Начало Идеи Гледна точка Уроците на Макюън и на живота
Гледна точка

Уроците на Макюън и на живота

3793

„Уроци“, Иън Макюън, издателство „Колибри“, 2023 г.

„Идеята за романа се заражда след едно дълго пътешествие из цял свят през 2019 година. Тогава в главата му се ражда идея да напише много голям, много пищен роман, в който да са вплетени немалка част от важните събития от ХХ век. Любопитното тук е, че тази глобалност се пречупва през много персонална гледна точка, през гледната точка на един-единствен герой“, се казва в статията на един литературен сайт.

На задната корица на романа „Уроци” четем, че който познава биографията на писателя, ще проследи много от неговите лични преживявания, описани в тази книга.

Аз не съм се запознавала с биографията му и честно казано, нямам никакво любопитство към биографиите на писателите, към това каква част от тях се вписва в романите им и каква част остава извън тях. Просто защото онова, което един писател напише, автоматично се превръща в негова биография чрез самия факт на написването, независимо дали е преживяно наяве или във въображението.

Това е богат, плътен, наситен роман за житейските перипетии и за израстването на един човек – Роланд. Също за предателствата, с които се сблъсква, за ямите, в които пропада, за раните и белезите, които получава – за уроците, които никой никога така и не научава. Изобщо роман, който борави, който ползва общоприетата и вечна тъкан на романовото разказване.

Особено близка за мен е темата за разрива или връзката между писателството и майчинството. Дали една жена, отдадена на писателската професия, може да има семейство, или не, дали може да отглежда пълноценно деца, или не? Трябва ли да се откаже – в името на писателската аскеза – от изконното си призвание на майка? Децата пречат ли на писането, пречат ли на професията? Писането пречи ли на осъществяването на майката? Този сюжет преминава през целия роман, бележи по своеобразен начин живота на тримата ангажирани с тази тема герои. Жертвата на детето в името на книгите, славата, известността е безсмислена жертва, тя води единствено до отчуждение, самота и празнота. Това е урок на писател мъж, който аз като жена, майка и писателка приемам всецяло.

Но също така „Уроци” – и именно с това за мен той е най-интересен – е и роман за историческата панорама в Европа през последните 40 години. Някак мълчаливо свикнахме с така нареченото западно левичарство, с техния миролюбив някак си поглед към тоталитарния период, който преживя Изтокът, с тяхното теоретично познание на комунизма, което остава външно, неизживяно, неразбрано от повечето западни хора. Това външно и дистанцирано оценяване на комунистическата система и комунистическата идеология все повече се просмуква и отсам съборената Берлинска стена. Налага ни се поради това непрестанно да изтъкваме паралели между нацисткия и комунистическия тоталитаризъм, но този урок така и си остава ненаучен. Причината е може би в това, че Западът плати с много жертви свалянето на нацизма, а в борбата срещу комунизма жертви даде само Изтокът. А Берлинската стена, макар да беше зрелищно съборена на 9 ноември 1989 г., продължава да очертава и до днес една невидима, но осезаема граница – и в територията, и в съзнанието. Затова изострената, почти болезнена чувствителност на Иън Макюън към комунизма, такъв, както той го е видял в бившата ГДР, прави на нас, хората от бившия съветски блок, толкова силно впечатление и предизвиква благодарност за емпатията.

