0
660

Усърдието на слабия

Марти Шипош разговаря с Андраш Вишки.

Андраш Вишки

Пиесата на Андраш Вишки „Жулиета“ е поставена в Русенския театър от Боян Иванов. Спектакълът е номиниран за наградите „Икар“ и ще гостува в Младежкия театър на 20 март. Публикуваме интервю с драматурга.

Андраш Вишки (роден през 1957, Търгу Муреш, Румъния) е поет, драматург и есеист. Преподавател в румънски, унгарски и американски университети. Заради позицията си в управата на Унгарската реформистка църква бащата на Андраш Вишки, Ференц Вишки, е бил осъден през 1958 г. на 22 години затвор и принудителен труд от румънските комунистически власти с мотива че „подкопава социалистическия обществен ред“. Скоро след това съпругата му и седемте им деца са депортирани в Бараганската степ. Там остават до 1964 г., когато режимът освобождава много от политзатворниците и семейството отново се събира.

От 1990 г. Андраш Вишки е драматург в Държавния унгарски театър на Клуж. Приет е за член на Унгарската академия през 2016 г. Негови пиеси са играни в Румъния, Унгария, Франция, Италия, Словения, Англия, Шотландия, САЩ. През 2016 г. пиесата му в бял стих „Жулиета“ е поставена за първи път в България, на сцената на Драматичен театър „Сава Огнянов“ – Русе, от Боян Иванов. Тя разказва за живота на майката на Андраш Вишки и нейните седем деца в лагера Латещ. Постановката е с номинации за Икар 2017: за режисура и за майсторско техническо осъществяване. Ще гостува в София на 20 март (понеделник) от 19 ч. на сцената на Младежкия театър в рамките на Софийския театрален салон Икар 2017.

Андраш Вишки, Foto Biro Istvan
Андраш Вишки, Foto Biro Istvan

Който не вярва в чудеса
не е човек наистина.  

Ференц Вишки

Да кажем че детството ти е сцена. Какви са първите обекти, които би подредил на нея?

Тази сцена, мисля, чe би изобразявала някакво съновидение. Сюрреалистичен сън. Бих събрал само реквизит, който не изглежда реален. Всъщност, начало не съществува. Не съществува обособено начало, от онези, които да обрисуват живота на едно нормално буржоазно семейство. На сцената бих разположил огромна инсталация, един истински вагон, от който е слязло едно дете, и точно заради това той добива митологично измерение. Сън, в който се потапяш и те обгръща. Едно дете е изтръгнато от сигурната среда на дома, в която е живеело спонтанно, несъзнателно.

Още от първата сцена – историята с вашето задържане?

Да. Тази история ме преследва до ден днешен. Оттогава всяко пътуване ме изпълва със страх. Всяко откъсване от дома. Дори и когато отивам на почивка, усещам някакво неспокойство. Когато пристигна – всичко е наред. Междинните пътувания обаче ги усещам като депресиращи.

По време на депортацията си бил най-малкият член на семейството?

Още съм нямал две годинки, когато баща ми е бил затворен, вследствие на скалъпените процеси след 1956 г. Дошли са за нас призори и са качили мама заедно с пет от децата й в един камион, между тях и аз. Близнаците – Лидия и Пал, са били по това време при роднини на баща ми. Закарали са ни в Орадея и са ни държали в мазето на Секуритате, сякаш сме най-опасни престъпници. После са ни казали, че ще бъдем депортирани.

В такъв случай споменът ти за заминаването е формиран по-скоро от епизоди, разказани от другите – или имаш и собствени спомени?

Пътуването беше най-големият ужас и в същото време моментът, в който се случи чудото. И тъй като то се превърна в нещо изключително важно за семейството ни, мама ни го разказваше постоянно, пак и пак. Но има и моменти, които си спомням добре. Ако се върнем на реквизита за сцената – между обектите трябва да присъства и едно грубо жълто-черно одеяло, което мама взе, защото беше издръжливо. В него тя скри един буркан с месо в свинска мас и още един с мармалад. Много скоро обаче, тъй като с мама бяхме шестима, ни споходи такава жажда, че тя не знаеше какво да ни прави. Пътуването продължи дни наред, когато спирахме, ни оставяха да чакаме на глух коловоз, докато прикачат вагона ни към поредната композиция.

