Анна Мои ще открие с лекция Софийския международен литературен фестивал и международната конференция „Да пишеш на френски“. Това ще стане на 9 декември от 17 часа в Аулата на Софийския университет.
Анна Мои е родена в Сайгон, по времето когато е столица на Южен Виетнам. Детството ѝ е белязано от страха от войната. От рано започва да учи във френскоезични училища. През 1973 г., при навършване на пълнолетието си, Анна Мои напуска Виетнам и се установява във Франция, където се надява да открие своя път в писателското поприще. Ала успява да намери своя литературен глас чак две десетилетия по-късно, връщайки се към своите корени.
Преди това в университета в Нантер тя учи история, желанието ѝ е да стане журналистка. По-късно се обръща към модния бранш. Работи в Париж и Банкок като модна дизайнерка, живее за известно време в Токио. През 1992 г. се завръща в родния си град, тогава вече Хо Ши Мин. Там започва да пише на „втория си майчин език“, френския, и публикува два сборника с кратки разкази. Първият, „Гласът на оризовите ниви“ (2001 г.), представя без преходи впечатления от западната и източната култура. Кариерата на Анна Мои тръгва устремено нагоре с романа „Черен ориз“ (2004 г.), публикуван в издателство Галимар. В него описва болезненото минало на Виетнам през съдбите на две сестри. Анна Мои е авторка на повече от десет книги (есета, разкази, романи) и е член на журито на наградата Смайващи пътешественици. Тя работи върху темата за паметта, собствената памет за несъвършено предадените преживявания или пък чуждата памет, тази на виетнамците и на Виетнам, от чиято история е обсебена. Все още очакваме български превод на някоя от нейните книги. Самата тя ще участва в Софийския литературен фестивал и международната конференция „Да пишеш на френски“.
Пишете проза и поезия на различни езици. Какво е вашето разбиране за езика? Кога пишете на родния си език, кога на френски и английски?
Пиша основно на френски, на него ми е лесно без особен патос да описвам ужасяващи истории. Но английският много ме изкушава със своята стегнатост, подходяща за писане на поезия, и с лекотата, с която може да създава неологизми благодарение на гъвкавата си употреба. Първата версия на последния си роман „Отровата на пеперудата“ написах на английски, защото още с първото изречение се почувствах неспособна да пиша на френски на жаргон, изпъстрен със сексуални намеци. Това табу вероятно е свързано с факта, че съм учила френски в училище – един благоприличен и загладен френски, който оттогава все мачкам и усуквам, за да го пригодя към себе си. Виетнамският е естествено ритмичен и напевен език, но вече съм изгубила неговата мелодичност.
Признавате, че цялото ви детство е белязано от страха от войната. Кога и как почувствахте, че трябва да пишете за войната?
Войната ме обсебваше и все още ме обсебва. Мисля, че никога няма да се отърва от нея, защото тя ме съпровождаше през цялото ми детство, а човек не се отърсва лесно от събития, свързани с детството му. Започнах да пиша още със завръщането си във Виетнам през 1992 г. , след като бях прекарала седемнайсет години във Франция в чудене как да подходя и какво да сторя, за да сполуча в писането. Усещах, че имам призвание, но ми липсваше непринуденост. Думите дойдоха спонтанно няколко години по-късно, когато слепих етапите от живота си и свързах онази, която бях като дете, и възрастния човек, в който се бях превърнала. Щях, разбира се, да пиша за войната, макар тя да се появяваше само като филигран в първите ми поетични писания, които говореха основно за съвременен, следвоенен Виетнам.
Какви трудности срещате, когато разказвате виетнамската история и начин на живот на френските читатели?
Не изпитвам затруднение. Изказът ми е естествен и не си задавам въпроси.
Разчитате на свидетелското писане. Как се пише за преживени травми? Какво ви помага да съхраните спомена, пресъздавайки го?
