0
789

Урнопогребение

Browne-prn-186

Публикуваме въведението към книгата „Урнопогребение“ на Сър Томас Браун (Фондация „Комунитас”, 2016) на проф. Владимир Градев, който е превел от английски трактатите, и един от тях  – „За сънищата“.

Сър Томас Браун (1605-1682) е лекар, учен, колекционер, писател, който с неутолима любознателност изследва най-странни и своеобразни природни и културни форми. Той всъщност е преди всичко религиозен човек, способен да разпознае и почита тайнството там, където то се явява. Запленен от стила и мисълта му, Борхес споделя, че е дал най-доброто от себе си, за да бъде сър Браун. Настоящото издание включва неговия шедьовър „Урнопогребение“, както и превъзходните му малки творби: „Писмо до приятел“, „За сънищата“ и „Misaeum clausum. „Малцина обичат съчиненията на сър Томас Браун, ала обичащите ги са сред „солта на земята“. (Вирджиния Улф) Публикуваме въведението към книгата на проф. Владимир Градев, превел от английски текстовете, и трактата „За сънищата“.

Сър Томас Браун, „Урнопогребение“, Фондация „Комунитас”, 2016, превод от английски, съставителство, въведение и бележки Владимир Градев.

Сър Томас Браун, урнофилософ

 Un coeur tendre qui hait le néant vaste et noir

Du passé lumineux recueille tout vestige!

Бодлер

urno1По лавиците на нашите библиотеки се трупат книги с различно качество и възраст. Някои са от векове, от хилядолетия дори: големите достолепни класици. Други са съвсем отскоро, дошли, благодарение на днешния си чар, те не остават дълго там: гримът пада още докато ги четем и единственото, което те ни питат, е в кой кашон да ги приберем. Има и други книги, те не се оставят да бъдат лесно подредени. Наричат техните автори малки класици. Непознати или снизходително отминавани в университета, оцелели, поради не знам какво capriccio на времето, те събират прах, забутани по ъглите. Търпеливо очакват своя не по-малко тъмен от тях читател, който, истински некромант, ги призовава за живот, докато открива в прелестта на тяхната стара и двусмислена проза своята „противоотрова на опиума на времето”.

Сър Томас Браун е един от тези малки класици. Прочитът на неговите творби е самотно, несвоевременно приключение. Аурата на далечна, странна, благородна красота обвива неговите стра- ници. „Малцина обичат съчиненията на сър Томас Браун, пише Вирджиния Улф, ала обичащите ги, са сред солта на земята.” Действително, той и днес едва е познат: случайно попадналите на неговото име, най-често го мислят, ако не за сътворен от Борхес или Зебалд персонаж, то за маргинален литератор, автор на любопитни парадокси и чудновати наблюдения. Всъщност Браун е сред най-забележителните и дълбоки умове на XVII век. Неговото влияние е скрито, но постоянно вече триста години. Всеки – от д-р Джонсън до Едгар Алън По, от Коулридж до Т. С. Елиът, от Де Куинси до Джеймс Джойс, от Емерсън до Стивън Джей Гулд, от Мелвил до Вирджиния Улф, от Дикинсън до Елизабет Бишъп, от Набоков до В. Г. Зебалд и Хавиер Мариас – го чете и взема нещо от него. Списъкът лесно може да бъде продължен с още имена.

Настоящото издание цели Томас Браун да бъде малко по-добре познат и в България. Сборникът дава представа за най-характерните страни на неговото творчество и личност. Елегантните тъмни слова и неочаквани завъртания на тази мисъл идват при нас от други места и времена. Ерудицията на Браун е удивителна, волята му за знание – всепроникваща. Пише и разсъждава за всичко, на което се спре вниманието му: изследва като учен книгата на природата, проучва като антиквар останките на времето, разгадава като вещ тълкувател най-загадъчните места на Писанието. Неговият неспокоен дух постоянно търси, без да разчита на готовите мнения и знания, да изпита в срещата с необичайното и парадоксалното собствените си съждения и предпоставки, да обхване различните възможности, да прокара нови връзки, а не да даде очевидните отговори.

