Начало Идеи Актуално Уроците на Солидарния клуб
Актуално

Уроците на Солидарния клуб

5407
Обядът вече е приготвен с общи усилия, а Галина Лачева и доброволците от Солидарния клуб започват да разпределят храната, фотографии авторката

Бедността в градската среда – или как една доброволческа организация се опитва да създаде общност и да овласти нуждаещите се

„Гледай, гледай! Този къде мислиш, че отива?“, пита един от мъжете и сочи самолета, който в този момент прелита ниско над главите ни. Тази неделя петнайсетина души са насядали в градината на Солидарния клуб в столичния квартал „Левски В“ и режат зеленчуци, но никой от тях не вдига глава към небето, въпреки че самолетите тук летят ниско и изглеждат огромни. „Къде отива, а?“, мъжът пак повтаря въпроса си, но хората не му обръщат внимание. Вероятно защото в този момент Лондон, Париж и който и да е друг град им изглеждат безкрайно далечни. Хората продължават работата си, сериозни, съсредоточени, все едно от това, което правят, зависи животът им.

Разбира се, рязането на зеленчуци няма как да е действие от толкова съдбоносно значение, но приготвянето на храна и въобще идването в Солидарния клуб на неформалното движение „Храна, не война“ се оказва много важно за хората, които откривам тук. А зад приготвянето на храната се крият много истории.

„От четири години съм в София. Идвам не само заради храната, но и заради хората. Не мога да работя вече. На 50 години съм, болен съм и съм сам. И много ме е срам, че нямам 30 стотинки за едно кафе“, казва Златко[1]*, който току-що е измил цяла щайга с домати и започва да ги реже. Казва, че така се чувства полезен.

Солидарните хора в действие

Срещу него седи Нина – около 50-годишна, приказлива и пъргава, тя непрекъснато прескача до кухнята и носи още съдове и зеленчуци. До тях е Светослав – сложил е пред себе си цял леген с нарязан лук. „Няколко човека режат лук, а всички около тях реват“, шегува се Нина и отива за още продукти.

Тук е Дяко – възрастен мъж, който идва за първи път в Солидарния клуб и сега се оглежда. Мълчи и наблюдава всички отстрани, ще минат часове, преди да се включи в работата.

Край масата обикаля Иван – когато го питам с какво се занимава, ми разказва, че има един куп професии, но сега е санитар в столична болница. Не иска да каже името ѝ, за да не си създава проблеми. На светлосиния му потник вместо доказателство е написано с разкривен почерк „ОАИЛ“, абревиатура за отделение по анестезиология и интензивно лечение. Иван не се задържа при хората, които режат зеленчуци – за него приготвянето на храната е бавно занимание, той търси нещо друго, с което да помогне. Влиза в къщата, мие буркани, почиства масите. После се захваща с моторната косачка. Разказва на всички, че е по хигиената – обича да чисти, а след като храната днес бъде раздадена, ще остане да почисти кухнята.

Може би заради нас, а и защото днес има още един нов човек в Солидарния клуб, Златко представя пред всички историята си с няколко изречения: „Преди време майка ми заложи апартамента и така останахме на улицата. Тя почина после, а аз започнах да събирам бутилки. Търся си работа, но никой не ме иска. Ето, срам ме, е че съм бездомен, че съм болен, но какво да правя?“, казва той. Останалите кимат с глава. Вероятно чуват тази история не за първи път.

„На тези хора, които ме приеха тук, винаги ще съм им благодарен“, продължава Златко. После посочва Светослав, който седи до него. „Това момче ми купи с последните си пари храна, подслони ме. Сега правим планове да отидем да работим по морето, той – като готвач, аз – като помощник. Кой друг ще направи подобно нещо за теб?“, пита той.

Встрани от групата стоят още няколко души. Включват се мълчаливо в работата, но са затворени в себе си и в проблемите си. Светослав изглежда най-оптимистично настроен от всички тук. Той е 35–40-годишен, продължава да реже лука съсредоточено и изглежда като човек, който все още има надежда, че светът ще започне да се подрежда, както трябва.