Не ви ли позволяваха да слезете, да пиете вода и да се измиете?

Не. Затова и двамата ми по-големи братя решили да се измъкнат от влака и да намерят вода. Обаче докато ги е нямало, влакът потеглил и за малко да останат на гарата. Не мога дори да си представя как се е чувствала мама, гледайки безсилна синовете си да тичат след влака! Единият е бил на 10, а другият на 9 – Ференц и Ищван. По-късно мама разказваше, че всички започнали да им викат да скачат във влака, което е било точно толкова опасно, колкото и да останат на гарата. Непознати пътници, свидетели на сцената, започнали и те да им подават ръце. Настанала такава врява, че влакът неочаквано забавил ход, а момчетата успели да се качат. Чудото станало. И разделянето на водите на Червено море не е било лесна работа, но да се спре цял влак – мисля че дори Моисей не би се наел.

Колко невероятно, тъкмо виковете и страхът са ви спасили!

Може би точно по тази причина семейството възприе тази случка като спасение – каквото си беше, – и то остави отпечатъка си върху нашия живот, на всички ни. Защото не силата, а не-силата води към спасение. Господарят на света също не показва сила, а не-сила в лицето на Спасителя, дошъл сред нас като дете, беззащитно срещу целия свят. Не-силата не е обратното на силата, а е само друга форма на нейната проява. На хората им е непозната силата, заквасена и възпитана от не-силата. Такава ни е природата, така сме устроени. Въпреки че в нас божественото откровение е оставено на грижите на не-силата. Не се знае защо светът е създаден по този начин. Способни сме да разкъсаме на парчета пророците, да осмеем словото им и да го омаловажим. Не съществува мъдрост, която да няма своя фарсов двойник.

Особено ако едно и също слово има, в различен момент и на различно място, точно обратното значение.

Едно означава „Чуй ме, Господи!“, изречено от жреците на Ваал, и съвсем друго – от пророк Илия. Но е много показателно, че 400 се борят с един[1]. Пророк Илия дори увеличава, с удивително самодоволство тази липса на сила, което аз разбирам точно като усърдието на слабия, доколкото той най-напред излива вода върху жертвеника, който Бог трябва да запали.

Още повече че от три години не е валяло.

Но Илия няма нужда от природен феномен, а от небесен огнен гръм. Чрез акта на поливането на жертвеника с вода Илия всъщност елиминира възможността за природен феномен или за някаква човешка машинация. Той иска да получи милостта на небесния огън, за да може жертвата да бъде принесена. Чрез действията си Илия казва, че ако огънят има небесен произход, то водата не може да го спре. Жалко, че това разбиране за не-силата изчезва лека полека от християнския начин на мислене. Църквата иска да бъде част от властта, дори нещо повече, иска да присъства в света като власт. Докато Евангелието представлява власт без власт.

Къде ви закараха след чудото на спасението?

Ако си спомням добре, румънската историография е преброила 22 селища-лагери, които съставят румънския Гулаг в югоизточна Румъния. Село Латещ е уникално сред тях, защото е изградено от първото поколение депортирани там – банатски шваби. Още виждам пред себе си румънската степ, пустош, докъдето поглед стига, тук-таме няколко самотни дървета и туфи ветрогон. Като си спомня за това растение, ме побиват тръпки. Корените му не са захванати много надълбоко, стъблата му са с шипове и оформят почти съвършена сфера. Понякога израства много голямо, поне спрямо ръста на едно дете… Какво ужасяващо, апокалиптично великолепие – есенният вятър ги изскубваше от ронливата почва и ги търкаляше из пустошта! Като някакви непознати същества се гонеха, всички в една и съща посока, съобщавайки ни, че зимата е близо. Разнасяха вестта, че скоро ще дойде страшният зимен вятър, който наистина пронизва до кости, а студът вледенява лицата. Ние, децата, тичахме след туфите, така си играехме. Децата навсякъде знаят как да са щастливи.

