0
821

Успехът трябва да се поставя в кавички

Пламен Джуров

След вълнуващ концерт на камерния ансамбъл „Софийски солисти“ в амфитеатър „Аполония“ в края на лятото, диригентът Пламен Джуров прие поканата да се включи в традиционните за празниците  на изкуствата в Созопол разговори пред публика на тема „Цената на успеха“. Ето част от записа.

Професор Джуров, Пламене, вярно ли е, че за първи път си свирил на сцена в град Луковит? На роял?

Това откъде го взе? Вярно е.

Според теб възможно ли е днес в град като Луковит да има концерт с такава музика? Помниш ли какво свири тогава?

Не помня. Бил съм 6-7-годишен вероятно. Интересното е, че в Луковит имаше роял, сега не съм сигурен, че има. Според мен е възможно. Професор Димо Димов може да каже повече неща, но си спомням, че навремето Владимир Аврамов разказваше как ходили със стария Квартет Аврамов по някакви селища, май в Северна България, в села около Свищов и хората реагирали по-възторжена от градска публика. Е? Трябва да се опита. Ние, когато имаме възможност, винаги правим концерти в Казанлък, защото там има публика с невероятна чувствителност, реакция и желание да слушат. Мисля, че е възможно.

Пред публиката на Аполония, заедно с интервюиращия Панайот Денев

Задавам този въпрос, имайки предвид твоята ангажираност с болните проблеми в българската култура. Но нека се върнем към друго. В немалкото публикации за твоята работа се изтъква подчертания ти интерес към определени съвременни композитори, а Екатерина Дочева дори казва, че си обсебен от музиката на грузинеца Гия Канчели. Какво означава един диригент, който работи вече 30 години с един оркестър, да е обсебен от съвременен композитор?

Случката е много интересна. Вече бях започнал да работя като диригент, не знаех това име. Бях написал вече две-три произведения, които имаха добър успех с голям оркестър. Главният редактор на списание „Българска музика“ ме попита познавам ли този автор и ми даде грамофонни плочи. Оказа се, че имаме твърде сходни подходи – към организацията на вертикала, разтягането на времето, в чувствителността, ударите, лириката и за един преглед на оркестрите – мисля през 1979 г. – аз взех нотите на третата симфония на Канчели. По този повод Съюзът на композиторите го покани, той дойде в Плевен, бяхме пет дни заедно и останах очарован от мъдростта и чувството му за хумор Той беше идвал и преди това в България, беше много близък с Красимир Кюркчийски. Бях силно впечатлен, изпълнението на симфонията беше успешно и от тогава винаги, когато имам възможност, поддържам връзка, защото той наистина е мъдър човек. Говори бавно… и музиката му е такава – бавна. Говори със сентенции, когато направи оценка, можеш да си я запишеш, като мото на книга. Изключително интересен човек и при всяка възможност, която имам – да преодолея проблема с правата за състав като „Софийски солисти“, използвам го. Но не само него. По същия начин е и с Арво Пярт, навремето имах достатъчно срещи и с Алфред Шнитке… Струва ми се, че и за колегите ми композитори, и за българската музика е добре да поглежда малко по-широко към музиката. И другите изкуства, които имат отношения с музиката, театър, кино, имат нужда да разширят звуковите си представи и понятия за възможностите на музиката – използвайки ги в тяхната сфера. Винаги давам за пример режисьора Георги Дюлгеров, който винаги при използването на музика е безпощаден, не само защото е женен за пианистка, а защото той много трупа, много слуша, много записва.