Нито ден без любов – някой е написал върху фасадата на къщата на Солидарния клуб

От тази първа среща в Солидарния клуб наистина трудно може да се каже веднага кои от хората, които участват в приготвянето на неделния обяд, са доброволци и кои – хора в риск.

„Не искаме да се делим“

казва категорично и Галина Лачева от неформалното сдружение, което стои зад цялата идея. По думите ѝ, това място съществува заради хората, които имат нужда от него. „Храна, не война“ е самоорганизирана инициатива за приготвяне и споделяне на топла храна и осигуряване на дрехи и обувки на нуждаещи се. Движението е местен клон на международната организация за еко-социална справедливост Food Not Bombs, което има представителства по цял свят. В София членовете на движението заедно с хората в риск поддържат общностна кухня, градска градина, солидарна баня, имат групи за взаимопомощ и работят заедно.

„Мотото на движението е „Солидарност, а не благотворителност“, казва Галина. И целта е хората в риск да не получават храната си наготово, а да бъдат въвлечени в отглеждането и приготвянето ѝ, да станат отново членове на обществото, да имат права, но и отговорности. „Трябва да се работи за овластяването на хората“, обяснява тя. След 1989 г. у нас е имало няколко вълни на самоорганизирани клонове на Food Not Bombs, но в този екип хората работят от 2016 г. Основното ядро са десетина души доброволци, но около тях има стотици други, които се включват, когато имат възможност.

Този модел да се приготвя и споделя храна заедно с бездомните хора съществува в София от шест години. Сега всяка седмица между 50 и 60 души разчитат на солидарната кухня в квартал „Левски В“. През зимата броят им става по-голям. Но преди да стигнат дотук, през годините доброволците са се сблъсквали с различни проблеми – полицията ги е гонила, защото нямат право да раздават храна без разрешение от множество институции; наемали са помещение подир помещение, но все някой бил недоволен от събирането на бездомни хора или са им вдигали наема до непосилни нива и се е налагало преместване; преживявали са обири.

От година и половина Солидарният клуб се намира в столичния квартал „Левски В“. Къщата, която са наели, е стара и има нужда от ремонт. Ремонтирана е вече няколко пъти с помощта на доброволци, но все още има работа по нея. Мястото е отдалечено от центъра на София, но се оказва, че има едно голямо предимство – разполага с двор, който постепенно се превръща в градина. И в тази градина доброволците и хората в риск заедно обработват земята и отглеждат зеленчуци.

Как работи този модел?

Краткият отговор е – възможно най-просто. Всички дейности се извършват от доброволците и нуждаещите се. Няма програми и субсидии, които да подкрепят дейността им. Активисти и хора в риск заедно обработват градината и използват продукцията от нея, дарени от пазари зеленчуци, както и плодове и билки, набрани в междублоковите пространства или извън града, за да приготвят заедно храна. Останалите продукти, които им трябват, купуват със собствени средства. Все по-често идват и дарители – хора, които са чули за Солидарния клуб и носят продукти или амбалаж, тези толкова необходими празни буркани, в които се раздава топлата храна. Някои от дарителите носят плодовете, които са отгледали сами, други купуват от магазина например леща и ориз. През последните години благодарение на платформата за доброволчество TimeHeroes идват все по-често и непознати хора, привлечени от каузата – някои от тях решават да се включват по-редовно или идват цели екипи от корпоративни служители, които искат под формата на тийм билдинг да поработят в солидарната градина или кухня.

Но има някои неща, които се неотменни – месечният наем и режийните разходи продължават да се плащат с доброволни вноски, докато настоящите собственици на ползвания имот не решат да изпълнят плана си да застроят терена с нова кооперация. Тогава ще се наложи Солидарният клуб отново да си търси дом. Този сценарий се е повтарял много пъти през тези шест години, като до този момент опитите да издействат безвъзмездно ползване на помещение от държавна или общинска структура, или от неправителствена организация са били безуспешни.