Неутолимата любознателност на Браун е насочена към най-различни научни области. Извън обсега на настоящото издание остана писаното от него за библеистиката, ботаниката, вивисекцията, географията, зоологията, орнитологията, филологията, физиологията и др. Събраните тук творби са сравнително кратки и малко на брой, но са дадени в цялост с поясняващи бележки и въведения. Надявам се, че това ще благоприятства техния бавен и медитативен прочит.

Този малък класик е голям стилист. Насладата от органовото звучене на неговата главозамайваща, изтъкана от алитерации, неологизми, архаизми, полиптотони, антитези, паралелизми, алюзии, ритми, апофтегми, каденци, антономазии, хендиади и диви цветя, проза идва от застъпването на световете, от внезапния завой на съждението и изречението, от неочакваното проблясване на вечността в праха на живота и превръщането на common sense във вяра. Браун запленява Борхес, който посвещава живота на един от своите герои на превеждането на последната глава от Урнопогребение, а междувременно сам публикува неин превод. Езикът му, сравним по богатство, виртуозност, драматизъм с този на Шекспир и Джойс, е жив израз на блестящо въображение и дълбоко мислене, на метафизични търсения и религиозни нагласи, които този превод се опитва да отрази.

Събирач на старини, ценител на всичко рядко и необичайно в природата и културата, търсач на знаците на невидимия в образите на видимия свят, Браун изглежда чудновата смесица между Бруно и Бъртън, Монтен и Дън. Всъщност homo religiosus, той разпознава и почита тайната там, където е тя, щастлив да отведе своята мисъл до точката, в която словото е мълчание. Сър Томас Браун олицетворява онзи последен миг на крехко равновесие между наука и религия, скептицизъм и ентусиазъм в европейската история на духа, когато разумът вече „ясно и отчетливо” осъзнава своята мощ, но продължава внимателно да се вслушва в онова, което той самият не е, защото все още е убеден, че истината не е само от един ред и вселената има по-висш, божествен смисъл. Ала епохата е изпълнена с духовна, политическа, космична дори тревога, „векът е разглобен”: едни като Галилей търсят истината на естествения свят, други като Паскал – на свръхестествения. Браун обаче стои „като Янус в полето на знанието” и живее едновременно в тези вече „разделени и разграничени светове”. Силата и омаята на неговите произведения идва от изследването на всяка граница, от лекото минаване между противоположностите, от драматическите, а не логическите връзки, от бързината на преходите между душа и тяло, знание и незнание, вечност и крайност, нищо и божествено, защото „мракът и светлината си делят хода на времето”. Загадъчната аура на това творчество лъчи от дълбоко скритата светлина, която се явява единствено като тъмнина: Lux est umbra Dei е шифърът на медитацията, лайтмотивът на всяка творба.

Задачата на преводача би била изпълнена, ако някой от читателите открие, че тези тъй несвоевременни размишления са му необходими, и то не само с проучените енигми, намерените отговори, повдигнатите въпроси, но и с отворените от тях перспективи.

Томас Браун напуска монументалната архитектура на Атинската школа и системния градеж от Тома до Бейкън на западното мислене, за да размишлява в мълчанието на руините, където дава живот на това урнофилософстване, в което истината не е адекватност или кохерентност, а откриване, защото сме винаги само „философи в зародиш”. Мисълта му, „мека и гъвкава”, е в допусканията, приближаванията, отклоненията, излизанията и не се бои да прибавя тъмно към тъмното. Способният да чете между редовете намира в Урнопогребение разсъждение за метода, което учи не как се стига до сигурността, а как се остава в несигурността, която прави духа подвижен, любопитен, плодотворен, докато „искрата в движението на сърцето ни”, с която тълкуваме тайната на нашето съществуване, не угасне при обръщането ни в прах или пепел: „и с време ще се забрави името ни, и никой няма да си спомни за делата ни; и животът ни ще премине като следа от облак, и ще се разпилее като мъгла, разгонена от лъчите на слънцето и отежняла от топлината му”.

 

За сънищата

Romeo: I dreamed a dream tonight.

Mercutio: And so did I.

Romeo: Well, what was yours?

Mercutio: That dreamers often lie.

Romeo: In bed asleep, while they do dream things true.

