Режисьорът пред Лора ТРАЙКОВА: за успеха на „Чест”, за предстоящия му филм и за новия творчески съюз на младите, наречен „Ракета”.
Третият късометражен филм на режисьора Павел Г. Веснаков „Чест” печели отличие след отличие по международните кинофоруми. След като завоюва и Голямата награда от 36-ото издание на престижния Международен фестивал на късометражните филми в Клермон-Феран, той си осигури и номинация за Европейска филмова награда. Сред останалите призове на „Чест” са Голямата награда за европейски филм от Брив и Go Short в Ниймеген, наградата за най-добър актьор на Михаил Мутафов от Брюксел, Почетен диплом от фестивалите в Сараево, Бялисток и София Филм Фест, Най-добър филм на фестивала „Филмини”, наградата на публиката в София Филм Фест на брега (Бургас) и отличия на Българската филмова академия за най-добър късометражен филм и поддържаща актриса на Светлана Янчева.
С режисьора разговаряме за успеха на „Чест”, за пътя до него, извървян с предишните късометражни проекти „Влакове” и „Парафиненият принц”, за предстоящия му филм и за новия творчески съюз на млади български режисьори „Ракета”.
И в трите си късометражни филма ти улавяш епизоди от живота на главните герои, вместо да разкажеш някаква история от начало до край. С какво те привлича такъв подход?
Бих искал зрителите да имат свободата сами да си отговорят на въпросите какво се е случило преди случката, която им показваме, и какво се случва след нея. Дори сами да си я доразвият и тя да е повод за размисъл за тях. И с други режисьори сме обсъждали, че е много интересно да покажеш момента, преди началото на историята или веднага, след като тя е свършила. Именно в него изникват разни малки детайли, които са много по-интересни от самото събитие, за което става дума. Аз се фокусирам върху определен детайл, който е част от цялостната картина, и се ограничавам в някакво реално време от живота на героя, като го следвам от 10 часа сутринта до 16 часа, например. Не правя ретроспективи, не загатвам какво ще стане после. Това е част от самата стилистика, която ми е интересна и която искам да изследвам. Смятам, че колкото повече ограничения си налагам, толкова по-добре е това за филма.
Начинът, по който са заснети и трите ти филма, оставя усещането за премереност и увереност, че знаеш точно какво искаш да разкажеш. Има някаква пестеливост на изразните средства.
Ограниченията, които си налагам, се следват много трудно. Когато си гледам филмите, не съм доволен от нивото на сдържаност и пестеливост в тях. Човек лесно залита в различни посоки. В темите и в трите ми филма има твърде много болка, крайности и затова колкото по-минималистично си показал всичко, толкова по-добре. На мнение съм, че трябва да се спазва хигиена на изразните средства и с малко да успееш да изразиш повече.
В този смисъл, променят ли се много сценариите по време на снимки, особено когато работиш с опитни актьори като Михаил Мутафов, например?
Първо, аз никога не правя кастинг, а докато подготвяме сценария, си набелязвам кои актьори биха били подходящи. Когато снимаме, сядаме с актьорите, те прочитат сцената и имат свободата да кажат репликите с други думи, но да запазят смисъла им. Не бях сигурен дали така трябва да постъпвам – експериментирахме в първия път, когато решихме да го направим. Но актьорите се отпускат в играта си, когато знаят, че могат да се изразяват свободно. И така изглеждат и по-достоверно. Но има изключения като Михаил Мутафов, който е толкова опитен, че няма нужда да напасва текста спрямо себе си. В неговия случай промените в текста бяха минимални. При всеки актьор начинът на работа е субективен и според мен, режисьорът трябва да се съобразява с това, а не да изисква самоцелно всичко да става, както той си го представя.
Камерата следва много близо главния герой и така се създава усещането, че сме свидетели на много лична история. Доколко тези истории са лични за теб самия?