Активистите от „Храна, не война“ разказват, че инициативата им е неформална и не е регистрирана като НПО. Те обаче държат да останат максимално необременени с бюрокрация и да се самоорганизират хоризонтално. Основният принцип в Солидарния клуб е, че

няма йерархия – всички решения се взимат заедно

разказва Галина Лачева. Тя обяснява, че доброволците ходят на работа и се грижат за семействата си и затова предпочитат да прекарват ограниченото си свободно време в солидарни акции и пряко взаимодействие, вместо в писане на проекти и подаване на отчети до институции. Хората правят това, което намират за най-важно – борят се с неравенствата от най-ниското ниво, вземат решенията за дейността си пряко демократично, прозрачно и отчетно пред членовете на Солидарния клуб, градейки устойчива общност. Самата Галина е професионален обучител по английски език, но на въпроса с какво се занимава, отговаря: „С еко-социален активизъм“. Доброволчеството е приоритет. Затова, освен всичко друго, организира и курсове по английски език за хората в нужда.

Това обаче не е история за благотворителност

Галина Лачева настоява, че хората идват тук не само за да получат храна, но за да бъдат активна част от солидарната общност и това е по-важното. Защото включващият подход е начин тези хора да върнат контрола върху живота си – да знаят, че нещо зависи от тях и от техните усилия. Той помага на хората в риск да не бъдат напълно отхвърлени от обществото, а да запазят достойнството си и да стоят наравно с останалите.

Затова, още преди споделянето на храната, хората се включват в седмичното събрание, на което обсъждат различни теми – веднъж на дискусиите става дума, че в солидарната кухня се готви само веган храна заради солидарността и с хората в нужда, и с животните. Друг път темата е как се вадят нови лични документи и се решават здравни проблеми за неосигурени. Трети път разговарят за войната в Украйна. Понякога дискусиите се проточват и след обяда. Сега хората ще останат за дискусията за свободата на медиите и за фалшивите новини. А Дяко, който е за първи път тук, накрая ще се престраши и ще попита защо днес медиите лъжат толкова много. Галина ще му отговори с усмивка: „Не всички медии лъжат. Някои имат икономически интереси да представят само една гледна точка или имат криворазбрана представа за „свобода на словото“. Ние сами трябва да преценим на кои медии можем да имаме доверие, защото има и такива.“

Идеята на тези общностни събрания е хората да получат полезна за тях информация, до която трудно имат достъп, да търсят заедно решения на проблеми от обща важност, за които друг не помага или не ги пита, както и да си предложат взаимна подкрепа. На една от тези срещи Златко е научил от Светослав за възможността да отиде да работи с него на морето – възможност, която, за съжаление, няма да се осъществи.

В „Храна, а не война“ се предлага вегетарианска храна

Солидарната градина в отговор на бедността

В една от съботите в градината на Солидарния клуб откривам Иван Илиев и Илияна Георгиева, които току-що приключват с прекопаването на лехите със зеленчуци. Около тях има още хора, които копаят и плевят, но те предпочитат да не се включват в разговора. Няколко реда картофи, редици с домати, кромид лук, чесън, джоджен, ягодова мента, копър, манголд (спанаково или листно цвекло), тиквички – в онзи момент това е насадено в градината.

„Още не сме обработили цялото място, нужни са повече усилия и повече хора да се включат“, казва Иван и сочи земята, където ще се направят още лехи. Наскоро е валял дъжд и всичко е кално, но пък се копае по-лесно. Иван пояснява, че земята може да се изоре и с трактор, но идеята е друга – да дойдат повече хората и нещата да се получават по естествен начин – по-природосъобразно, без машини и химикали, да се щади земята и да се компостира, а хората да общуват и да бъдат заедно.