Шекспир

„Неразтълкуваният сън е като неотворено писмо”, казва рави Хисда в талмудическия трактат Берахот. Настоящият малък трактат на д-р Бра­ун е ерудирано и проникновено размишление за тъл­куването на сънищата, за тяхното физическо и метафизическо значение. Началните изречения на пръв поглед излагат една съвсем ясна и проста тео­рия: сънуваме както живеем. Нашите сънища са из­тъкани от мислите, желанията, делата на нашите дни. Сънят на светия и благочестив човек е чист, почти божествен, а ние, простосмъртните, прежи­вяваме на сън онова, което и на яве ни занимава и вълнува. Това, че болният в Писмото до приятеля съ­нува своите мъртви приятели или собствената си смърт дори, не означава нищо друго освен неговите съвсем естествени в това му състояние тревоги.

Томас Браун категорично отхвърля цялата тази „лесна и женска” аритметика, която разбираемо, но напразно кара приятелките да търсят в сънищата на скъпия за сърцето им човек знак за неговото подоб­ряване, защото симптомите недвусмислено показват, че изходът на болестта е необратимо фатален. Бра­ун е лекар, знае от опит, че промените в телесното състояние влияят върху съня и не пропуска въпросите на диетата, на доброто или лошото храносмилане, като показва въздействието им върху съня с ерудира­ни и забавни примери за сънищата на добродетелния Катон, на мъдрия Питагор и дори на пророка Даниил.

Сънят обаче има и други, далеч по-дълбоки зна­чения и истини. Прекъсващ всекидневния опит, той отваря, щом угасне нашето съзнание, друг вид живот за вас, едновременно фантастичен и реален. Не бива следователно да разчитаме, ако наистина искаме да разберем значението на съновидението на банални очевидности и удобни математики, а трябва да сме готови и способни да следваме „фантастичния дух, чиито безредни странствания превземат изотвът­ре съня”. Браун търси да разкрие духовната логика на съня, която не се разполага нито в рационалното, нито в ирационалното, а в имагинерното. За целта прави впечатляващ преглед на древното изкуство на съногаданието или разбирането на получените на­сън предупреждения, насърчения, откровения, което основава „своето тълкуване на дълбокото чувство за тайната на подобието”. Нашият учен лекар е из­пълнен със същото това чувство. Всичко в космоса е свързано с всичко друго. Няма непреодолимо разделе­ние между долу и горе, между отсам и отвъд, но няма и смесване, неразчленим хаос, само нощ, в която, както иронизира по-късно философът, „всички кра­ви са черни”. Напротив, налице е напрегнато свърз­ване между видимия и невидимия свят като сънят е доказателство за симпатиите, т.е. за дълбоките връзки и съответствия между всички души, живи и мъртви, в „голямата верига на битието”.

За Томас Браун е несъмнено, че сънищата имат и свръхестествено измерение. Убеден е, че тези неканени гости живеят не само в мъгливата страна вътре в нас, но и в „пещерата на съня”, нейде отвъд края на света, откъдето излизат, за да посетят спящия през нощта, когато по-лесно минават през тесните врати на реал­ността, а душата, отърсена от злобата на деня и гри­жите на ума, е способна да ги приеме. „Докато спим, ние сме нещо повече от самите нас, отбелязва Браун в Religio Medici, отмарянето на тялото е събуждане на душата.” Това „повече” е тъкмо тайнственото присъствие със свръхестествена аура, което срещаме в съня, „завързва­не на сетивата, но освобождаване на духа и нашите буд­ни идеи изобщо не могат да се мерят с волните мисли на съня”. Жалко само, че не ни е дадено да запомняме лесно нашите сънища, защото тогава, продължава нашият доктор, „бих учил само на сън и бих избрал това време за моите богопочитания”. Съновидението е израз на ду­шата като истинската същност на човека. Оттук и близостта на съня и смъртта: „вярно е, че умиращите често се издигат в своите думи и мисли над самите себе си, защото тяхната душа вече започва да се отърсва от веригите на тялото, да разсъждава в съответствие със самата себе си и да надхвърля смъртността”. Сънят, също като смъртта, освобождава душата от телесния ù плен и затова „наричаме съня смърт и тъкмо събуж­дането ни убива като разрушава ония духове, които са истинският дом на живота”. Снемайки реалността, съновидението самò става реалност, а реалността – неправдоподобен блян – се оказва непостоянна, чезнеща, калейдоскопична, също като съня. „Със сигурност не е ме­ланхолична илюзия да смятаме, че в тоя свят ние само спим и мислите на тоя живот са само сънища в сравне­ние с ония на следващия.”