Обсебен съм от Гия Канчели, защото с много прости средства постига много силен психологически ефект. Няма виртуозност на композитора и на изпълнителя. Слага един акорд, разлага го във времето, изведнъж се намесва друг тембър, отправя те неочаквано към някакъв образ. Композиторите, които изброих, са се развивали паралелно и в концертната практика, и в киното. Шнитке казваше, че без киното той не би станал такъв композитор, защото киното му давало възможност да прави експерименти, немислими на концертната сцена. Ако си спомняте филма „Извисяване“ на Лариса Шапитко (награден със Златна мечка на фестивала Берлинале през 1977 г.; бел. авт.), там той вкарва един струнен оркестър в много сложен хорал, то не е хорал, а една смесица, каквато и съвременната електроника не може да направи. Нереално, неприродно извисяване , както че ли си някъде над стратосферата, някъде в космоса, където нещо звучи. И го питах тогава, а той ми каза техниката, как е построил гласовете, такава, за да се получи реверберация във високия пояс, че да усетиш, че под теб няма земя, няма гравитация, няма нищо. Давам го като чисто технологически пример за това какво е дало киното на тези композитори. Но заедно с това, те придобиват страхотно чувство за драматургия. Не случайно говорим за музикални произведения, които са на принципа на кадрирането във филмовата драматургия. Виждаш отделните кадри, понякога виждаш контраста в тях, виждаш меката връзка, това, което ние наричаме връзки през разстояния, запомнящ се звуков модел, мелодия, хармония, акорд, тембър. След време ти правиш връзка на тези неща, свързваш ги с образ, с действие. Затова режисьорите трябва повече да се стараят. Извинявам се и не казвам имена. Но идва и ме пита: Сега аз какво да сложа на това място? – Ами, слушай! Светът  е препълнен с невероятна музика. И ще завърша малко по-грубо, мисля, че звуковата, музикалната среда в България е осакатена. Има прекалено балканска окраска. Малко влиза натрупаното в Европа, в по-развитите звуково страни. И съдейки по това, ние не отиваме към европейските звукови ценности, а малко по на юг или се капсулираме на Балканите. Може би съм прекалено претенциозен, занимавайки се с тази професия, но ресторантският манталитет, който обладава цялата нация като критерий, като вкусове, като оформление, като градска архитектура, за мен е малко потискащ. 

Струва ми се, че ти не само не си претенциозен, но си крайно любезен по тази тема… Шест години си дирижирал големи оркестри, специализирал си в Виена това, вече толкова години събран в камерния ансамбъл, не ти ли липсва симфоничният оркестър?

Понякога липсва, но вече не. Работя и с академичния оркестър на консерваторията. Но понякога, като застана пред такъв оркестър някъде, няма да казвам в кои градове, като се изправя, подавам първото време, второ…, трето, стигам до втория, третия такт и си викам: Боже, мой, сега откъде ще започна?! Разликата е колосална, защото в малкия състав…, разбира се, най-трудният състав е квартетът, не защото няма диригент, а защото всеки е сам. Но по трудност не отстъпва камерният ансамбъл, особено ние, които сме 14 човека. Ако са над 20 души, започва повече да прилича на голям оркестър и звукът започва повече да се смесва. Но при нас прецизността на атака, на начало, на край на звука, интонация, т.е. чистота на звука, щрихите… трябва да ги следиш като под микроскоп. Затова много пъти при репетициите правим запис, за да можем после всички участници да се чуем отстрани – къде картината е леко мътна. Ако бих могъл това, което постигаме като щрайх в „Софийски солисти“, да го пренеса във Филхармонията или в Радиооркестъра, и отгоре да са култивирани духачи, то тогава ще получите може би звукова картина като на Чикагската филхармония, когато ги дирижираше Дьорд Шолти. При големите оркестри важно значение има обединяването на звука, а това са цели партии… Така че, от една страна, ми липсва, от друга – не съм съгласен, че европейските маниери да се скъсява репетиционното време на два-три дни са уместни за България. Ние сме страна, в която пътните знаци се спазват трудно и същото нещо често става в оркестрите. Небрежни са към спазването на пътните знаци в оркестровия щим. Впечатленията ми са от гостуване в други оркестри, особено в Германия, където са много дисциплинирани.

Пламен Джуров е с интересна тениска днес. На гърба му са изписани концертите от турне в Япония от 24 октомври до 26 ноември 2013 г. Колко пъти сте ходили в Япония?

Не знам, девет или десет. Общо взето съм изкарал повече от година от живота си в Япония.

Тези турнета налагат ли ви изисквания за т. нар. гастролен репертоар?