„Миналата седмица обрахме манголда, но за обяда утре ще има още една щайга“, съобщава ни Илияна. За себе си тя казва, че вече три години е част от каузата „Градско градинарство – София“, която се опитва 

да превърне пустите градски терени в зеленчукови градини

По думите на Илияна, това е пътят за облагородяването на околната среда и за създаването на малка хранителна независимост. Но според нея това е и начин за създаване на по-солидарно общество. Проблемът е, че за двумилионен град като София градините са много малко – „Градина заДружба“, която е на площ около шест декара, тази тук в „Левски В“, градината в село Герман, в Обеля, още няколко междублокови малки градинки – и това е. Броят се на пръстите на ръцете.

Обяд за 60 души

Защо да бъдеш в крайните квартали на София понякога е предимство

За първи път хората от „Храна, не война“ разполагат със собствена градина и сега всичко се случва на едно място – преди години клубът е бил в центъра, до Женския пазар, където се е приготвяла и раздавала храната, а на друго място – в квартал „Дружба“, е била градината, където са се отглеждали зеленчуците. Сега хората могат лесно да се включват в общата работа. „Радостно им е да се грижат за зеленчуците, да видят какво се е родило, кое растение се е прихванало, кое колко плод е дало и всички сме щастливи“, казва Иван Илиев.

В началото обаче не е било лесно. На възрастните хора, особено на онези, които имат физически и материални затруднения, им е много трудно да стигнат до този краен квартал. Иван разказва как някой от доброволците е трябвало да ги чака на старото място на „Храна, а не война“ до Женския пазар, за да ги упъти, друг – да ги посреща на трамвайната спирка, трети – да ги доведе от крайната спирка до къщата.

„Но вече научиха мястото и го превърнаха в пространство за срещи. Събират се тук, остават след неделния обяд, почиват си, обсъждаме заедно всички теми, които ги вълнуват“, казва Иван. После уточнява: „Когато човек е в затруднено положение, няма семейство или по някакъв начин е отритнат от обществото, е важно да има подобно място, където всеки е добре дошъл да се включи в разговорите и в дейностите, които извършваме на терен“.

Илияна потвърждава, че хората постепенно започват да помагат в градината. И дава пример, че в тази градина тя пренася опита, който е натрупала от „Градско градинарство“ – кога какви растения се отглеждат, как се обработва земята. Хората от „Храна, не война“ преди година са имали един малък парцел в „Градина заДружба“ и продукцията оттам е отивала изцяло за клуба и за приготвяне на храна за нуждаещите се. Но после в „Градина заДружба“ настъпват промени, част от градините са премахнати и хората от „Храна, не война“ освобождават терена. Вече работят основно тук.

„Миналата година една възрастна жена идваше с голям ентусиазъм да ни помага за връзването на доматите. Включваше се във всичко, учеше ни и после вземаше храна за своя приятелка, която беше трудноподвижна и се нуждаеше от подкрепа. Така виждаш, че тези хора оценяват това, което правим заедно“, разказва Илияна.

Онова, което липсва в цялата тази картина, са институциите

Вече шеста година „Храна, не война“ работи на територията на София, но сякаш Столичната община няма конструктивно отношение към онова, което се случва. Нито Министерството на труда и социалната грижа, нито която и да е друга държавна институция. Разбира се, една от причините за това е, че гражданската инициатива няма регистрация като неправителствена организация. Хората твърдят, че съзнават евентуалните предимства от това, но и задават логичния въпрос – повече печелим или повече губим от обвързването с институции? Задават същия въпрос и по отношение на религиозните власти, които са им отказвали съдействие.

Има ли по-лесни решения?

„Да – смята Иван Илиев. – Цялата тази организация, събирането на храна от различни краища на София, приготвянето на топъл обяд, идването дотук – понякога е много сложно като логистика и за нас, и за хората в нужда. Много по-лесно би било подобни клубове да има във всеки квартал на София, където има читалища например, и да се раздава там храна на нуждаещите се.“

Иван с усмивка повтаря, че не трябва да се плашим от работата, защото Господ праща работници на нивата

Галина Лачева казва, че всеки може да започне своя собствена група „Храна, не война“ в своя квартал или град, достатъчно е да включи в тази дейност и самите хора в риск, за да работят заедно. В момента във Варна също има идея за сформирането на Солидарен клуб. По думите на Галина, това не е никак сложно.