Усещам ги лични по различни начини. Например, аз наистина познавам момче от моя квартал, което уби майка си, така че сюжетът на „Парафиненият принц” е история от реалния живот. Във филма присъства цялата атмосфера от квартала. Героите са ми близки, защото те живеят в квартала, в който съм израснал и в който снимахме. Според мен, човек винаги трябва да вкарва нещо лично във филмите си и в подхода, с който разказва, защото иначе се получава копиране на стереотипи, клишета и шаблони, а това е напълно безсмислено.
По този повод искам да споделя за творческия съюз „Ракета”, който направихме с петнайсетина млади режисьори. Сред тях са някои от най-талантливите млади български автори, чиито филми на съвременна тематика имат успех по различни международни фестивали. В „Ракета” сме на мнение, че филмите трябва да се насочат към лични истории, а режисьорът да бъде поставен в центъра на кинопроцеса. Т.е. да се създават авторски филми, необременени от всички полемики в българското кино, свързани с продуценти, финансиране, задкулисни игри. Искаме да провокираме хората, които гледат български филми, да се замислят, че в България има автори и че на тях трябва да се обръща повече внимание. Това от своя страна е свързано с личните истории, прекарани през личността на режисьора, който ги разказва.
Ще излезете ли с някакъв манифест?
Работим върху нашия „манифест” в момента. Всеки за себе си има собствен манифест за изкуството, което иска да прави. Търсим общите черти, които могат да ни съберат и обединят, за да си помагаме и да създадем течение от филми със сходни принципи и проблеми. Ние не искаме да правим едни и същи филми, а да създадем разпознаваемост на българските филми по света и за тях да се говори, както се говори за румънската нова вълна, например.
Как смяташ, че бихте могли да си бъдете полезни един на друг? Все пак когато човек работи върху нещо свое, той се концентрира и иска да даде най-доброто именно на своя проект?
Доста надълбоко стигнахме, точно докато обсъждахме тези неща. Събрахме се около идеята, че човек трябва да се опита да загърби егото си. Решихме, че можем да показваме сценариите си един на друг и да получим съветите на колегите си. Другото, което като цяло може да ни е много от полза и да доведе до революционни промени в нашето кино, е в Националния филмов център да се въведе квота за нискобюджетни филми. Вместо държавата да финансира 4 филма с по 1 млн. лв., да подкрепя 8 филма с по 350 000 лв. Това може да наложи ограничения върху самите истории и има шанс те да станат много по-смели, истински, свързани с действителността, в която живеем, могат да имат отзвук по фестивалите извън България. Освен това ние бихме могли да си помагаме и физически един на друг. Аз, например, се занимавам и с монтаж, и с операторска работа, това мога да предложа на някой, който има нужда. Така ще се създаде среда, в която хората си помагат, а не се състезават. До момента, според мен, в българското кино всеки се стреми да бъде много оригинален и да измисли нещо, което никой друг не е правил, а се вижда, че това до никъде не води.
Паролата, която ми даде, за да изгледам и трите филма, е „неореализъм”. В тях определено има усещане за него. Какви са твоите пристрастия към неореализма?
Силни са! Харесвам го като течение, като идеи, които отстоява. Харесвам и времето, в което се е зародил. Харесва ми, че е свързан с истински неща, които се случват на хората. Много ми харесва, че той налага ограничения в изразните средства и в начина, по който могат да се разказват историите. Стилът изглежда доста семпъл и прост, но когато човек започне да прави нещата по този начин, вижда, че може да намери друга дълбочина на най-обикновените неща, всекидневните ситуации, в които попадат хората, и в живота, който водят.
Зрители са ми казвали по повод някой от трите ми филма, че нямат нужда да гледат ситуации, които всеки ден им се случват или съпреживяват в действителността. Аз пък не съм съгласен с тях, защото ако си затваряме очите, се отучваме да поемаме отговорност към сложните ситуации, които ни предлага животът.
Но ти не предлагаш документално кино, макар че филмите ти са много близко до действителността; не са и телевизионен очерк, въпреки че във „Влакове” и „Чест” звуковият фон ситуира историите много ясно във времето, в социалната и ако щеш, в политическата ситуация.