Там имат строги изисквания. Ние в началото се опитвахме да се съпротивляваме, но те се оказаха прави. По думите на нашия менажер ние сме съставът, който най-често гостува в Япония и изнася най-много концерти  Невероятна страна е и всеки, който не е бил там, ще се изуми от цифрите, които ще кажа. В Япония има около пет хиляди зали с обема горе-долу на нашия НДК. Обикновено ние свирим в зали за до две хиляди души. Ако са по-големи, ще трябва да ни озвучават, а ние свирим без микрофони. Пред две хиляди души в зали със съвършена акустика. Това са продуцентски центрове с няколко зали, с удобства, с огромни паркинги. Година и половина преди турнето се пускат едни дълги списъци с репертоар. Ние даваме нашите предложения. Японците са ги съгласували с нас – по-популярни произведения като Малка нощна музика, Бах, Фантазия и фуга… те му викат „лека класика”. И пускат предложенията в 50-60 продуцентски центъра – от Хокайдо до Окинава. Правят се анкети сред публиката и се получава една сборна картина, примерно, ние правим 18 концерта с по-популярна музика, две програми по наше желание – музика от XX век и още няколко съчетани от двата вида. Това в Япония е търговска дейност, но не пречи по никакъв начин на музиката, която правим. Турнетата се подготвят две години, страшно прецизно, в света няма друга такава държава… Само един път имахме закъснение в предварително раздадения ни по минути график. Имаше земетресение и влаковете се забавиха с десетина минути, а точно тогава се местехме от едно място на друго. Всичко е точно до секунда, условията са превъзходни. Едно нещо е характерно, както ни го обясняват – там са внушили на обществото, че за тяхното здраве е полезно след тежък дълъг ден да отидат на концерт.

Е, как става това?…

Не знам, сигурно се подчиняват. Те са други хора, не от тази планета. Залите пълни, тихо, поразително е с малките деца. Първи образователен концерт в нашата любима зала в Осака, 2 000 места, пълно с дечица. Вече ще излизаме на сцената, телевизионна водеща, аз ги гледам на монитор, изправи се един учител, направи знак с ръце и в миг – като че ли беше празна залата. Изумително!

Такива неща обикновено не стават ли с насилие?

Да, но насилието има много лица… Ето търговски трик. Ние излизаме на сцената добре изглеждащи, със смокинги, осветлението е театрално, и като погледнеш „Софийски солисти“ – в черно, мрачни, вече застаряващи балкански лица, сурови и неприветливи, а на снимките изглеждаме като жреци, като самураи. Една статия беше озаглавена „Самураите от България“. Някой път се опитвам да накарам музикантите да бъдат по-нежни, а те: Какво искаш сега, да се кривим ли? Я погледни Ойстрах как свири, да не би да се хили на някого?

Аз не мога да преодолея тази съпротива, но пък на японците много им харесва. И по едно време идва най-добрата им цигуларка и свири с нас Годишните времена на Вивалди. Започваме и се чуват едни дразнещи звуци, ама, като на фендер китара. Питам я, а тя: Вие сте самураи и аз така свиря, като самурай… Япония е страна, която много ни е възпитала, на мен лично ми повлия – по отношение на чистота и подреденост вкъщи… Започнах да събирам като тях, там например продават дървено блокче с череша, нелакирано, ти го слагаш на видно място и го съзерцаваш. Шинтоизъм (традиционна японска религия) в действие, радваш му се, мислиш – боже, какво нещо създава природата, каква красота, не забелязваме толкова красиви неща около нас, а се занимаваме с външни, с дразнения, не търсим хармонията… Много полезни неща…

Колко време съзерцаваш?

Пет-шест минути…

Хайде тогава да стигнем до темата на нашата среща – успеха и неговата цена. Знаеш ли какво е успех?

Сега ще се опитам да кажа. Първа година студент по пиано съм – аз първо пиано завърших – Панчо Владигеров ми каза: Млади човече, да знаеш от мене, талантът е два процента, 98 процента са труд и ако искаш да успееш, това трябва да помниш. Три години по-късно, вече уча дирижиране и Константин Илиев, колко му е бил акълът, дава ми Пета симфония, Бетовен, ама тя е трудна симфония. Пита ме: Как се чувстваш? Аз: Ами, ръкомахах, но те си го свириха сами… – Как бе, ти успя да ги обедниш! И това ти е успех. Марин Големинов, другият ми учител, казваше: Успехът има много бащи, но удачата е сираче. А баща ми казваше: Един мъж трябва да построи една къща, да има поне две деца и да засади поне три дървета.