„Преди време хората си мислеха, че работим по някакъв проект, че някой ни плаща, че получаваме заплати и затова им помагаме. А ние идваме след работа, отделяме лично време и средства и никога не сме получавали пари за това. Трябваше да мине време, за да го разберат“, разказва Илияна Георгиева.

[1] Към днешна дата Златко вече го няма. През 2022 г. той почина заради нелекуваното си заболяване.

Покривът на бившата фабрика Direction des Routes ru Bernard du Bois в Марсилия, превърнат в споделена градина, където хора в риск и неформални групи и неправителствени организации могат да работят, фотографии авторката

Уроците на Солидарната градина

Как градското градинарство може да се използва за решаване на социални проблеми

„Няма как земята в града да е неплодородна. Ако се грижиш за нея по правилен начин, ако се добавя компост и я култивираш, всичко ще расте. На това ни учи пермакултурата – има хора по света, които от пустиня правят градини, а ние какво правим“, пита Иван Илиев. Той е един от доброволците в т.нар. Солидарна градина към неформалното движение „Храна, а не война“ в софийския квартал „Левски В“.

Докато говорим в градината, той спира за момент да се бори със земята и посочва прекопаните лехи: „А какво остава тук, в София, където имаме толкова възможности? Грехота е да не се възползваме от това, особено когато имаме пустеещи парцели в града и толкова много хора, които живеят в риск и не могат да се изхранват“.

Иван, заедно с Илияна Георгиева и още доброволци, се грижи за Солидарната градина, а зеленчуците, които произвеждат, отиват за приготвяне на храната, която всяка неделя се раздава на нуждаещите се хора. Това се случва за шеста година в София.

Този модел е устойчив по света

Предоставянето на възможност за съвместна работа в споделени градски градини на хора в нужда – бездомни и бедни хора, бежанци, хора в неравностойно положение и с нисък социален статус – е широко използван метод. В Марсилия, Франция, функционират няколко споделени градини в самия център на града. Една от тях се намира в социалния дом за възрастни хора с увреждания L’Astreeс – там местните хора работят с хората с увреждания и заедно се учат на градинарство. Използват се парцелите на социалния център, а това е и възможност вратите му да се отворят по-широко за повече хора и резидентите му да не живеят в изолация.

В този социален дом са настанени възрастни с интелектуални дефицити, на които се предлага терапия и обучение, а неправителствената организация, която се грижи за него – Асоциация AMSP, е създадена през 1901 г. и има богат опит в подкрепянето на най-уязвимите групи и в признаването и спазването на гражданските им права.

Плодовете, произведени в тези градини, отиват за хората с увреждания, а друга част – при местните хора, които са ги отгледали. „Голяма част от местните хора, които идват в социалния център, за да си направят градина, са майки с деца, бежанци, уязвими хора, които наистина се нуждаят от тази продукция, но още повече се нуждаят от общуване и споделяне“, обяснява Шамсия Али, която отговаря за социалните проекти към общината в Марсилия.

Една от солидарните градини в Марсилия

В градината на социалния дом има изградени парници, където се подготвя разсадът. Минаваме през добре очертани парцели, има лехи, подготвени за работа. Но има на разположение и професионален градинар – Жил, който работи към AMSP и помага на начинаещите градинари със съвети. Той ни развежда из градините.

„Когато разсадът стане достатъчно голям, го местим тук, в лехите. Обикновено отглеждаме домати, чушки, салати, лук, такива неща. Но това, което е по-важно и за двете групи, е да не живеят в балон – местните хора да работят заедно с хората в социалния дом и двете групи да се чувстват част от общност“, казва Жил. Той пояснява, че местните хора могат да ползват земята, на която са изградени градините, но не могат да я купуват или наемат. Нямат сключени договори, но не са им и необходими, защото никой няма да им отнеме продукцията – за всички е ясно, че

градските градини осигуряват не само препитание, но са и вид терапия за хората в риск

Това повтаря и Шамсия Али, когато отиваме в самия център на Марсилия, за да видим модела на Сосо Velten – две споделени градини, където бежанци и местни хора в нужда заедно отглеждат зеленчуци.