Да, това пак е част от идеите на неореализма – да поставя печат във филмите за времето. Има нещо важно, което не съм казвал досега. Във „Влакове” се чува гласът на Бойко Борисов, но ако докато снимахме филма, някой друг беше премиер на негово място, щеше да се чува гласът на този друг човек. Това, което Борисов казва за финансовата ситуация, е важно за времето, в което е ситуиран филмът, а не е конкретна критика срещу премиера. Използвали сме негово изказване, защото то подсказва едно от реалните събития, които са се случили през този период в страната. Това помага и на зрителя, който гледа филма след време, да разбере по-добре героите и техните постъпки, без да знае детайлно каква е била действителността. Но вижда обвързаността с нея и живота на героите.
„Чест”, според мен, е не само филм, третиращ хомофобията, но и филм за нетърпимостта към различията от всякакво естество и за неразбирателството между поколенията.
Това си говорихме и с Михаил Мутафов, когато течаха репетициите и обсъждахме неговата роля. За нас основната идея е невъзможността на възрастния човек да се приспособи към променящия се свят и ситуацията, в която е попаднал. Възпитанието му е такова, че не може да погледне по-далече от своите разбирания. Ние не го съдим. Опитал съм се да представя и двете страни и да не раздавам присъди върху някоя от тях.
Мислиш ли, че насочването на вниманието на зрителите към проблемите ще ги провокира да се замислят върху тях, а с това и да се опитат да променят нещо около себе си? Вярваш ли, че изкуството може да променя човека към по-добро?
Да, макар и трудно, но ми се струва, че има малък процент, в който това може да се случи и който осмисля правенето на подобни филми. Героите са обречени по някакъв начин и на тях няма как да им се помогне. Но хората, които виждат техните грешки, биха могли да се замислят за себе си и за това как те се държат в подобни ситуации.
Героят на Михаил Мутафов – дядото, изхожда от обич към внука си. Той не е някакъв безчувствен изверг, въпреки че е много агресивен и груб, което идва пък от нашенското разбиране за мъжественост.
Виждал съм много хора от поколението на дядо ми, които по подобен начин не знаят как да изразяват чувствата си. Дълги години са живели в такъв строй и са възпитани, че е проява на слабост да кажат на някого директно, че го обичат. Неспособността им да видят, че това време е отминало и че сега вече спокойно може да се говори за подобни неща, ми беше интересна. Опитахме се да направим героя на Михаил Мутафов леко нескопосан в изразяването на чувствата и емоциите, които изпитва.
Какви реакции предизвика филмът сред зрителите на различните фестивали, на които е показан досега?
Интересно е, че всичките ми филми се възприемат много по-добре извън България. Хората задават много по-малко въпроси, защото сами намират отговорите на тях. В България, например, ме питаха как така в „Парафиненият принц” не се обяснява защо героят е убил майка си и сестра си. Или защо не се обяснява какво става след финала на „Чест”. А зрителите извън България осъзнават каква е реалността, само като видят местата, в които живеят героите. Интересно е, че филмите са свързани толкова тясно с действителността в България, че на тях им е трудно да ги отделят от нея. Аз го възприемам като свой плюс. Разбира се, това е крайно субективно усещане, защото всеки човек мисли по различен начин.
Честита номинация за Европейска филмова награда за най-добър късометражен филм и Голямата награда от фестивала в Клермон-Феран. На какво, смяташ, се дължи този много приятен и радващ ни успех на „Чест” на международните фестивали?
Както журито в Клермон-Феран беше написало в обосновката си и както зрители по други фестивали са ми споделяли, „Чест” говори освободено за теми, от които немалко хора се притесняват. Героите в него са изпълнени с гняв, а ние не им оставяме лично пространство, разголваме ги почти до максимума, до който може да се покаже човек като душевност и усещане за света. Може би това помага на филма да се възприема добре и да общува с публиката. Но по фестивалите хората са много добре подготвени за срещите с филмите. Те имат висока художествена култура по отношение на различните изкуства. Отворени са за всички възможни подходи, по които може да се възприеме дадена история.