Така за Томас Браун съновидението се явява като сензор на трансцендентното, място на напрежението между времето и вечността. Пред Бог сънят и бдението не са по-разделени от живота и смъртта. Сър Браун, подобно на принц Сехисмундо, се пита дали това, кое­то наричаме живот, не е тъмен промеждутък, в който си представяме, че живеем, но всеки живее всъщност само един сън – своя или на някой друг. Да, животът е сън, подема голямата барокова тема Браун, всичко в него е илюзия, „суета и гонене на вятър”, а истински­ят живот, той започва едва след като окончателно се събудим от настоящия. Но макар и нищо, блян, прах и пепел, просто сън, в този именно лабиринт на живо­та-сън и съня-живот душата решава своята съдба. И за лекаря Браун, както за философа Сократ, „грижата за душата” е по-важна от всяко друго нещо на света, защото тя носи в себе си нещо божествено. Заключението на малкия трактат За сънища­та е не само метафизично и религиозно, но и морално. Платонизмът на Браун познава добре земната те­жест, поради която никой не може да избира и управ­лява своя сън, който често сочи към тайна и безпо­кояща страна на душата: „има и греховни сънища”, плод на порочни щения. Ала достатъчно основание ли е това, за да убие тиранът Дионисий онзи, който само бил сънувал, че го убива, или за да иска куртизан­ката Ламия да оскубе младежа, който я бил пожелал на сън. Тези примери повдигат голям и смущаващ въп­рос: дали неморалните сънища и фантазми са сравни­ми по своята морална стойност с реално извършени­те действия. Браун е вярващ християнин и приема, че всички ние, чеда Адамови, сме в плен на нашите „греховни и лоши помисли”, но същевременно поста­вя под въпрос моралната оценка на човека според тях, защото, отбелязва той, изпреварвайки Фройд, дори най-добрите от хората твърде често сънуват обратното на своите дневни мисли и поведения, ала щом това е така, тогава не ние, а „общият дух на све­та трябва да бъде съден за такива закъснели плаща­ния”. Така или иначе, завършва своето размишление Томас Браун, всеки от нас сънува и всички търсещи да оборят или подценят значението на съня теории са само фантазии, при това далеч по-скучни и жалки от тези, с които съновиденията ни даряват.

За сънищата

 

Прекарваме половината си дни в сянката на земята и принасяме една трета от нашия живот в дан на брата на смъртта[1]. Като цяло нашият сън е накъ­сан от видения и фантазии, които явно ни мамят. Де­нят ни дава истини, нощта измислици и заблуди, които объркващо разделят естествения ход на нашето битие. И тъй, след като прекараме деня си в трезви занимания и рационални търсения на истината, ние бързо изпада­ме в такова състояние, че и най-трезвите глави започ­ват да разиграват всичките чудатости на меланхолията, които за нашите отворени очи са толкова добри, колко­то са глупостта и лудостта.

Щастливи са ония люде, които си лягат с възви­шена музика като Питагор или имат начин да усми­рят фантастичния дух, чиито безредни странства­ния превземат изотвътре съня и изпълват с видени­ята на свети Антоний нашите глави и с изпаренията на Липари[2] трезвите стаи на отдиха.

Добродетелните мисли през деня сеят добри съкровища за през нощта и тогава, явили се в сдър­жани подобия, впечатленията от въображаемите форми са приемливи за унесения ни аз и го подгот­вят за божествените впечатления. Затова е толкова приятен сънят на Соломон[3]. Така подготвен, Яков сънува ангели на каменната възглавница[4], а първият сън на Адам[5] е по-добър от всеки след него.