Coco Velten е особен проект – съществува от 2019 г., когато помещенията на бившата фабрика Direction des Routes ru Bernard du Bois в Марсилия са дадени за временно ползване на хора в риск и различни неформални групи и неправителствени организации. Тази сграда на площ от 4000 кв.м, бивша държавна собственост, е в процес на закупуване от общината. Вместо да остави тези огромни сгради в центъра на града да пустеят, докато се уреди окончателно статутът им, общината е настанила тук хора, останали на улицата. Проектът позволява хората в риск да получат бърз достъп до жилище и помощ да се интегрират в обществото. А споделените градини са част от инструментите за постигане на тази цел.

„В бившата фабрика намират подслон до 80 души“, обяснява Шамсия Али. И показва място на първия етаж, до кафенето, което е оформено като малък магазин – в този магазин всичко е безплатно и всеки може да вземе или остави дрехи, книги или учебници. Наричат го „Магазин без пари“ и казват, че на много хора е помогнал. Тук има още и солидарен хранителен магазин, който работи на принципа на хранителната банка – всеки може да дари и да получи храна.

„Магазинът без пари“, в който всичко е безплатно

Освен хората в риск, които са главно бежанци и имигранти от Африка и Азия, общината е поканила в сградата и неправителствени организации да работят и развиват дейност на нейна територия – става дума за социални дейности в сферата на образованието и културата, отворени за жителите на областта. Без тази подкрепа неформалните групи и организации не биха могли да си позволят да плащат наем.

В бившата фабрика съществуват и две градини, в които работят предимно бежанци, имигранти и бедни местни хора, но има също и кафе-ресторант, в който се наемат хора от рискови групи. Първата градина се намира на покрива на високата сграда – от нея се открива чудна 360-градусова панорама на Марсилия. В момента градината дава съвсем скромна продукция – домати, билки, тиквички, защото тепърва хората работят за изграждането на система за напояване. В този град, където температурите през лятото стават все по-високи, това е задължително условие, за да се отглеждат зеленчуци.

В бившата фабрика работи и кафе-ресторант, в който се наемат хора от рискови групи

Втората градина е на партера, във вътрешен двор на съседната сграда, и в нея са изградени огромни саксии с надигнати легла. В тях се отглеждат ягоди, малини, отново домати, риган, царевица, лук.

„Всеки от общността, който иска да се занимава с градинарство, е добре дошъл тук. Така хората се ангажират да идват и да се грижат за градините си“, обяснява Шамсия. От своя страна, Сосо Velten им подпомага, като организира работилници за приготвяне на храна, разяснява им принципите на пермакултурата и градското градинарство. Самата Шамсия Али дълго време е била доброволец и затова знае какви са механизмите, за да работи един такъв проект – нужни са не само доброволци, формални или неформални организации, но и усилия от страна на общината.

У нас обаче всичко става на мускули

При това – разчита се на мускулите на определени хора. „Двеста души по пет лева на месец покриват разходите на Солидарния клуб за наем и режийни, а напоследък – за поддръжка на солидарния ван и доставки до наводнените села в Карловско“, написа наскоро във „Фейсбук“ Галина Лачева, активист от неформалното сдружение „Храна, не война“. Тя казва, че това е идеалният вариант, защото когато има повече доброволци, тежестта не се усеща. В повечето случаи обаче някои дават повече, други – по-малко, а трети не могат да участват с пари, но даряват времето и труда си. Това е принципът, на който се издържа Солидарният клуб и градината към него вече шест години, без никакво институционално съдействие.

Крие ли рискове този модел?

