0
2014

Урокът на Хафнер

Засилващото се чувство на тревожност в Европа, далеч надхвърлящо предстоящите избори, ме подсети за една книга. Търсих я доста дълго из библиотеката си, но щом я намерих, бях направо смаян от следното: авторът ѝ си отива от този свят през 1999 г., сиреч от появата на ръкописа ни делят цели двайсет години. Отрязък от време, достатъчен, за да се променят много неща, или пък напротив – интуицията на автора, макар и разгръщаща се по нишката на спомена, да предусети някои днешни развития.

За да не нагнетявам излишно напрежението, веднага ще съобщя името на книгата и автора. Става дума за Себастиан Хафнер и неговата „История на един германец (1914-1933)“. Книга, предизвикала истински шок при появата си в Германия – десетки допечатки и преиздавания, преводи на множество европейски езици, включително и на български – през 2003 г. от издателство „Аквариус“, превод Евгения Дебелянова. Почти по същото време на български се появи и другата му изключително интересна книга – „Бележки върху Хитлер“ (издателство „Колибри“).

Около появата на „Историята на един германец“ витаят много легенди. Най-смайващото е, че ръкописът от 1938 г. бива открит почти случайно през 1999 г. от сина на Хафнер в бюрото на баща му. Спомените обаче са толкова въздействащи и проницателни, че възникват съмнения дали книгата не е била преработвана, тоест „пипана“ през годините. Свикана комисия от експерти-графолози потвърждава автентичността на ръкописа, над който е работено в периода 1933-1938 г.  

Защо тогава Себастиан Хафнер не е публикувал книгата след войната? Обясненията са най-различни и навярно доста лични. А и самата творба е такава – много изповедна и вероятно самият той не се е чувствал изцяло готов, за да я предложи на читателите. Но ето с няколко думи историята на самия автор.

Той е роден през 1904 г. в Прусия. Истинското му име е Раймунд Претцел, а псевдонимът Себастиан Хафнер, с който става известен като публицист и историк, е избран през 1939 г., тоест по времето, когато той емигрира във Великобритания. По личното му признание Себастиан идва от Йохан Себастиан Бах, а Хафнер от симфонията „Хафнер“ на Моцарт. Интересно е и семейството, от което той произхожда – пруската каста на висши държавни служител, високо образовани, интелигентни и предани на Германия. Едновременно рожби на кайзера, Хумболд и Хегел. И, разбира се, протестанти.

Обявяването на Първата световна война през август 1914 г. го сварва в семейното имение в Померания, едва седемгодишен. Някои от най-забележителните страници в книгата са посветени именно на войната, видяна през погледа на едно дете, което за четирите военни години постепенно губи представата как изобщо изглежда мирът. По-късно Хафнер проницателно отбелязва, че причината за по-сетнешните нещастия в Европа е тъкмо рухването на фантазиите на цяло едно поколение, научило се да чете от военните бюлетини, говорещи с езика на унижението и поражението. Още тогава той установява, че има някакви закони на „голямата игра“, които очевидно му убягват. Пред него зейва пропаст. И той започва да изпитва страх. Изначален страх от живота.

Именно връщайки се към спомена за този страх и последвалото следвоенно отчаяние, Хафнер се опитва да сравни възможните реакции от една подобна болка. Като стига до много интересен извод – че неговата детска реакция е била доста по-зряла от тази на ефрейтор Хитлер. При „единия – гняв, упорство и решението да стане политик, при другия – съмнения във валидността на правилата на играта, интуитивен страх от непредвидимостта на живота; та като ги сравня, не мога да не намеря реакцията на 11-годишното момче за по-зряла от тази на 29-годишния мъж“.

Което бързо го кара да осъзнае, че никога не ще поддържа приятелски отношения с империята на Хитлер.

Нещо повече, той започва да осмисля историята по друг начин – като „барабанен удар“, който отведнъж променя съзнателния живот на човека, без значение от националността му, доколкото преобръща живота и на повечето европейци. Може би затова „Животът на един германец“ е толкова завладяващо четиво, което хваща читателя за гърлото още от първите редове. Още с първата фраза, която гласи: „Историята, която следва да бъде разказана тук, има за сюжет един вид дуел“.

Става дума за дуел, който обаче изправя едни срещу други двама доста неравностойни противници: от едната страна имаме едно общество в промяна, тоталитаризираната и безогледна държава, а от другата е малкият, анонимен човек. В първия случай, отбелязва Хафнер, става дума за идеология и, разбира се, за политика; във втория – за индивидуално самосъхранение на човека, който не е нито политик, нито заговорник, нито част от някакви идеологически проекти, а иска единствено да живее живота си според разбиранията си за чест и достойнство.

Проблемът започва, както изтъква Хафнер, когато настъпи „решаващата промяна“, когато кодовете в обществото изведнъж се подменят с нови. Дотогава, още от дете, той чувства принадлежността си към Германия, „образувание с характерни черти, към които принадлежат хуманността, отвореността във всички посоки, задълбоченост и изчерпателност в мисленето, вечно недоволство от света и от себе си, смелост постоянно да експериментираш и да отхвърляш, известна самокритичност, любов към истината, обективност, взискателност, дори известна тромавост, сериозност, съпътствана от игрови подход към богатството на творческия процес, великодушие, сантименталност и преди всичко – една голяма свобода“.

Думи, които всеки един европеец и всеки един човек би трябвало да може да отнесе към отечеството си. С една дума, пише той, „ти си част от своя народ, както си част от семейството си: дори да си по-критично настроен от другите, да не се погаждаш с всички и да не скандираш винаги „семейството ми е над всичко“, ти принадлежиш към него и няма как, нито е възможно да се отречеш от тази си принадлежност“.