Ето автентичен, свидетелски разказ за рухването на Берлинската стена: „Роланд си бе представял, че ще стои от едната страна и ще бъде свидетел как радостните източноберлинчани преминават на запад. В замяна на това сега го носеше една триумфираща тълпа, която се движеше на изток и се вливаше в гигантската пясъчна поляна на ничията земя. Най-накрая той се отпусна и заживя в момента. Част от историята на разделения град, на разделения свят бе негова. При преминаванията си на границата в края на седемдесетте години той никога не би могъл да си представи нещо подобно, сцена с такова необятно значение и такава символична тежест, а ето, всичко беше в ръцете на добронамерената тълпа. Всички тези хора, самият той създаваха този момент. Фактът, че беше тук, че стъпваше на това военно милитаризирано пространство, бе толкова необикновен, колкото и стъпването на луната. Всички го чувстваха. Роланд винаги гледаше скептично на лабилните настроения на тълпите, но сега се чувстваше разтворен в общата радост. Мрачното споразумение на Втората световна война бе приключило. Мирната Германия щеше да се обедини. Руската империя се разпадаше без кръвопролития. Трябваше да се роди нова Европа. Русия щеше да последва Унгария, Полша и останалите и щеше да стане демокрация. Можеше дори да ги предвожда. Не беше толкова фантастично да си представиш как един ден се качваш на колата в Кале и стигаш чак до Беринговия проток, без въобще да показваш паспорта си. Ядрената заплаха на Студената война бе отминала. Великото разоръжаване можеше да започне. Учениците по история щяха да завършват с това: ликуваща маса от порядъчни хора, празнуващи обрата в европейската цивилизация. Новият век щеше да бъде фундаментално различен, фундаментално по-добър, по-мъдър”.

Да, уви, познаваме до болка бездънната горчивина на тази надежда особено днес, когато войните започнаха да се случват пред очите ни, когато започнаха да изникват една след друга, една след друга. И ние стояхме пред телевизорите и невярващо се взирахме в кадрите от рухването на стената и като че ли не можехме да им повярваме. Макюън пише тези редове не защото е наивник, а защото така беше. Същите надежди имахме всички, същата еуфория преживявахме всички, носени от вятъра на промяната. Днес не бива да се присмиваме на онези наши надежди, не бива дори да ги наричаме наивни. Да оценяваш отминали неща през по-късния си опит е подвеждащо и нечестно. Уроците от миналото могат да бъдат само поука за днешния ден, но не призма, през която да оценяваме онова, което е било. Ако допускаме тази грешка – значи не сме си научили урока. А когато не сме си го научили – можем да очакваме, че ще допускаме същите грешки отново. И ще ги оценяваме като грешки едва когато е вече късно.

„… Вече се очакваше, че сателитите на Съветския съюз щяха да се обърнат, да се наредят на опашка за Общия пазар, за членство в НАТО. Но каква нужда имаше от НАТО? Той виждаше нещата ясно – Русия, либералната демокрация, разцъфтяваща като пролетен цвят. Ядрените оръжия – обект на преговори до пълното им унищожение. И после – мегапотоци от свободни пари и добри намерения, течащи като бистра вода, измиваща мръсотията на всички социални проблеми. Освежаване на всеобщото благосъстояние, обновяване на училищата, на болниците, на градовете. Разпадане на тираниите из целия Южноамерикански континент, спасяване и консервиране на тропическите гори и Амазония – нека вместо дърветата бъде унищожена бедността. За милиони хора – време на музика, танци, изкуство и празнуване…”

И не мога да се стърпя да цитирам още един абзац: „… По силата на каква логика или мотивация, или безпомощна капитулация всички ние, час по час, се пренесохме в рамките на едно поколение от трепета на оптимизма при падането на Берлинската стена до щурмуването на американския Капитолий? Беше си мислел, че 1989 г. бе някакъв портал, широк отвор към бъдещето, през който всички минаваха на върволици. Но това беше просто един връх. Сега от Йерусалим до Ню Мексико се издигаха стени. Толкова много уроци оставаха ненаучени. Януарското нападение на Капитолия можеше просто да бъде едно дъно, един отделен момент на срам, който щеше да бъде обсъждан с почуда в продължение на години. Или порталът към една нова Америка, в която тази администрация беше само едно междуцарствие, един вариант на Ваймар…”

Иън Макюън е завършил романа си в самия край на ковид-пандемията. За две години светът беше блокиран. Това сякаш беше принудителен урок, заради ненаучените уроци, но и той остана ненаучен. Затова ще повторя: когато един урок не е научен, можем да очакваме, че ще допускаме същите грешки отново. И ще ги оценяваме като грешки едва когато е вече късно.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора