0
694

Уродливата демокрация

TDimova

Хората от моето поколение познават онова шизофренно раздвояване в детството ни по времето на тоталитарния режим – у дома с тих глас се говорят неща, които никъде навън не трябва да бъдат казани, които с никого навън не могат да бъдат споделяни. Била съм трети или четвърти клас, когато моят вуйчо ми обясни, че другарят Ленин е сифилистик, болен човек, идиот. Че системата, в която живеем, е абсолютно изкривена, неверна и порочна. Че хората, които виждаме по телевизията, на мавзолея, хората от БКП, другарите от ЦК, от Политбюро са шайка мошеници, банда мерзавци, престъпници, изключително прости, нахални, нагли, мислят само да не изгубят властта си и да обират и крадат народа. Че всичко това, целият живот, всичко, което виждаме рано или късно ще рухне, че СССР ще се сгромоляса, че Югославия ще се разпадне. Гледах го абсолютно втрещена, безмълвна, объркана, не можех да задам какъвто и да е въпрос. Той като че ли бавно, съвсем бавно също започна да осъзнава моето вцепенение. Като че ли му стана много мъчно от моето вцепенение. После ме прегърна и каза, че това, което се говори у дома, не може да се казва на никого извън дома, защото е опасно, защото тези неща не бива да се говорят пред никого, защото за тези неща ще те преследват цял живот, защото за тези неща убиват. Също не бива да се говори, че вкъщи се слуша радио „Свободна Европа“ и Би Би Си. Също не бива да се преразказват вицовете, които се разказват у дома. Каза ми още никога да не ставам партиен член, никога да не служа на тази партия, каквото и да ми коства това.

1989, 10 ноември.

Падането на Берлинската стена.

Окървавените от Секуритате протести в Тимишоара и Букурещ, разстрела на Чаушеску по телевизията.

Митингите пред „Св. Александър Невски“.

Новините. 45 години стигат.

Кръглата маса. Времето е наше.

Всеки ден, всеки ден от онези първи дни и месеци след свалянето на Живков, на усещането за демокрация, вуйчо ми не беше на себе си. Плачеше, гневеше се, даваше съвети на екрана на телевизора, обсъждаше, но най-често плачеше, плачеше от радост и викаше: видя ли, моето момиче, видя ли, нали ти казвах, ти ще живееш нормален живот, в нормална държава, с нормални хора, ти, поне ти!

Грандиозният митинг на СДС през юни 1990. София беше притихнала. София беше станала едно. Едно сърце. Една надежда.

На другия ден обявиха резултатите от изборите, победата на комунистите, фалшификацията.

След няколко дни вуйчо ми получи инсулт и след четири мъчително изживяни години почина.

Демокрацията у нас не се случи. Не се получи. Оказа се само фасада. Фарс. Не само вуйчо ми не я дочака. По всичко изглежда, че и нашето поколение няма да я доживее. Най-тъжното е, че ние дори не можем да намерим отговор защо само у нас е така.

Най-трудно ми е да разбера защо демокрацията се оказа толкова труден урок за нашето общество. Защо в другите страни тя е добро, а у нас е зло. Защо там работи, а у нас не проработва. Защо българите бягат от българската демокрация и отиват в чуждата демокрация. Защо партиите в другите страни работят за демокрацията, а у нас добихме отвращение към тях. Защо у нас демокрацията ни прави непоносими един за друг. Защо се използва за манипулация. Защо там демокрацията е съзидателна, а у нас е разрушителна.

Отговорът ми се вижда пределно прост и естествен – демокрацията е инструмент. Както всеки инструмент тя е създадена да си служим с нея. Както всеки инструмент той може да се използва и за добро, и за зло. У нас и еднопартийната система беше лоша, и многопартийната система се оказа лоша. Явно инструментът е попаднал в лоши ръце. За другите народи демокрацията е градивен инструмент, а за нас е разрушителен.

Ние обвиняваме партиите, а не успяхме да създадем една партия, която да работи за нашето благо. Забравяме, че партиите са само един от инструментите на гражданското общество, но то има още много инструменти. И когато тези инструменти работят, тогава и партиите работят. Но най-важното – никой инструмент не работи сам.

Затова на нас, с всичките й лоши страни, ни харесва демокрацията в Германия, в Австрия, в Англия, в Скандинавските страни, дори демокрацията в бившите комунистически държави Чехия, Полша, Унгария, само в България демокрацията не ни харесва, обвиняваме я, ругаем я, оплюваме я, отхвърляме я. Само у нас мнозина дори бленуват по комунизма, по трабантите на комунизма, по панелите на комунизма, по хладилниците на комунизма като забравят, че през последните години на комунизма хладилниците бяха по-празни от днес. Изобщо твърде много неща сме склонни да забравяме. Удобно ни е да забравяме. Помагат ни да забравяме.

Помагат ни да мислим. Още по-успешно ни помагат да не мислим. Насочват мисленето ни и немисленето ни с телевизиите си, с вестниците си, със социолозите си, с банките си, с целия си инструментариум за манипулация и демагогия.

Демокрацията у нас се оказа инструмент в лоши ръце. В мръсни ръце. В престъпни ръце.

Ето защо след онзи грандиозен митинг на надеждата за демокрация последва фалшификацията – първо на изборите и после на демокрацията. Фалшификацията и подмяната продължават вече 24 години. А нашият народ вече 24 години не успява да разбере, че не демокрацията е виновна, че в самите нас е вината, че не умеем да я използваме като инструмент за наше добро. Една малка, но добре организирана част от онези служби я използва в свой интерес, те ни разделиха, те ни противопоставиха, те ограждат парламента с желязна ограда, те коват цинични закони зад тази желязна ограда и така ни внушават, че демокрацията е зло.

Така бяхме доведени в състояние на фарс. Фарсът стана основен жанр в нашия живот. Със съзнателната цел да бъдем отвратени от демокрацията. Но само от нашата българска демокрация. Отвратени сме от нашата криворазбрана и уродлива демокрация. Търсим път напред, но не го намираме, защото все гледаме назад. Намираме път единствено към демокрациите, изградени в другите държави.

И като емблема на целия този фарс у нас вече четвърт век пред НДК стърчи една безсмислена и уродлива конструкция, защитена от авторски права, стърчи и хвърля мрачна сянка, руши се, загрозява, потиска. Може би когато се разруши от само себе си, когато никакви авторски права вече няма да я защитят, тогава ще се разруши и този фарс, който ни натрапват като демокрация.

Вуйчо ми не доживя да живее в истинска демокрация, която така жадуваше. Нашето поколение също няма да доживее. Както той се надяваше, че аз ще доживея, и аз така се надявам, че моите деца ще доживеят.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга - повестта "Първият рожден ден" излезе в издателство "Сиела" в края на 2016 г.
Предишна статияБезпомощната Европа
Следваща статияПисмо до Франческо Ветори