Да. Възможно е един ден тези активисти и доброволци да се уморят и да се откажат от това, което правят – да отделят от времето си, от парите си, да даряват и труда си. Това и друг път се е случвало – при предишните вълни, когато у нас спонтанно са се организирали местни клонове на Food Not Bombs, а после са се разпадали. Галина Лачева също споделя, че хората понякога се отказват, защото се местят в друг град, заминават да работят в чужбина, но пък го има и обратния процес – идват чужденци, които са активисти на Food Not Bombs, и продължават да помагат тук. „Доброволческата общност е динамична“, казва тя. Сега към тях се е присъединила украинка, имат и човек от Великобритания. 

Горе-долу същото, но не с тези думи ни казва и Иван, който работи като санитар в столична болница. Докато по цял ден минава пъргаво между къщата и градината, носи празни буркани, мие, бърше плотовете, той се подсмихва и ни заявява: „Когато трябва, Бог праща работници на нивата“. На следващия курс пак ни подхвърля: „Все някой ще трябва да свърши цялата тази работа, нали така?“

Вероятно ако имат помощта на институциите, тези споделени градини биха могли да работят още по-ефективно. Но въпреки липсата на подкрепа у нас

факт е, че мрежата се разширява

Доскоро хората от „Храна, не война“ не получаваха външна помощ. Картината днес не се е променила кой знае колко, но Иван Илиев разказва, че Солидарният клуб вече има установени контакти с няколко социални заведения, както и вече работи с две църковни социални кухни – една в ж.к. „Дружба“, другата – в кв. „Дървеница“. Все по-често получават и дарения от приятели, както и от различни компании и училища.

„Започнахме да си помагаме и с кризисните центрове. Самите ние се включваме като доброволци в различни каузи – разчиствахме къщите при наводненията в Карловско, помагаме на бежанците от Украйна“, разказва Иван.

У нас доброволците се справят сами, без помощта на общините

Илияна Георгиева споделя, че продължават да поддържат контакти с „Градина заДружба“, където са се научили да градинарстват и прилагат тези умения в градината тук. Сътрудничат със споделената градина в село Герман, с една градина в Студентски град и още една в Обеля. Част от градинарите там понякога им дават и от продукцията си, която е в излишък. Понякога получават дарения и от фермерските пазари на „Римската стена“ и в квартал „Иван Вазов“ в София – най-често им даряват непродадената стока или онази храна, която няма добър търговски вид.

„Понякога направо ни я карат тук, друг път ние отиваме да си я вземем, и така с дарената продукция успяваме да организираме някой неделен обяд и да нахраним между 40 и 50 души“, обяснява тя.

Всъщност става въпрос точно за

обяд за 60 души 

толкова храна се приготви онази неделя, когато Златко, Иван, Нина, Светослав, Дяко и Иван помагаха. Тогава обядът се забави малко, защото Майлс Багнал от Великобритания, който от четири години живее в София и е неизменна част от Food Not Bombs, настояваше, че храната трябва да е балансирана. Какво означава това?

„Това означава да има достатъчно въглехидрати и мазнини, но и протеини. Хората не се хранят правилно, ако не получават и протеини“, настояваше Майлс. И той, заедно с Галина Лачева и останалите доброволци, остана край печката с часове, за да приготвят почти промишлени количества фалафели, които бяха приети от хората като рядък деликатес.

„Майлс държеше непременно да направи зеленчукови кюфтенца и беше прав. Важно е на хората да им е и вкусно, и здравословно“, обяснява Галина, докато разрязва различни плодове, така че да има разнообразие за хората.

„В „Храна, а не война“ предлагаме веган и вегетарианска храна, защото такива са разбиранията ни – ние сме не само срещу войната, насилието, омразата, но и срещу социалния и екологичен дисбаланс“, казва Галина, докато подава бурканите с храна на хората. За част от нуждаещите се продължава да е твърде далече да стигнат до този краен квартал и затова някои вземат по няколко порции и ги носят на онези, които са трудноподвижни. „Имаме един бездомен човек, който живее в подлез, той си взема порции за няколко дни“, обяснява Галина. След края на обяда тя раздава и новите купони – всеки от хората заявява колко порции ще вземе следващата неделя, така че храната да стигне за всички.