През 30-те години Хафнер вече е принуден да отбележи: „тази Германия сега е разрушена и стъпкана от германските националисти и най-сетне стана ясно кой е смъртният ѝ враг: германският национализъм и „германският Райх“. И който иска да ѝ остане верен и да принадлежи към нея и в бъдеще, трябва да намери в себе си смелост за това прозрение, както и за всички произтичащи от него последствия“.

Така той стига до следния категоричен извод:

„Национализмът, тоест любуването на собствения образ и преклонението пред самия себе си, навсякъде представлява опасна болест на духа, способна да деформира чертите на една нация и да ги загрози, точно както суетността и егоизмът деформират и загрозяват чертите на човека“.

Потвърждава го и собствената му история, животът на неговото семейство. Той става свидетел на резултата от това „национално самозабравяне“, изразяващ се в повсеместното налагане на страха. Именно онзи „страх, който подобно на отровен газ, се просмуква през всички стени“ (класически образ на тоталитарната държава). В степента, в която нацизмът е не по-малко всепроникващ, отколкото ленинизмът.

И ще приведа два примера от книгата. Първият от тях е от един петък, 31 март 1933 г. Тогава Хафнер, който малко преди това завършва право, работи като стажант юрист в апелативния съд. Усещането е, че витае нещо във въздуха. Нацистите са от три месеца на власт, ала животът продължава да си тече, както обикновено. Потънал в някакво заплетено дело, той разлиства дебелите прашни томове в архива на съда, където обичайно не прониква никакъв звук. Изведнъж се чува тропот, някакъв невероятен шум и групово втурване по стълбите. Някой от съдебните пристави полугласно обяснява: „Ще изхвърлят евреите“, а двама или трима посетители на архива са изсмиват. Според Хафнер този смях прозвучава дори по-зловещо от ставащото навън, защото показва, че и вътре в съда има хора, съмишленици на вилнеещите щурмоваци. Изведнъж вратата се отваря с трясък и вътре нахлуват кафяви униформи. А един от тях, очевидно водачът им, гръмко заявява: „Неарийците – вън!“. Командата и подбраният термин „неарийци“ явно са премислени предварително. Тогава някой от съмишлениците в съда отговаря: „Напуснаха вече“. А Хафнер отбелязва, че в този момент не е знаел как да постъпи. Да реагира по някакъв начин? Или да ги игнорира? Предпочита второто. В същия миг обаче кафявата униформа се насочва към него и пита: „Вие ариец ли сте?“. И докато се опомни, той отговаря: „Да“. Щурмовакът изпитателно оглежда носа му и се оттегля. А пък Себастиян Хафнер застива на мястото си, осъзнавайки позора, поражението си. Не си го прощава по никакъв начин, не се извинява с нищо, дори когато вижда как социалдемократи, също желаещи да се изкарат „добри националисти“, пеят в Райхстага „Хорст Весел“ заедно с нацистите.

Втората история пък е свързана с обичния му баща. Той, вече в пенсия, бидейки висш държавен служител, ненадейно получава огромен въпросник за попълване. „Съгласно параграф Х от закона за възстановяване на професионалното чиновничество най-учтиво ви молим да отговорите изчерпателно и искрено на следните въпроси…Липсващи или неточни отговори водят до лишаване от пенсия…“.

Баща му е длъжен да отговори в кои политически партии и сдружения е членувал, да изложи заслугите си към нацията, да обоснове и докаже арийския си произход и най-накрая: „да гарантира безрезервната си подкрепа за правителството на националното възраждане“.

„Ще отговориш ли?“, пита го Хафнер на другата сутрин. Баща му сломено и уморено отговаря: „Смяташ ли, че не трябва… Ако откажа, с какво ще живеем с майка ти. И как ще заминеш за Париж, за да правиш доктората си“.

Себастиан Хафнер нищо не казва, той винаги се е възхищавал от баща си. Вижда го как не посяга към формуляра още няколко дни. Накрая обаче съкрушен, баща му сяда на писалището и го попълва като ученик, отбиващ непосилна домашна работа. Пуска го в пощенската кутия, сломен телом и духом. В такива случаи, отбелязва авторът, някои получават сърдечни пристъпи. При баща му потърпевшият орган се оказва стомахът. Когато седне на масата, той получава спазми и отива да повръща. Дни наред не може да задържи храна в тялото си. Година по-късно си отива в страшни мъки.

А Хафнер избира пътят на емиграцията. Изданието, в което работи, го изпраща в командировка във Великобритания. През 1938 г. това е все още възможно. Той не се връща в родината си, сменя името си, става британски журналист. За първи път се завръща в Германия през 1954 г. като кореспондент на в. „Обзървър“.

От личния му опит и от опита на неговото семейство остава ръкописът на „Историята на един германец“. Книга, в която, по неговите думи, той иска „само да разказва, а не да нравоучителства“, което не пречи да откриваме в нея морална поука, минаваща през хода на историята. Самият той отбелязва, че няма нищо против, ако читателите забравят след прочита ѝ неговите приключения и превратности, но не забравят поуката, която не иска да премълчава.

И тя, ако цитирам неговото свидетелство, като че ли е следната:

Преди тоталитарната държава настоятелно и заплашително да настъпи срещу мен и да ме научи какво значи да изпиташ историята на собствения си гръб, бях вече преживял доста от онова, което наричаме „исторически събития“. Подобно нещо могат да кажат всички европейци, но никой не може да го твърди повече от германците“.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияЕвропа и идеята за нация
Следваща статияНикола Софийски
и другите