Ти докъде го докара?

Горе-долу заръката на баща ми съм я изпълнил. Другите… Успехът трябва да се поставя в кавички. Ако човек много се радва на успехи, значи че му паднал мерникът или с амбициите и критериите нещо не е наред. Успех е, че аз съм сменил три поколения в „Софийски солисти“. Чувствам се уютно в тази среда, защото от 1988 г. съм назначен със заповед. Май с жена ми стоя по-малко, отколкото с тях. Целия период на преход го прекарах в среда – представителна извадка на българската нация. Защото колегите от „Софийски солисти“ са много различни като хора. Като психика, като познания, ако искаш, като естетически или политически пристрастия, но разговорите ни винаги са откровени и сурови като изказ, много ясно и ярко говорят. Бях в среда, в която имах много ясен ориентир какво се случва наоколо. Те ме заземяваха, държаха ме да чувствам краката си като корени, да не се литвам в една или друга посока, дори да търся, да ги ориентирам да не залитат в една или друга посока. В момента съм най-старият. Тридесет години в един колектив и да те приемат – това може да се каже, че е успех. Част от цената е, че заради колектива, административните задължения, всекидневните репетиции, се ограничих в работата като композитор, където може би съм по-силен. Когато бях на 50-51 години, връщам се от репетиция и ме среща учителят ми по композиция Марин Големинов. – А, бе, ти напоследък само дирижираш, защо не пишеш? Казвам: Професоре, първо, от това си вадя хляба, съставът не е кой да е, трябва да съм старателен, пък и с възрастта… – Ти на мен за възраст няма да ми говориш!… Той беше на 91. Тази забележка ми подейства утешително, казах си, значи имам още време…

Като се сменил три поколения музиканти, колко кмета си сменил? Всъщност те питам за отношенията с работодателя – Столичната община.

Много кметове, сигурно седем-осем. Обидно е, че се сменя околната среда в зависимост кой застава отгоре. Това говори за невероятна неустойчивост, говори, че няма нищо напред, няма нищо стабилно.

Ансамбъл Софийски солисти

Водиш ансамбъла да свири в различни, особени пространства?

Трябва да се компенсира липсата на места. В зала „България“ наемът е 7000 лева, във Военния клуб – 3800. Няма зали с рояли. И непрекъснато търся място, където може да се направи качествен звук. Най-успешните ни концерти бяха в църквата „Света София“. Тогава имаше алтернативен синод, един много предприемчив свещеник – отец Бараков, правихме концерти в „Света Параскева“, след това – в „Света София“. Там свирихме главно барокова музика. Когато застанеш в „Света София“, където има почти 90 процента автентичност от времето, от което е музиката, прекрасна акустика, сакрално излъчване отвсякъде, от олтара, от тухлите, от самите хора, които по друг начин влизат. Църквата се пълнеше само от две съобщения, ден по-рано по радио „Класик ФМ“. Смятам това за най-голямото си откритие. Но нашата среда е променлива, синодите ги обединиха, нашата Църква не дава възможност… Дори използвах връзки, мои близки до Синода, и предстоятелят на катедралата „Александър Невски“ даде съгласие в чест на патриарси, дошли на среща в София, да дадем концерт в храма. Всичко беше подготвено, но вечерта преди концерта дойде забрана, щели да анатемосат свещеника и т.н. И затова правя концерти в Археологическия музей, в Градската галерия, дори под пластмасовия покрив в ларгото, пробвал съм почти всичко в София и ще продължавам да пробвам, има още места. Затова участвам в безсмислени подписки за строеж на нова концертна зала. Но, ако не успееш, поне даваш пример на младите да се борят. По повод на една годишнина на Българската екзархия, дадохме концерт в българката църква „Свати Стефан“ в Истанбул, където присъства и Вселенският патриарх и никой не повдигна въпрос. У нас обаче – не може.