Има още нещо – актьорите се справят изключително силно и имат много голяма заслуга за качеството на филма. Често забравям да го кажа, но е факт, че без тези актьори нямаше да е възможно да направя филма.
Освен това тази година „Чест” спечели в Клермон-Феран, но всички забравят, че миналата година „Скок” на Петър Вълчанов и Кристина Грозева участва в състезанието там и също беше номиниран за Европейска филмова награда. Подобни малки детайли на приемственост променят облика на българското кино пред света. Това може да работи много в наша полза и това е и една от целите на „Ракета”. Успехът на един подпомага успеха на следващите, които идват след него. Българското кино е в много незавидна ситуация от тази гледна точка и трябва да се постараем сами да си спечелим уважението на европейската публика и сериозните фестивали.
Хубаво е, че в „Ракета” виждате нещата в контекст, по-голям от този на собствената камбанария. Предполагам, си давате сметка колко много стъпки трябва да извървите и колко от тях ще са „две напред, една назад”.
Надявам се това да не е нещо мимолетно и да се появят повече имена с повече нови, различни филми, които да променят ситуацията.
След като държавата финансира трудно и малко на брой игрални филми, ясно е, че се правят много повече късометражни. У нас понеже няма и кой знае какъв пазар, те намират публиката си и на прожекции в заведения.
Така е, намират си публиката. Но държавните институции, които имат силата да възпитават вкуса на хората като БНТ и НФЦ, дълго време не са обръщали внимание на късометражните филми и в момента се учат да си насочат погледа и към тях. Без държавна подкрепа трудно нещо може да се промени трайно и към по-добро.
„Чест” е копродукция с българско и немско участие. Как се случи тя?
Копродукциите са бъдещето на европейското кино. България, между другото, е една от страните, които дават най-голяма сума за конкретен филм в цяла Европа. В други държави е много трудно да вземеш 1 млн. евро или лева за филм. Повечето големи и успешни филми са копродукции между две или повече страни. С „Чест” съм бил в Талънт Кампус на фестивалите в Сараево и в Берлин. Извървях много малки стъпки в тази сложна процедура, в която представяш проекта си пред селекционни комисии, намираш си продуцент, общуваш с него половин-една година, докато разработите нещата и се стигне до снимки. Човек трябва да има огромно търпение и да е упорит. Аз имах и късмет. С немските копродуценти, с които работихме по „Чест”, сега правим нов късометражен филм, за който спечелихме субсидиране от немския фонд за късометражни филми на Фондация „Роберт Бош”. С „Чест” бяхме номинирани за Наградата за копродукция на „Роберт Бош”, не я получихме, но пък намерихме финансиране от Хамбург Филм, ZDF.
Като спомена актьорите, се сетих, че Александър Алексиев участва и в „Парафиненият принц”, и в „Чест”. Как го откри и защо вече два пъти му се доверяваш?
Той ще участва и в новия ми късометражен филм. С него сме много добри приятели, но освен това той е много талантлив актьор, който си подбира внимателно ролите, спазва хигиена. Отношенията ни вече не са просто като между режисьор и актьор, а на съмишленици, които знаят какво правят и нямат нужда много-много да си го обясняват. Когато работим заедно, свършваме повечето работа преди снимките. Чувствам се голям късметлия, че съм го срещнал, че работим заедно и сме близки. Това важи и за оператора Орлин Руевски, с който също работим от първия ми филм насам. И с него имаме една и съща цел и си помагаме. Както и с продуцентката ми Моника Балчева. Когато се разбирам с някого, се опитвам да продължа да работя с него.
Как би могъл да се възползваш в най-добрия смисъл на думата от успеха на „Чест”, така че да подпомогнеш следващия си проект?
