0
1648

Успение и Възкресение

TDimova

И така на 14 август в разгара на изпепеляващата жега, която от месец беше затиснала страната ни, в разгара на лятото, което с всеки ден набъбваше и като че ли никога нямаше да свърши, в 40-градусовата почти непрестанна горещина, в безветрието, в задухата, в тези мистични и безкрайни дни, пропити от отвесна светлина и още нещо, което ни прави почти безмълвни и почти неподвижни, застинали (още нещо, но какво, какво?), се озовах в църквата на малко провинциално градче за празничната вечерна служба срещу Успение Богородично. Нямаше много хора. Дори истината е, че имаше съвсем малко хора. На клира пееха двете монахини от близкия девически манастир. Беше полутъмно в църквата и прохладно, което само по себе си беше като чудо на фона на адския пек навън. Отпуснах се на стола, облегнах главата си на високата дървена облегалка и затворих очи, за нищо не мислех, просто слушах чистите и ясни гласове на монахините, възгласите на свещеника, познатите думи на вечерния псалом „Благославяй, душо моя Господа!”, древната двугласна мелодия на Богородичните химнословия, възхвалата към девицата Мария, изтръгната от вековете и минаваща през вековете с все същата устойчивост на тези ясни гласове на монахините, които изпълваха църквата в празничната вечер, изпълват я ден след ден, година след година и видях запаленото кандило пред иконата на Христос до царските двери, едно малко всъщност кандилце с червена чашка, което светеше радостно в полумрака и осветяваше изящната резба на иконостаса и тогава усетих вълна, вълна на благодарност, която ме заля, която не зная откъде дойде и си казах: добре, че съм тук, добре че виждам това кандилце, този иконостас, тази икона, добре, че чувам тези гласове, добре че съм сред тези хора в моя дом, в моя приют, в моето прибежище, колкото и малко да бяхме на вечерната служба, добре че го има това място, Господи, където да се скриваме от катастрофите навън, където да не се чувстваме пришълци и бежанци, и натрапници, а свои, призвани и приети, помилвани и приласкани, добре че останах тук, Господи, в сърцето на своя дом, в най-дълбоката част на моето Отечество, добре че не тръгнах из лабиринтите на света.

Разбира се, тези неща не се казват с думи, когато те връхлетят. Те се мислят по някакъв друг начин като музика, като милувка, през сълзи, през безмълвна благодарност, през благодатна, искрена и споделена радост.

И пътувайки на следващия ден за празничната литургия на Успение Богородично към същата тази църква си мислих: възкръсналият Христос се е явил на толкова много хора – първо на плачещата пред гроба Му Мария Магдалина, после на двамата пътници за Емаус, после на учениците Си, събрани зад заключените врати, после когато те ловели риба при Тивериадско море, после „на повече от петстотин братя наведнъж” и, по думите на апостол Павел, „а най-после от всички яви се и на мене, като на някой изверг”. А на майка Си? Нима не се е явил? Възможно ли е? Нима тя не Го е видяла възкръснал? Нима тя е лишена от утехата да види Сина Си жив след смъртта Му? Но в Евангелията никъде не се споменава, не се дори и намеква за това. А може би се е явил в Своята слава на Своята майка. Може би й е казал нещо съкровено, синовно, което е затворило завинаги и изцелило пронизаното й от меч сърце. Може би това е единственото, което тя не е споделила с апостолите, което е запазила за себе си, защото целият й дотогавашен живот всъщност е протекъл публично, пред всички, на показ. Нейната най-дълбинна съкровеност и нейното най-тежкото страдание са пред очите на всички ни още от самото им случване.

И после пак в прохладния полумрак на старинния храм на малкото планинско градче. Народ, говор, жужене, букети от градините, уханието на пресен босилек, примесен с тамян, прииждат все повече и повече хора, говорят, блъскат се, здрависват се, разпознават се, целуват се, прегръщат се, свещниците се затрупват със свещи, опашката пред Богородичната икона набъбва, децата се дърпат и пищят, родителите непременно държат да допрат личицата им до иконата, жуженето и говорът заглушават хора, заглушават възгласите на свещеника, богослужението е като че ли последното нещо, заради което този народ е придошъл, най-важното е допрат ръка до иконата, да метнат връз нея хавлиени кърпи и дрехи, да запалят свещ, да пуснат пари в касата, шумът, глъчката приличат много повече на тържище, нежели на богослужение. Свещеникът в своята проповед напразно умолява за тишина. Напразно казва, че в църквата трябва да замълчим, защото сме изправени пред Бог, защото стоим през Неговия взор, умолява да мълчим, умолява да замълчим. И замълчаването е не повече от една минута преди глъчката да избухне отново, преди новодошлите да влязат и да се поздравят със своите познати, да се заговорят с тях за своите житейски радости и грижи. Гласът на свещеника въпреки микрофона, който е пред устата му, вече почти едвам се чува. Вече почти е невъзможно, вече почти е безсмислено да се стои в църквата.

…и  ненадейно, като милувка, като полъх на ангел над целия този жужащ народ

смесен хор от двайсетина души оглася църквата, обърнах се слисана, бяха хористи с бели фланелки, тръгнали може би на турне, участвали са в някакъв хоров фестивал, пътьом отбили се в този градец за празника, пееха древната, почти монотонна, двугласна мелодия на Богородичния химн. Мелодията се понесе и изпълни пространството. И всички замлъкнаха. И настана тишина. И народът замря. И очите се премрежваха. Слушах със сърцето си. Храмът се изпълни с Божия мир, който надвишава всеки ум.

После на връщане през вече пламналото от жегата поле си мислех  отново за утехата на Богородица. Евангелието на Иоан завършва с думите: „Има и много други работи, които извърши Иисус…” Никой от евангелистите не споменава, но не е възможно Иисус да не се е явил на Своята майка след възкресението Си, не е възможно да я е лишил от тази утеха, не е възможно да не я е погалил с прободената Си длан. Не е възможно да не й е дал лично утехата, надеждата и радостта на Възкресението. Това е най-важното от онези „много други работи, които извърши Иисус”. Това е, което всъщност виждаме изобразено на иконата на Успение Богородично. Затова наричаме смъртта на Богородица Успение. И я празнуваме като един от най-радостните празници, защото през Възкресението смъртта се превръща в блажено Успение.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияНе сторих зло никому
Следваща статияГолем