Човек неизменно се влияе от околната среда. Българската околна среда е много динамична, хаотична, много неща се промениха, включително и в психиката на българина. Според мен той се разболява от страх, от комплекси, от чувство за нещо несправедливо, от не съвсем ясна перспектива. И голяма част от населението вече мисли само за „долницата“. Затова говоря за ресторантски манталитет. Специално по отношение на музикалното изкуство има нещо повърхностно. Как се случи така, че сред младите поколения виждам липса на основна информация в сравнение с моето поколение и със следващото. Липса на интерес към колегите. Помня, че като студенти бяхме винаги в зала „България“, на всеки концерт. Сега са малко дори на концертите в Академията. Има невероятно бягство от професията, мисля че проблем е трудолюбието. Защото професията на инструменталистите е трудна. Усещам нещо лековато. Не се свеня да кажа, че медиите носят огромна отговорност за състоянието на психиката на българина. Раздутата медийна среда в България не може да постигне вътрешно съдържание. Тя в момента съществува с цел да помпа колкото може повече реклами и запълва времето с несъществени неща. Част от младите вече не гледат екрана на телевизора, но не могат да се откъснат от телефоните си. Имаме ерзац на звуковите носители с някакви малки апаратчета. Няма ги старите хайфисти, които се наслаждават на качеството на звука. Мисля, че има упадък особено в областта на музикалното наследство. Не че не са интелигентни младите, има прекрасни хора, но нещо в света е променено, много е търговско, много е витринно, много пиар, фалшиви надути биографии. Страхувам се да не поиска някой от моите студенти да стане маниак, да поиска да стане световен направо от академията. Пишат си едни измислени  биографии – моята е половин страница, неговата – три. Какво си писал тук, питам го. Ми, аз бях на едни курсове… Е, какво като си бил?
Може и да не съм прав. Не знам.

Какви хора идват в консерваторията? Специално при теб?

Картината е много контрастна. От една страна, съм щастлив, когато дойде човек, когото ще уча да дирижира, обаче е минал през инструмент, през цялата стърга. За него музикалният език не е тайна. Като види шест ноти, той ще умее да ги превърне в свой израз. Всеки може да ги интерпретира, но той знае какво да ги прави тези шест ноти.

Идват ли хора без музикално училище преди това? Без инструмент.

Не без инструмент. При нас не може да се влезе без пиано, но имам три случая – хора от езикова гимназия или математическа гимназия, които изпитват страст към музиката и са вземали частни уроци по пиано, някои са минали и солфеж, а един от тях е много успешен, той ще стане. Много е съсредоточен, амбициозен, вътрешно почтен. Другите – един излезе фарфара, измисли си някаква тема, разду я и сега иска да проглуши света, че… Спекулира с вестникарски твърдения, че 432 херца настройване на инструментите – това било нареждане на Гьобелс, с което той развалил световната хармония… И му викам, а, бе, Иване, не се занимавай с глупости, а вземи прочети кои конгреси в края на XIX век спорят за строевете. Защото това е тежък проблем, съобрази, че едно време струните са били  кожени, лаковете, особено бароковите, са били други, с които не може да се постигне височина 432, а даже и 415. Ами преди Гьобелс какво е направил Мусолини, той пък ги заковал на 440 херца. Ей такива спекулации и ще прави докторат на тази тема. И някакви сътрудници от БАН казват: Ами то е много интересно…

Записите?

Вдигнал съм белия байрак, защото в България няма реален продуцент на записи. През моето време ние, „Софийски солисти“, имаме около 30 диска.  От тях два са направени в България (от „ГегаНю“), като ние си осигурихме 50% от финансирането. Всичко друго е правено за чужбина. Не съм сигурен, че в момента у нас може да се купи диск на „Софийски солисти“. В Япония има още, цяла серия сме направили, в Америка, в Корея, в Германия имаме, не ги знам всичките, нямам екземпляри от всички. Някой път сме склонни да предложим на радиото. Например Александър Райчев, Четвърта симфония, посветена на „Софийски солисти“. Тя е трудна, никой друг не я свири, както и Любомир Пипков, Четвърта симфония. Не искаме пари, дайте да  направим качествен запис, за да го има като документ. Е, не може да се намери студио, не искат…

Разговора води и записа Панайот Денев