Възможни посоки за развитие

Една от посоките, в които Иван Илиев предлага да се търси решение, е в създаване на повече споделени градини в града, в обособяване на общински или държавни парцели, в поощряване на градското градинарство, което сплотява хората и в същото време може да ги изхранва.

Истината е, че този модел – хората в риск да работят в споделените градини – не е популярен у нас. Има и изключения, разбира се – например „Градина заДружба“, създадена през 2015 г. върху общински терени в ж.к. „Дружба“. Вероятно тя е една от първите и най-големите споделени градини у нас. Теренът е около 6 дка и принадлежи на общинското дружество „Пазари Юг“. През различни периоди там са били оформени между 30 и 50 градини, а земята се е обработвала от стотина души. Там се е намирала и първата солидарна градина на „Храна, не война“.

През 2021 г. обаче част от площта на градината е асфалтирана и превърната в паркинг, което предизвика недоволството на градските градинари. Градината все пак оцелява, но това става повод да се заговори за нуждата от промени в законодателството, които да стимулират градското градинарство. През лятото на 2022 г. общинският съветник Борис Бонев от „Спаси София“ организира среща с активисти с идеята да се дадат предложения как са се промени законът, така че да стимулира създаването на градски зеленчукови градини.

Радина Калдамукова, геоеколог, ентусиаст градинар и част от авторския екип на „Климатека“, посочва, че градското земеделие създава не само заетост, но може да укрепва социалните връзки и да подобрява биоразнообразието. По думите ѝ, въпреки че животът в градовете и земеделието изглеждат като два напълно чужди свята, вече има много инициативи за възраждане на градското земеделие. Радина дава примери, че градското земеделие може да бъде хоризонтално като обществените градини на Сао Пауло, или вертикално като в Ню Йорк. Може да е ръчно организирано като в Адис Абеба в Етиопия, или роботизирано и автоматизирано като в селскостопанските фабрики в Япония. Може да използва и прости техники и методи, които са използвали бабите и дядовците ни. „Но социалните му аспекти включват интеграция на уязвими групи, на крайно бедни жители, които чрез заетостта си могат да получават доход, заедно с това се създават „зелени работни места“, които са своеобразен спасителен пояс, особено във времена на икономическа криза“, казва Радина. 

У нас градските градинари обаче все още не са спечелили битката

Особено след като през август 2022 г. Община Варна обяви, че обмисля промени в новата Наредба за обществения ред, с които да забрани отглеждането на зеленчуци върху общински терени в кварталите.

От „Храна, не война“ обаче са оптимисти. Те вярват, че този модел със солидарните градини има възможност сам да се развива – с помощта на доброволците, но и с помощта на общините, които един ден може би ще узреят за идеята. Ако се осигурят градски терени за работа, хората в риск ще могат да споделят опит и постепенно да преминат от другата страна – не само да ползват услугите, но и да помагат на другите.

Впрочем това е нещо, което и сама забелязвам в Солидарната градина в квартал „Левски В“ – когато идва време за раздаване на храната, се оказва, че онези хора, които съм мислила за доброволци, също се нареждат на опашката. Не задавам въпроси, защото, както казва Галина Лачева – най-ценното на това място е, че хората не се делят и всеки може да се включи да помага според силите си.

Текстовете са сред отличените в конкурса „Човешките права: отвъд проблемите“, който подкрепя създаването на материали в жанра журналистика за решенията. Целта на инициативата е да се насърчи отразяването на работещи решения като отговор на съществуващи проблеми и се осъществява с подкрепата на социалното предприятие Power Pops и Фондация „Америка за България“.

Оля Стоянова е завършила журналистика в Софийския университет. Авторка е на осем книги – с поезия, къси разкази, роман и документалистика. Тя е носителка на награди за поезия и проза, сред които: първа награда от националния конкурс за разказ „Рашко Сугарев“ (2011), наградата „Николай Кънчев“ (2013), националната награда „Иван Николов“ (2013), както и на наградата за драматургия „Аскеер“ през 2014 г.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display