Аристотел се съмнява необосновано в същест­вуването на божествените сънища[6]. Малки осно­вания имаме да се съмняваме в съществуването на демоничните сънища. Защо да няма ангелски? Ако имаме духове хранители, то те не бездействат, дока­то спим, и понякога редят нашите сънища и са из­точник на много странни и чудни внушения, насър­чения, разсъждения. Ала фантазиите на съня се движат обикнове­но по големия път на естествените и животински­те сънища, когато мислите и действията на деня се явяват и отекват в нощта. Кой би се учудил, че Йоан Златоуст сънува свети Павел, след като цял ден чете неговите послания, или че Кардано[7] сънува, с обзет от звездите ум, че душата му е на луната! Благочес­тивите люде, които мислят всекидневно за небето и неговото блаженство, трудно могат да избегнат нощните фантазии за него, които, макар че някои ги вземат за озарения или божествени сънища, се оказват при вярното им разглеждане телесни виде­ния или естествени нощни изражения на дневните съзерцания.

Мъдри изложения разгадават много от съни­щата по техните знаци и основават своето тълкува­не на дълбокото чувство за тайната на подобието, защото всеки, разбиращ естествената основа на да­дено понятие, може чрез наслагване на символите да разчете буквите на Морфей[8]. Така Артемидор, Астрампсихус и Ахмед от гръцкото, египетското и арабското съногадаене[9] постигат известно тълкува­не на сънищата: когато четем за стълбата в съня на Яков, те ни казват, че стълби и лествици означават повишение, а когато разглеждат съня на фараона, ни учат, че преливащи реки означават изобилие, слаби крави – глад и недоимък. Излиза, значи, че фарао­нът основателно дири тълкуване от своите влъхви, защото те като египтяни са несъмнено посветени в символите и йероглифните обозначения на неща­та[10]. Най-тиранично към съногадателството се отна­ся Навуходоносор, защото освен значението иска и самия сън[11], а пък той, вероятно плод на божествено внушение, избягва прокарания от Сатаната общ път на фантазмите.

Александър преди обсадата на Тир сънува са­тир и за никой грък не било трудно да обясни съня: „Тир ще бъде твой”[12]. Виделият на сън своя умит от Юпитер и помазан от слънцето баща може да се страхува от разпъване и че неговото тяло ще бъде мито от дъжда и сушено от горещината на слънце­то. Сънят на Веспасиан[13] е по-труден за разбиране, както и тоя на император Маврикий за наследника му Фока[14]. Някой можел да се затрудни от езика на Ескулап[15], когато той разширява на сън пръстите на охтичавия, ала от него следвало лечение с фурми[16], тъй като на гръцки с една и съща дума се означават пръсти и фурми.

На сънищата дължим, че Гален[17] е лекар, а Дион историк[18] и че светът видя някои от бележитите съчинения на Кардано, ала оня, който реди своите дела според сънищата и превръща нощта в прави­ло на деня, лесно може да се заблуди и да стане за смях: Цицерон е за голямо съжаление, защото след най-превъзходни разсъждения за суетата на съни­щата сам се погубва, изигран от един свой сън, който го подтиква да подкрепи Август[19].

При все това, сънищата, макар и неверни за външните събития, могат да бъдат истински зна­чими за самите нас и чрез тях ние можем себе си по-осезаемо да разберем. Хората действат в съня в съответствие с будните си преживявания и от съ­нищата могат да се извлекат най-съкровени насър­чения. Никой зъл дух не ще може да уплаши Лутер през нощта, след като той не се плаши от явяването му през деня[20]. Александър трудно ще побегне и при най-ожесточените битки на сън, докато малодуши­ето едва ли ще остави Демостен, след като го дър­жи, докато е буден[21]. Сънищата не покваряват лес­но честните до край люде и благородните души не вършат мерзки неща на сън. Крас едва ли е щедър в съня си, след като буден му е все затворена ръката. А някой може да живее цял живот върху спящата ръка на Антоний[22].

Изкуство да се сънува, изкуство е да се тъл­кува сънят и лекарите знаят, че едни храни дават мирни, а пък други размирни сънища. Щом Катон е такъв любител на зелето[23], то явно му се нравят и неговите сурови проявления в съня. Египтяните имат несъмнено някаква полза от поверието, което им забранява да ядат лук[24]. Сънищата на Питагор са очевидно по-спокойни, щом той изобщо не вкусва бакла[25]. А пък зеленчуковата диета на Даниил[26], го­лемия тълкувател на сънища, не предполага кротки сънища поне според гръцката медицина.

