Начало Идеи Гледна точка Уроците на Виенския конгрес
Гледна точка

Уроците на Виенския конгрес

Доминик Моаси
18.10.2014
3783

Dominique_Moïsi09

Точно преди два века, на 25 септември 1814 г., руският цар Александър I и кралят на Прусия Фридрих-Вилхелм II са били посрещнати пред вратите на Виена от австрийския император Франц I. Така започва Виенският конгрес, който дава началото на най-дългия период на мир, който Европа е познавала в продължение на векове. Защо тогава неговата годишнина остава незабелязана?

Вярно е, че Виенският конгрес често се разглежда като символ на победата на най-реакционните сили след поражението на Наполеон. И все пак, предвид на объркването, ако не и на хаоса, който цари навсякъде, носталгията по този конгрес би била донякъде полезна. Защото в резултат на тежки преговори, той е позволил да се установи международен ред след Френската революция и Наполеоновите войни. Можем ли да извлечем уроци от него?

За да отговоря на този въпрос, трябва да се спра не само на Виенския договор от 1815 г., но и на Вестфалския договор от 1648 г., както и на Версайския договор от 1919 г., всеки от които по свой начин слага край на една кървава глава от европейската история.

Договореностите от 1648 г. скъсват с едно почти стогодишно религиозно противопоставяне, произтичащо от принципа cuius regio, eius religio (какъвто владетелят, такава религията). Виенският договор преосновава принципа за равновесие на властите, основавайки се върху идеята, че всички страни споделят общ интерес, който надмогва техните присъщи амбиции. Той възстановява Концерта на Нациите, който за две поколения слага край на идеологическия и териториален ревизионизъм между 1789-1815 г. И обратното, Версайският договор – твърде тежък, за да бъде спазван и твърде слаб, за да бъде прилаган – отваря пътя за Втората световна война.

От тези три големи договора, единствено този, произтичащ от Виенския конгрес, ни помага да проумеем спецификата на настоящата ситуация. Във Виена европейските сили са били на равна нога. Аристократичният произход на техните дипломати е засилвал усещането за принадлежност към едно голямо и единно семейство. „Другият”, различен по своята култура, не е бил проблем.

Днешната амбиция не би могла да бъде възстановяването на този свят (нито пък на вестфалския анахроничен ред на разделението на религиите), а по-скоро трябва да е насочена към установяването на нов ред, основаващ се върху различни хипотези. За разлика от времето на Виенския конгрес, един от ключовете за сегашния световен безпорядък е в това, че основните действащи лица в международните отношения не са обединени от обща воля за удържане на статуквото.

Тези действащи лица могат да бъдат подредени в три категории: такива, които поставят под въпрос международния ред – като Русия и ислямските държави; такива, които са готови да се борят, за да има минимален ред – като САЩ, Франция, Великобритания; и най-накрая амбивалентните страни (сред които има ключови регионални играчи в Близкия Изток като Турция и Иран), чиито действия не са на висотата на думите им.

Този силно раздробен контекст, в който президентът Обама са стреми да формира алианс от „умерени” ислямски държави – Саудитска Арабия, Катар и обединените емирства – е най-малкото израз на слабост. Една мултикултурна коалиция без съмнение е необходима, за да може да се извърши легитимно военно действие в Близкия Изток. Но ако тази регионална коалиция не бъде разширена, ентусиазмът на съюзниците на Обама за американска военна намеса бързо ще угасне.

Бихме могли да се надяваме, че в една биполярна коалиция, каквато е съществувала след 1815 г., САЩ и Китай ще седнат на местата, заемани някога от Великобритания и Русия (други местни играчи, такива като Австрия, Прусия и Франция, също са имали своето значение). Впрочем това е и голямата мечта на Хенри Кисинджър, която той застъпва в последната си книга World Order: Reflections on the Character of Nations and the Course of History (Световният ред: размисли върху характера на нациите и хода на историята).

Зависими ли сме всички ние от осъществяването на тази мечта? Доколкото сме изправени пред експанзията на Русия и екстремизма на месиански зверове, уроците на Виенския конгрес може и да ни се струват далечни и неприложими. И все пак един от тях е очевиден: държавите имат общи интереси, които трябва да надмогват националните приоритети.

Китай, Индия и Бразилия са неотменна част от световната система, другояче казано тези страни също се нуждаят от минимум ред. А това предполага те да допринесат за неговото поддържане. Китай например ще защити по-добре интересите си, ако по-скоро заложи на реда, а не на безредието, и ако не играе с Русия срещу САЩ.

Да мечтаем за събиране на модерните еквиваленти на Метерних, Касълри, Александър I и Талейран е илюзорно: те не съществуват. Но за да се противопоставят на насилието и на днешното нарастващо безредие, нашите лидери би трябвало да черпят вдъхновение от своите предшественици, които преди двеста години са отворили пътя към един почти стогодишен мир.

Project Syndicate

Превод: Тони Николов

Доминик Моаси (род. 1945 г.) е френски политолог и геополитик. Специален съветник и бивш заместник директор на Френския институт за международни отношения (IFRI). Преподава в Харвардския университет и в Колежа на Европа. Автор на множество книги сред които: Геополитика на емоцията (2009),  Картите на Франция в часа на глобализацията. Диалог с Юбер Ведрин (2000), Новият континент: пледоария за една възраждаща се Европа, в сътрудничество с Жак Рупник (1991). 

Доминик Моаси
18.10.2014

Свързани статии