Как се наричаха официално тези лагери?

В паспортите на възрастните се слагаше печат „D.O.“, съкратено от domiciliu obligatoriu (домашен арест). Това означаваше, че нямаш право да напускаш селото. Ако някой избягаше и го хванеха, не го връщаха обратно в селото, а го хвърляха в затвора. Всъщност хващаха всеки, опитал се да избяга, защото на гарите и изобщо навсякъде денонощно проверяваха документите. Слятото четене на тези две букви D.O. се произнасяше като „deo“, а нас и пазачите, и местното население ни наричаха „деоисти“ (deoişti). Звучи доста иронично, ако се замислим, че латинското deo[2] фигурираше в личните карти на депортираните! В определен смисъл ние, депортираните, бяхме осъдени заради Бог. А когато цялата държава е един голям и добре организиран лагер, тогава едва ли не е най-добре да бъдеш затворник. Най-добрият вариант на пленничество е да бъдеш свързан с Deo – така в определен смисъл във времето на тотална диктатура, базирана на пълното унищожаване на свободата, затворничеството остава все пак форма на свобода. Има хора, които останаха свободни и в плен. Има хора, които са затворници дори и когато са на свобода. Тук трябва да спомена за леля Марикa, за която спокойно мога да заявя, че е върховна проява на ангелско присъствие в нашето семейство. През 1947 г. баща ми става пастор в една реформистка църква в окръг Сату Маре, след като баща му, тогавашният пастор, починал. По това време е имало голям глад и много хора са си търсили прехраната другаде. Така един ден на вратата на младия пастор почукало сирачето Марика, изпратено от пастор Ласло Над, добър приятел на татко, с препоръка и молба да я приемат в дома си за най-много две седмици.

Вместо две седмици Марика остана с нас завинаги, стана член от семейството. Най-голямото изпитание в живота й беше, когато от Секуритате й казали, че не е част от семейството и да си ходи, не може да дойде с нас в лагера. Тя не се отказала, не искала да напусне сградата на Секуритате. От любов към нас доброволно се отказала от свободата си. Тя беше обикновен човек, без образование, но с богата душа и остър ум. Не искаше да изостави майка ми.

Как реагира Секуритате в тази абсурдна ситуация?

След като осъдиха баща ми, роднините ни помагаха с каквото могат, взимаха нас, децата, при себе си, за да облекчат мама. Тогава точно беше ред на близнаците, бяха при леля ни. Така през юли 1959 г., когато ни арестуваха, Лидия и Пали не бяха с нас. Но тъй като в заповедта за депортиране фигурираха и техните имена, трябваше да бъдат изпратени в лагера заедно с възрастните. Офицерите ни проверили по списък и видели, че двамата липсват. Марика веднага се ориентирала в ситуацията и сама предложила да иде да вземе децата от роднините ни, да се качи с тях във влака и да ги доведе в лагера. Военните се съгласили, защото заповедта трябвало да се изпълни докрай. Нас ни качиха на влака, а Марика отишла да вземе близнаците, след което и тя поела към румънската степ, дори без да знае къде точно отива. Преди това успяла да вземе от вкъщи дрехи и храна, колкото можела да носи, и много скоро и тя се представи на пропуска на лагера с двете деца.

Нейната привързаност е като тази на Рут, нали? „Не ме принуждавай да те оставя и да се отделя от тебе; но където идеш ти, там ще дойда и аз, и дето живееш ти, там ще живея и аз“.[3]

Да. Марика беше една такава Рут. Не случайно любимият й стих беше „твоят народ ще бъде мой народ, и твоят Бог – мой Бог.“[4] Тя се страхувала, че няма да й позволят да влезе в лагера и ще я върнат с камион до най-близката гара – Фетещ.

Какво се случи в края на краищата?