Аз съм от последното поколение свидетели на войната във Виетнам и травмите от нея. Имам съзнанието за мисия, мисията да предам на следващите поколения какво беше войната за онези, които я преживяхме. От друга страна, изследването на паметта със сигурност беше и лична необходимост, доколкото бях живяла извън Виетнам почти двайсет години. Паметта се култивира чрез образи, звуци и миризми, които отсъстваха от живота ми през този период. Съживявайки своята лична история, възстанових и историята на страната си, като едновременно с това измислих една част от нея, за да запазя известна свобода. Щом започнах да пиша романи, започнах да се въплъщавам във всеки от героите си и да говоря с неговия глас. Постепенно героят започваше да живее самостоятелно, извън мен, по своя собствена логика и според травмите, които беше преживял. А аз се превръщах в негов говорител.
По различен начин ли пишете за френската и за виетнамската публика?
Не, защото не пиша за определена публика. Надявам се да стигна до всяка публика. Като казвам това, все пак когато цитирам конкретни места или исторически факти, си мисля за последствията, които това би имало за мен като евентуални административни проблеми във Виетнам, страна все още под комунистическа диктатура. Но до този момент никога не съм си налагала автоцензура, ако е писано да се стигне до трудности, много им здраве!
Започвате с разкази и преминавате към романовата форма. Какви възможности ви дава тя?
За мен разказите са поетична форма. Текстовете са кратки и породени от определена емоция. Когато пиша роман, нещата не стоят така: идеята се заражда в някоя тъмна алея на въображението ми, често като следствие от определено възмущение и излиза навън, чак когато открия гласа на главния герой. Нужни са поне две години, докато това се случи, а понякога и повече. Разказът е спонтанен. И най-вече в романа работя върху пътя на героя през емоционално развитие, чийто край в началото не познавам. Това е истинско приключение, което продължава четири, пет, че и повече години…
Посвещавате вашия първи роман „Черен ориз“ на „крехките и непобедими“ виетнамски жени. Каква е ролята на жените в близката история на Виетнам?
Всъщност, днес си мисля, че виетнамските жени са най-вече непобедими. Крехки са само привидно. Виетнамските жени винаги са играли важна роля в обществото и историята на страната си, тъй като винаги са били професионално активни. Във Виетнам никоя работа не е изключително мъжка, освен може би тенисът на корт. Кодексът на кралете Ле още през ХV в. гарантира на жените равно унаследяване, заедно с мъжките наследници (какъвто не е случаят в Китай).
Иска ми се да ви задам два от въпросите на Макс Фриш. Доколко се нуждаете от родина? И какво ви кара да се усещате човек без родина?
Не изпитвам нужда от родина, но въпреки това не се чувствам безотечественица. Имам последователни родини, които понякога се наслагват по най-хармоничен начин: Виетнам, където съм се родила физически, и Франция, която ми позволи да се вкореня в литературата. Но родната ми страна е най-вече страната на писането. Именно в нея се родих през 2001 г. с първия си сборник разкази „Гласът на оризовите ниви“.
Освен с писане се занимавате с моден дизайн и пеене. Къде се срещат и разминават вашите занимания?
Днес вече не се занимавам чак толкова с мода. За сметка на това рисувам! В момента работя над проект за илюстрована книжка, поетично есе, в което се въртя около въпроса за изгнаничеството и завръщането от изгнаничество, като действието се развива в една къща, в която живях три години в централната част на Виетнам – един малък рай. Всъщност работното заглавие на книгата е „Изгнание в рая“. Пеене, мода, рисуване, писане: при всички случаи става дума за артистични дейности. Между два сеанса на писане пея или рисувам, щом усетя нужда да завърша нещо бързо, за две седмици или два месеца (времето, необходимо за разучаване на една мелодия или за завършването на една картина). Тъй времето за завършване на едно писание е много по-дълго.
Превод от френски Зорница Китинска. Въпросите зададе Людмила Димова.