм и антирасизъм, използвайки за това случая. Беше използвала детето си като рекламен плакат, като начин да покаже образа, който искаше другите да виждат – сърдечна, открита, гражданка на света, – а той я познаваше по-скоро като егоистка, стисната и най-вече като крайна конформистка.

Или – и тази хипотеза беше още по-лоша – с този си избор искаше да унизи Орелиен, да покаже на всички, от самото начало, че той не е и не би могъл никога да бъде истинският баща на детето. Ако такова е било намерението ѝ, беше напълно успяла. Биологичното бащинство няма никакво значение, важното е любовта, поне така се твърди, общо взето; добре, любовта, но нея все пак трябва да я има, а Пол не бе останал с впечатлението да съществува и най-малкото проявление на любов между Орелиен и сина му, в нито един момент не беше забелязал някакъв гальовен жест или минимално отношение на покровителство от страна на Орелиен, всъщност дори не си спомняше да е чувал Орелиен и Годфроа да си говорят – освен всичко останало, тя бе настояла да го кръстят с това смехотворно, средновековно име, изключително неподходящо за физиката на детето. Пол не можеше да се отърси от отвратителното впечатление, че едно такова име беше проява единствено на хумор, чист преносен смисъл. Все пак успя да раздаде на двойката достатъчен брой целувки и дори да докосне с устни бузата на детето. То не само бе пораснало и наедряло, щеше да стане едър, як мъж, физически пълна противоположност на татко си, но и кожата му бе потъмняла още повече сравнение с последния път…
– Бях учуден, че си минала към „Фигаро“, най-вече защото почти веднага отиде в „Мариан“ – каза ѝ все пак той, не особено убедено…
– Така ли, защо? – Реагира много бързо, искаше да го затапи, но той усети, че е извадена от равновесие, щеше да се опита да се оправдае, трябваше само да мълчи и да изчака.
– Имах наистина проблем с уводните статии на Земур[5] – продължи тя, сякаш, заявявайки това, извършва похвален граждански подвиг. „Земур е копеле“ – намеси се за малко Годфроа, преди да потъне отново в „Рагнарьок Онлайн“. Макар също толкова изтъркана, забележката му накара майка му да се стресне и да добави, този път с много по-убеден тон, почти развълнуван, нещо по-общо: – Но намирам за важно да може да се изкаже, да защити своята гледна точка. Свободата на словото е едно от основните неща, които имаме.
„Той е шибано копеле“, добави Годфроа, уточнявайки мисълта си. Пол поклати мъдро глава, за да покаже, че тази размяна на мнения го интересува, току-що бяха минали покрай Вилие-Моргон, щяха да пристигнат точно след две минути, опитът му да отклони разговора беше напълно успешен, вярно, че със Земур винаги става, достатъчно е да произнесеш името му, и се започва – бъра-бъра, все заучени и добре отработени приказки, симпатично предвидими, малко като с Жорж Марше[6] навремето, всеки намира своята социална характеристика, естествената си ориентация и изпитва спокойно удовлетворение. Онова, което го изненада обаче, е, че е могъл да предположи дори за миг, че Инди упражнява журналистическата професия по убеждение, че изобщо някакво убеждение е могло да ѝ мине през ум; нищо, което знаеше за нея, не можеше да бъде в подкрепа на подобна хипотеза. В „Л’Обс“ тя се бе занимавала главно с разни „транс“, със задисти[7] или с трансзадисти, такава беше ролята ѝ на журналистка, специализирана в социалните проблеми; всъщност тя спокойно би могла да пише статии и за неокатолиците-идентаритисти или петенистите[8] вегани, за нея това нямаше никакво значение. Поне замълча, поне това. Той отмести поглед от мъгливия път и забеляза в огледалото за обратно виждане лицето на Орелиен. Изглеждаше потънал в съзерцанието на пейзажа от почернелите зимни лозя, но се извърна бързо към него и погледите им се кръстосаха за няколко секунди, изразът на Орелиен му се стори в началото труден за разгадаване, после изведнъж разбра: беше чисто и просто израз на отегчение. Орелиен се отегчаваше, отегчаваше се с жена си, отегчаваше се със сина си и това несъмнено е било така години наред, когато се е отегчавал без прекъсване сред онова, което би трябвало да е семейството му. Сигурно е имал доста тъжно детство, помисли си Пол, баща му никога не бе проявявал особена любвеобилност, не си падаше по ласките, семейството беше със сигурност важно за него, но работата му и служенето на държавата бяха на първо място, това беше ясно от самото начало и не подлежеше на обсъждане. Колкото до майка му, тя чисто и просто ги беше изоставила в момента, в който беше открила призванието си на скулптор. Сесил вероятно се бе занимавала малко с него, но когато заминава на Север при Ерве, той е още много малък, няма и десет години. Да, сигурно е бил много самотен. И сега беше също толкова самотен, с жена, която не го обича, и син, който го понася, но вероятно и малко го презира, и който тъй и тъй не е негов. Пол отмести с неудобство погледа си от този на Орелиен, който продължаваше да го фиксира в огледалото. Веднага след това пристигнаха.

Превод от френски Александра Велева

[1] Диференциализъм, или феминизъм на различието – понятие, много слабо застъпено и само бегло споменавано в различните феминистки теории и което се противопоставя на универсализма. – Б. пр.
[2] Движение във феминизма, според което гоненията на вещици в миналото са доказателство за хилядолетните насилия, упражнявани върху жените. – Б. пр.
[3] Информационно списание (англ.). – Б. пр.
[4] Асистирани репродуктивни технологии. – Б. пр.
[5] Éric Zemmour (1958) – френски журналист, есеист и хроникьор, кандидат за президент на Франция на изборите 2022 г., с крайнодесни политически убеждения. – Б. пр.
[6] Georges Marché (1920–1997) – бивш генерален секретар на Френската комунистическа партия от 1972 г. до 1994 г. – Б. пр.
[7] От абревиатурата ZAD (Zone à défendre – Зона за защита) – название, използвано във Франция, Белгия и Швейцария и отнасящо се до определени за строителство зони, в които се настаняват незаконно хора с цел да ги защитят. – Б. пр.
[8] Philippe Pétain (1856–1951), френски маршал, герой от Първата световна война, известен с успешната си битка при Вердюн, военен министър (1934), държавен глава на Франция (1940–1944) по време на вишисткия колаборационен с хитлеристка Германия режим. – Б. пр.