Фантазираните неща, увеличавайки илюзията на сънищата, се явяват по-големи, отколкото са в действителност. Те, видени в парите на съня, разши­ряват диаметъра си пред нас и затова по-лесно съ­нуваме великани, отколкото джуджета. Демокрит[27] вероятно сънува рядко атоми, макар че толкова чес­то мисли за тях. Хелмонт сънува, че се подува като мехур чак до осмата сфера[28]. Малко вода става море, лек полъх на вятъра – буря. Зърно сяра разпалва огън като Етна, а от малката искра в утробата на Олимпия блясва озаряваща цялата стая светкавица[29].

Ала освен тия невинни заблуждения, има и греховни сънища. Смъртта, не сънят, е единствено способна да сложи край на греха и следва да си во­дим нощна книга за нашите беззакония, защото из­поведниците, освен за дневните прегрешения, могат да кажат много и за лошите и греховни помисли в сънищата и изобщо не е за отбелязване, ако някой лунатик си счупи врата или убие човек.

Дионисий е дотам абсурдно тираничен, че убива човек само задето онзи сънувал, че го убива: реално отнема живота на фантазмено отнелия неговия[30]. Ла­мия е дотам безчестна, че става за смях, когато завеж­да дело за обезщетение срещу младежа, който ѝ приз­нава, че на сън получава удоволствието, което тя му отказва, когато са будни сетивата. Тя смята обаче, че заслужава да припечели нещо и от фантазмения плод на своята сянка[31]. Ако съществуват такива дългове, то ние задлъжняваме дълбоко заради нашите симпатии, ала не ние, а общият дух на света трябва да бъде съден за тия закъснели плащания.

Ако някои изпадат в несвяст, то и да умрат могат в сънищата, защото смъртта е само потвърдено из­падане в несвяст. За да разберем дали Платон дейст­вително умира в съня си, както заявяват някои[32], той трябва да стане отново и да ни осведоми за това. Твърдението, че някои люде никога не са сънували, е толкова достоверно, колкото това, че те никога не са се смели, както и това, че децата не сънуват през първата половин година на живота си или че хората в някои страни не сънува. Всички те и много други за мен са сънища на болни хора, сънища през врати от слонова кост, съновидения преди полунощ[33].


[1] Хипнос (от гр. сън), гръцки бог на съня. Според Хезиод син на Нощта, брат-близнак на Танатос (смъртта), за което виж също бел. 336 към Урнопогребение в този том Б. пр.

[2] Липарийски сънища, неспокойни сънища, които се наблюдават на богатия на серни и минерални изпарения, звуци, димове, ог­ньове остров Липари. Б. а. Остров Липари, остров с действащ в Античността вулкан край северния бряг на Сицилия. Б. пр.

[3] Виж Притч. Сол. 3:24. Б. пр.

[4] Виж Бит. 28:11. Б. пр.

[5] Виж Бит. 2:21. Б. пр.

[6] В своя малък трактат „За прорицанието в съня”. Б. пр.

[7] За Джироламо Кардано виж бел. 322 към Урнопогребение. Б. пр.

[8] Морфей (от гр. „създател на образи”), бог на сънищата, който можел да приема образите на всички хора, един от синовете на бога на съня Хипнос. Б. пр.

[9] Артемидор (ІІ в.), автор на Съногадания; Ахмед син на Сереим, фиктивно име на автора на Съногаданията на Ахмед, византий­ска съногадателна творба от ІХ в., Гаданията на Астрампсихус (ІІІ век), популярна гадателна книга от Късната античност, приписва­на на легендарния египетски мъдрец Астрампсихус. Б. пр.

[10] Виж Бит. 41:8. Б. пр.

[11] Дан. 2:5. Б. пр.

[12] σά-Τυρός (Б. а.), т.е. „Тир е твой” (гр). Виж Артемидор, Съногада­ния, IV, 24. Б. пр.

