0
1126

Уроци от Руската революция за Тръмп

Списъкът с четива тези дни е пълен с годишнини и скандали. Тази година книжарниците са завладени от армия книги, посветени на стогодишнината от Руската революция. А на лавиците със скандали не минава и ден без появата на ново тревожно и възмутително разкритие, рушащо репутацията на администрацията на Тръмп.

Могат ли наскоро публикувани книги за болшевишката революция да ни помогнат да разберем свързаните с Русия скандали около президента Тръмп? Ще се изненадате.

Мнозина от съвременните автори разглеждат революцията от 1917 г. като нищо повече от германски заговор. Тази гледна точка днес е особено популярна в самата Русия, където „революция“ се приема за мръсна дума. При обяснението на революциите хората рядко се задоволяват с нормалната политическа логика. Променливите исторически събития се интерпретират или като нещо неизбежно, като дело на Бог, или като намеса на външна сила. А след края на комунизма много от популярните исторически книги за Руската революция пренасочват внимание от възхода на масите към шпионските обяснения, според които германците, по думите на Уинстън Чърчил, „превозват Ленин в запечатан вагон като чумен бацил от Швейцария в Русия“.

Днес, когато също толкова много хора си обясняват изборната победа на Тръмп като нищо повече от руски заговор, ако успеем да разберем защо германците помагат на болшевиките през 1917 г. и какво следва от това, може би ще успеем да разберем и защо Москва се е изкушила да подкрепи кампанията Тръмп през 2016 г. и какво можем да очакваме.

Аналогията с 1917 г. предполага, че руснаците се намесиха в американската политика, заради омразата си към Хилъри Клинтън, а не защото харесват Доналд Тръмп. Кайзерова Германия със сигурност не е имала никаква симпатия към революционните мечти на Владимир Ленин. Ако неуправляемият болшевик беше германец, властите несъмнено щяха да го тикнат в затвора. Но Ленин е руснак и германското върховно командване съзнава ползите за Германия от революцията в Русия. По същия начин целта на действията на Москва през 2016 г. изглежда е внасяне на безпорядък. Прекомерният акцент върху съществуването на идеологически или други връзки между Кремъл и американския президент изглежда подвеждащо.

Руската история също учи, че за един политик-революционер като Ленин основният враг е вътрешният. Както Германия вижда в болшевиките инструмент за постигане на германските военни цели, така и Ленин вижда в Германия инструмент за победата на своята революция. Нещо подобно може би е валидно и за Тръмп. Макар да е малко вероятно президентът лично да е заговорничил с руснаците, той едва ли би възразил, ако други са се възползвали от подкрепата на Русия за неговата победа. Защото освен „Америка на първо място“, единственият друг приоритет на Тръмп бе „победата на първо място“.

Това ме кара да вярвам, че противно на страховете на голяма част от критиците на Тръмп, дори по време на изборната кампанията президентът съзнателно или несъзнателно да е сътрудничил с Москва, това по никакъв начин не означава, че новата администрация ще бъде приятелски настроена към Русия или ще бъде контролирана от нея. Освен всичко останало, за да могат руснаците да контролират Тръмп, би трябвало президентът да има някакво ниво на самоконтрол, което далеч не е така. По парадоксален начин възможната руска намеса в изборите в САЩ в полза на Тръмп прави сътрудничеството между САЩ и Русия по-малко вероятно. Опасенията на Белия дом да не бъде приет като твърде мек към Москва увеличава неговото нежелание да работи с Русия. И това наистина може да се превърне в главна характеристика на външната политика на президентската администрация.

Демократите следва внимателно да научат друг урок от 1917 г. и да се откажат от мечтите за импийчмънт: дори доказването на възможната руска връзка в изборите няма да делегитимира американския президент. Историята за пристигането в запечатан товарен вагон е била добре известна на руската общественост – Временното правителство дори издава заповед за арест на водача на болшевиките – но това не намалява привлекателността на неговата революция в очите на привържениците му. В атмосфера на радикална политическа поляризация доверието в лидерите се основава не на това кои са те самите, а кои са техните врагове. В очите на много републиканци президентът Тръмп може да има объркан характер, но пък има правилните врагове.

Историята от 1917 г. може да е поучителна и за Кремъл на президента Владимир Путин. Стратегията на Германия за подпомагане на революционните сили в Русия за постигането на германските геополитически цели не завършва щастливо – революцията в Русия изважда страната от Първата световна война, но това води до разпространение на вируса на революцията из цяла Европа, а в Германия дори до избухването на гражданска война. Русия на Путин е изправена пред подобна опасност. Един наскоро публикуван доклад на приятелски настроен към Кремъл мозъчен тръст, посветен на възхода на технологичния популизъм, допуска, че модерната популистка вълна, която залива западните демокрации, скоро може да достигне и Русия и да се превърне в сериозна заплаха за политическия ред в страната при следващия изборен цикъл.

Иронията на настоящата ситуация е в това, че един век след болшевишката революция съществува опасност Москва да повтори грешката, която прави Германия през 1917 г.: да повярва, че революциите могат да бъдат надежден съюзник за постигане на геополитически резултати. А това, което има опасност да пропуснат американците, е, че настоящата революция във Вашингтон не може да се обясни само с намесата на Русия. Защото причините за нея са преди всичко вътрешни.

Англоезичната версия на текста е публикувана в The New York Times.

Иван Кръстев е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика, член на борда на Фондация „Ерсте“, както и член на международния редационен съвет на списанието Europe’s World и на списанието Transit – Europäische Revue. Иван Кръстев е бил изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато. Бил е главен редактор на списание Foreign Policy България (2005-2011). Автор е на десетки статии, публикувани в българската и чуждестранната преса. Последната му книга на български език е “Под линия”, изд. Факел, 2001. В момента завършва книга, в съавторство с проф. Стивън Холмс, за политиката в Русия. Сред последни му публикации на английски са: Shifting Obsessions: Three Essays on the Politics of Anticorruption, CEU Press, 2004; The Anti-American Century, eds. Alan McPpherson and Ivan Krastev, CEU Press, 2007; In Mistrust We Trust Can Democracy Survive When We Don’t Trust Our Leaders, TED Books, 2013; „Democracy Disrupted. The Global Politics on Protest“ (UPenn Press, May 2014).

Предишна статияКазусът Кукоцки
Следваща статияЗа добрия Берия и добрия Путин