В седем интензивни дни – от 11 до 17 ноември 2017 г., седмото издание на ACT фестивала представи четири чуждестранни спектакъла наред с осем продукции от софийската независима сцена.
ACT фестивалът задълбочи намеренията си за едно по-засилено международно присъствие, завещано от логиката на предходното издание, и представи интригуваща, сериозна селекция, в която представленията бяха съществен елемент, но съвсем не изчерпваха цялата програма. Отново имахме възможност да проследим и актуални развития чрез професионални срещи като „Европейски Арт Център: Топлоцентрала“ – следващи стъпки с осъзнатост“ във Френски институт; менторската програма за млади арт-мениджъри Match point в Move.bg и лекцията „Изследователска дейност или занаятчийски умения? За нуждата от ново начало в образованието в областта на сценичните изкуства“ в Гьоте Институт. Тези отворени събития неминуемо показват ангажимента на фестивала към осигуряването на дебат, към създаването на пространство за диалог в света на съвременната независима сцена, както и на инструменти за професионално ориентиране в нея. Всички уъркшопи, лекции, партита и спектакли бяха обединени под надслова „Временна реалност“, която се изграждаше постепенно в седемдневното пътуване в една разнообразна действителност, представяща не само съдържание, но и дискурс за разбирането ѝ.
Най-впечатляващата среща в рамките на целия фестивал беше лекцията „Естетика на отсъствието“ на големия театрален реформатор Хайнер Гьобелс. Композитор, режисьор и професор в Института за приложни театрални изследвания в Гисен, Германия, Гьобелс е един от най-представителните последователи на понятието за драма на възприятието на зрителя, която напълно измества интензитета на присъствие на изпълнителя, на актьора. С други думи, той се стреми към пост-антропоцентричен театър, експериментира с форма́та на представлението, което напълно размества конвенционалната йерархия на спектакъла. Според неговите първоначални думи, той се стреми да преведе езика на музиката в театралните елементи. Оттук следва, че базата на представлението може да е всичко друго, но не и идентификация на зрителя с персонажа, тъй като това центриране около Аз-а намалява силата на театъра като реалност сам по себе си, като медия. Със своите спектакли Гьобелс създава пространство за възстановяване на автентичното човешко възприятие, на загубения капацитет на човека да съзерцава. Колкото и различни да са неговите спектакли като атмосфера и идея, те винаги представят театъра като полифоничен процес. Докато слушахме естетическата стратегия на автора, на голям екран в Гьоте Институт той ни прожектираше откъси от свои представления, сред които бяха „Eraritjaritjaka – музей на фразите“ (2007), музикален театър за актьор и струнен квартет с текстове на Елиас Канети; Stifters Dinge (2007), инсталация-пърформанс; De Materie (2014), музикална продукция със 100 живи овце на сцената. Когато говореше за този спектакъл, Хайнер Гьобелс подсказа възможност за бягство от антропоцентризма именно чрез анималистичното. „Естетика на отсъствието“ беше силно и значимо събитие, което за дълго ще остане в паметта на множеството посетители.
Друг ценен момент от АCT фестивала беше представянето на резултата от уъркшопа на She She Pop, известен пърформанс колектив от немската алтернативна сцена, който смесва и доразвива различни аспекти от брехтианския подход и има за цел да превърне сцената в пространство за дебат. She She Pop са ни познати от предходното издание на ACT фестивала с пърформанс-лекцията „Аз на сцената“. (Всъщност този формат, в който артистът артикулира стратегията си в една отворена, непосредствена среща със слушателите, се оказва много работещ метод за по-задълбочено възприемане на артистичната концепция като цяло). Този път станахме свидетели на представянето на резултата от 6-дневния уъркшоп на She She Pop с местни представители на независимата сцена (Галина Борисова, Силвия Станоева, Цвета Балийска, Вили Прагер, Стефан А. Щерев, Братан Братанов, музикантите Росен Захариев-Роко, Никола Петров и преводачите Пламен Харманджиев и Светослава Тодорова).
Наречен от създателите „колективна медитация върху една добре пазена тайна“, Оratorio беше силен и необходим жест, неотложно припомняне, че театърът е също и социална медия. Хорът беше основният формат на комуникация на зрителите с представлението – в първата част на „колективната медитация“ на сцената имаше единствено прожектирани думи, които различни групи от публиката, разделени на (о)позиции спрямо собствеността, изговаряха в хор. Тази може би 30-минутна прелюдия беше едно от най-автентичните театрални преживявания поради феномена непознати хора да изговарят непознати думи в мрака и тишината. Внимателно структурираната драматургия овладяваше рисковете от неяснота, а всички реакции в този експериментален хор бяха прецизно изчислени. Това, което последва, беше не по-малко провокативно – на сцената бяха изправени един срещу друг хорът на българските артисти и този на немските, изяснявайки базисни въпроси като „кои сме ние“, „какво имаме“, „какво правим“, без да се спестяват всички възможни неудобни, антидипломатически отговори. Оratorio, поне за мен, предизвика на много нива усещане за събуждане, за яснота, за безкомпромисност и истина. Но най-много от всичко доказа все по-нарастващата необходимост от артикулиране от сцената дори и на най-простите и ясни неща, които всъщност се оказват най-трудни за дефиниция.