[13] Веспасиан, според Светоний „веднъж видял насън насред вхо­да на Палатина везни в равновесие – на едното им блюдо били Клавдий и Нерон, на другото – той самият със синовете си. И действително излязло така: понеже и едните, и другите управлява­ли еднакъв брой години и еднакво време”. Виж Светоний, Двана­десетте цезари, „Божественият Веспасиан”, 25. Б. пр.

[14] Маврикий (539-602), византийски император, свален от престо­ла с войнишки бунт и обезглавен от неговия предводител – стотни­кът Фока (547-610), който после става на свой ред император. Б. пр.

[15] През Античността много болни отивали на поклонение в храмо­вете на бога лечител Асклепий и преспивали една нощ в светилище­то. На сутринта те разказвали какво са сънували на жреците, които предписвали според съня различни лекарства. Б. пр.

[16] δάκτυλος. Б. а. Думата означава на гръцки, както пояснява в тек­ста Браун, и пръст, и фурма. Б. пр.

[17] Гален (129-216), римски лекар, чиято теория е определяща за ев­ропейската медицина чак до ХVІІ век. Когато е на 16 години, баща му, Никон, известен архитект, получава сън, в който Асклепий му се явява и му нарежда да изпрати сина си да учи медицина. Б. пр.

[18] Дион Касий (155-235), римски историк. Първоначално се зани­мава с политика, издига се до сенатор, ала, насърчен от един свой сън, се откъсва от обществените дела и в продължение на 22 годи­ни работи над своята Римска история. Б. пр.

[19] Виж Плутарх, Животът на Цицерон, 44. Б. пр.

[20] Немският реформатор Мартин Лутер (1483-1546) сам разказва, че дяволът често го навестявал и тормозел в младостта му. Ала един ден при поредното му явяване, докато превеждал през 1521 г. Библията в замъка „Вартбург”, той, без да губи присъствие на духа, замерил натрапника със своята мастилница и той избягал, за да не се върне никога повече. Б. пр.

[21] За неговото малодушие разказва Плутарх в Животът на Демостен. Б. пр.

[22] Марк Лициний Крас (115-53 пр. Хр.), римски политик, прочут със своето богатство и скъперничество, Марк Антоний (83-30 пр. Хр.), римски политик и пълководец, известен и обичан от народа за щедростта си. Б. пр.

[23] Марк Порций Катон, известен като Катон Старият (234-149 пр. Хр.), римски политик и писател, който прави възхвала на зелето в своя трактат „За земеделието”, 156. Б. пр.

[24] За отказа на египтяните да ядат лук виж Плутарх, Изида и Ози­рис, 8. Б. пр.

[25] За забраната на яденето на бакла от Питагор виж Диоген Лаер­ций, Животът на Питагор, 19. Б. пр.

[26] Виж Дан. 1:12-16. Б. пр.

[27] Демокрит учел, че светът е съставен от атоми. За този гръцки философ виж също бел. 173 и 245 към Урнопогребение, бел. 71 към Писмо до приятел и бел. 39 към Musaeum Clausum в този том. Б. пр.

[28] Ян Баптист ван Хелмонт (1580-1644), фламандски химик, физи­олог, лекар. Б. пр.

[29] Олимпия (375-316 пр. Хр.), майката на Александър Велики. Според Плутарх в нощта на своето бракосъчетание с македонския цар Филип, тя сънува, че светкавица пронизва нейната утроба и запалва голям огън. Виж Плутарх, „Животът на Александър”, 2. Б. пр.

[30] Дионисий Младши (397-343 пр. Хр.), тиран на Сиракуза. Браун взема тази история от Плутарх, „Животът на Дион”, 9. Б. пр.

[31] Ламия (Б. а.), атинска куртизанка от ІV век пр. Хр., сведението за която Браун взема от Плутарх, „Животът на Деметрий, 27. Б. пр.

[32] Тертулиан (Б. а.) в За душата, 52. Б. пр

[33] „Двете са отделните двери на нашите сънища леки – или от рог изградени, или пък от слонова кост са”: неверни през слонова кост са, верни през рогови двери. Б. а. Виж Омир, Одисея, XIX, 560–65, превод Георги Батаклиев. Б. пр.