Много помага опитът, който си натрупал от правенето на самия филм, пътуването по фестивали, запознанството с различни хора. Човек трябва да следи филмите, които излизат. Трябва да се опитва да бъде съвременен, без да изневерява на себе си. Не трябва да живее в някакъв свой измислен свят. Успехът ме приземява, а не ми дава крила. Не си мисля, че сега всичко от само себе си ще се нарежда. Гледам по-скоро песимистично, с представата, че не съм направил кой знае какво, за да се стимулирам да надграждам нещата. Слава богу, не харесвам филмите си. Виждам как съм взимал някакви прибързани решения. Винаги мисля какво може да се направи по-добре. Единственото, което харесвам, е, че те са плод на някаква моя моментна емоция и в този смисъл, докато съм ги правил, съм бил верен на себе си. Надявам се, че няма много български режисьори, които страшно много да харесват филмите си, защото това не е добър признак.
Разкажи повече за следващия си късометражен филм.
Това е историята на двама братя, които са много бедни. За първи път ще снимам филм, в който героите не са от София, а са от дълбоката провинция. Те са от малко циганско село, не са се виждали от дълго време, трябва да намерят път един към друг, да се справят със смъртта на баща си и да организират погребението му. Снимките би трябвало да са през ноември. Сега търсим локации, разговаряме с актьорите. Филмът ще бъде много по-труден и сложен за заснемане, защото историята е по-мащабна. Макар че главните герои са само двама, около тях има много странично действие, което тече на заден фон. Искаме цялото село да участва, за да станат нещата по-мащабни. Притеснявам се, че сега всички имат много големи очаквания към мен. След успеха човек може много по-лесно да намери финансиране, но това не означава, че иначе правенето на самия филм не е трудно. Много по-често поставям под съмнение решенията, които съм взел. Искам да не падна под нивото, до което съм достигнал. От друга страна, гледам да се осланям на интуицията си, защото тя никога не ме е подвеждала.
На фестивала в Клуж в началото на юни ти участва в журито на конкурса за румънски късометражен филм.
В журито бяхме трима човека – с режисьорка от Румъния и френски кинокритик. С нея бяхме конкуренти за наградата на „Роберт Бош”, където тя участваше с много силен проект. Иначе сме много добри приятели и затова ни беше много забавно да оценяваме филмите заедно. Същевременно ни беше и много трудно, защото макар че сред 8-те филма имахме 1-2 фаворита, съвсем спокойно и другите можеха да спечелят. Малко се отчаях от самото журиране, защото разбрах, че всичко е много субективно, че има и голяма доза късмет. Сега, например, въобще не знам как съм спечелил в Клермон-Феран сред толкова други филми. Човек може да оцени това, само ако е бил и от другата страна и е разбрал колко трудно се взимат решенията, през какви спорове се минава и как всеки мисли по коренно различен начин от другия. Нашите критерии бяха крайно лични и субективни. Аз, например, не харесвам филми, в които има музика, обаче другият не харесва филми без музика. Този, който може по-убедително да защити позицията си, надделява при взимането на крайното решение.
От какво се вълнуват румънските режисьори на късометражни филми? Каква стилистика използват?
Те продължават да използват стилистката на тяхната нова вълна. От една страна, беше притеснително, че в това отношение всичките филми са почти еднакви. От друга страна пък, бяха много добре реализирани. Другото, което мен ме притесни, е, че се замислих, че не знам дали ако съберем 8 български късометражни филма, те ще бъдат толкова безупречно направени. Румънците не се опитват да измислят нови неща постоянно, но когато някой успее да създаде нещо полезно, останалите му го признават и също го ползват. Към това ще се стремим и в нашата група „Ракета”. Румънците са майстори в отсяването какво е правилно за филмите и как да ги направят така, че да изглеждат като част от нещо по-голямо и значимо. Но тяхната Нова вълна вече леко замира.
Още по темата: филмът на Павел Г. Веснаков „Жертвеник”