Другото представление от четирите продукции на международната селекция, което също представи запомняща се, ясна и прецизирана концепция, беше Relative Collider или „Релативният ускорител“ на компанията Le Principe d’Incretitude от Париж. В композиционно отношение Relative Collider дава много добра представа как протича времето на сцената, свързвайки внимателно понятията за темпо, продължителност и повторение през телата на изпълнителите. Отначало работещи с минималистично движение, те демонстрират виртуозност в следването на много точно поставените правила за ритмизиране на движението. Техен партньор в тази игрова структура е композиторът Брендън Дохърти, който е в непосредствена близост до изпълнителите на сцената и през цялото време задава звуковия контекст, предопределящ скоростта на движенията. Самите движения на тримата танцови артисти, изпълнени в точен и осъзнат синхрон, са прецизно премерени и силно различаващи се едно от друго – минималистичното тактуване само с крака последователно се замества от схематична алогична комбинация, след което идва ред на композиция от бързи балетни скокове в jetе́. Тези три режима на движение ни позволяват да открием тялото като активна, отлично темперирана структура, способна да се адаптира и променя дори и според най-беглите промени в ритъма. В същото време изпълнителят реагира напълно органично; въпреки автоматично повтарящото се движение човешкият аспект е съхранен, а индивидуалността се намира в точен баланс спрямо цялата група. Relative Collider е чудесен пример за интелигентен съвременен танц, в който изпълнителят се превръща в медиум между мисленето за играта и самото играене.
Почти невъзможно е да се проследят и осемте български продукции, избрани от тазгодишните селекционери Катрин Хрусанова (изпълнителен директор на ACT фестивала), Стефан А. Щерев (артист, съосновател на Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“) и Васил Видински (поет, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“), тъй като много от тях се играха по едно и също време. Като цяло българската програма на ACT Фестивала донякъде функционира като представителна извадка за различните насоки на съвременната независима сцена в София, при уговорката, че това е една богата, но и не съвсем изчерпателна витрина. Все още остава неясно дали българската програма отразява някакъв концептуален подход при избора, но във всеки случай за поредна година липсва все по-необходимата фигура на куратора.
Въпреки това добри постижения на независимата сцена не липсват. „Повече не или така нареченият Бернхард“ по идея на Ида Даниел и Александър Митрев е представление на границата между лекция и пърформанс, което гравитира около личността и произведенията на известния „мрънкащ старец“ Томас Бернхард. Солидната драматургична линия на пърформанса разнищва процеса на мрънкането, болестта, успеха на Бернхард по неочакван, задълбочен и силно интригуващ въображението начин, в който ерудицията на екипа по отношение на материала не отстъпва на смелостта, с която те интерпретират неговия свят. Това, което силно ми допадна в представлението, е точно намерената дистанция спрямо автора и добрия баланс между собственото артистично търсене и лабиринта, наречен „Бернхард“. Присъствието на Александър Митрев се отличава със сдържаност, овладяност, прецизирано чувство за ритъм на пърформанса и активна интеракция със зрителите в един неочакван формат и много добре намерена сценична среда (Татяна Димова).
Сред категоричните успехи на независимата сцена фестивалът ни представи играния през 2017 г. вербатим пърформанс „Поколение Ь“ на Студио за документален театър Vox Populi, едно необходимо задълбочаване в трудно обяснимите процеси, настъпили сред младите хора на прехода. В противоположния спектър на жанровете беше смелият Shamebox с автори Ива Свещарова и Вили Прагер, провокация между виртуалното и сценичното в едно безсрамно изследване на срама.
Наред с тях ACT фестивалът даде платформа и на все още утвърждаващи се имена като актрисата Боряна Пенева, която дебютира и прави сериозно впечатление в „Лоши деца“ на театър „Реплика“, за сметка обаче на известни пропуски и компромиси в режисурата на Благой Бойчев и особено в пространственото и визуално решение на спектакъла. „Джордж Каплан“ с режисьор Димитър Узунов е също труден за гледане спектакъл, в който въпреки отдадената игра на актьорите, е проблем да се проследи някаква постановъчна логика или концепция.
В заключение, все още не е ясно, доколко е работещо поставянето на едно ниво на всички български представления в ACT фестивала, при твърде разнообразен и хаотичен избор на независимата продукция. Но във всеки случай международната програма тази година бе доста силна и съдържателна, заради което гледаме напред с нарастващи очаквания за следващото издание.