Тя заявила на пазачите, че няма намерение да си тръгне. Те почнали да й се смеят, че как тъй, тук никой не остава по собствено желание. В края на краищата я оставили на мира, сигурни, че след 3 дни сама ще се откаже. А на Секуритате казали, че двете липсващи деца са пристигнали. Така Марика остана с нас до последния ден на нашето затворничество. Само заради драматургичните закони Марика не можа да влезе в пиесата Жулиета, в която описвам историята на майка ми, защото диалогът между Жулиета и Бог не може да понесе още един, трети персонаж. Децата са активни участници в пиесата, но по-скоро изпълняват функциите на хор от древногръцка трагедия.

„Жулиета“ в Русенския театър

Като малко дете как усещаше своето затворничество?

Детето не усеща липсата на свобода, а по-скоро усеща, че живее в опасност. Бяхме обградени от военни, което ми изглеждаха сърдити. Първоначално всеки ден ни проверяваха. Мама произхожда от обедняло буржоазно семейство с австрийски корени, отгледана е в Будапеща и не знаеше нито дума румънски. За нея тези моменти бяха много тежки. Живееше в страх, че един ден отново ще дойдат и ще ни отведат нанякъде. На едно дете му стига да е до семейството си, дори и насред най-ужасните страдания. Ференц, най-големият ми брат, беше невероятен – постоянно искаше да спаси семейството. Ако бяхме гладни, той ще реши проблема. Направи си лък, за да ходи на лов. Изпробва го първо върху брат ни Ищван. Уцели го точно в крака. Веднъж реши да приготви бомба. Успя да намери карбид от стопанствата около селото, където затворниците работеха.

И децата ли?

Само по-големите. Ференц открадна карбид и си направи бомба.

Откъде е знаел как се прави?

Гледахме тайно как рибари ловят риба в Дунава. Слагат карбид в бутилка и я хвърлят в реката, тогава в бутилката се произвежда експлозия. А рибите изплуват на повърхността.

Нуждата те прави изобретателен!

Нямахме какво да ядем, така че трябваше да намерим нещо да сложим в устата.

Какво стана с Ференц?

Бомбата беше готова, само че избухна в ръката му. По чудо очите му не пострадаха, само горният му клепач беше засегнат. Още има белези от този подвиг.

Вярата на децата е дръзка!

Едно дете на 10 години може да си въобрази, че е спасител на света. Затова се идентифицира толкова лесно с индианците – аз много държа на тях. Не съществува никой по-велик от Винету, а последният мохикан, Ункас се различава от Спасителя само по това, че на третия ден не възкръсва. Героизмът на децата се превърна за мама в извор на постоянни тревоги. Когато тя видя Ференц, лицето му беше цялото в кръв. Мама беше много чувствителна по отношение на съществуването на децата в света. Състоянието на децата е мярка за реалната ситуация в света – казваше тя. Ако децата растат без защита, това означава че нечовечността е взела превес.

А какъв невероятен финес имаше в начина, по който тя ни накара по времето на нашето пленничество да пишем писма до татко върху лозови листа, които закачахме по ластарите на лозата. Ангелите доставяха писмата ни. Дотогава връзката с баща ми беше като отношението Бог – човек. Още не го бях виждал, а той мен ме познаваше. След което изведнъж…

Ето го пред теб, от плът и кръв. Помниш ли какво си казахте един на друг в този първи момент?

Освободиха го от затвора Герла през един августовски ден. Нас ни освободиха по-рано, напуснахме лагера и тъй като нямахме къде да отидем, защото нищо не ни беше останало, живяхме няколко седмици в Букурещ при един приятел на татко, пастор Ричард Вурмвранд. Съпругата му, госпожа Сабина, ни прие, докато ни оправят документите. Оттам се преместихме в Йожиб, село между градовете Сату Маре и Бая Маре, където по-големият брат на татко, чичо Лаци, беше пастор. В селото ни дадоха една полуразрушена къща, която в сравнение с колибата в лагера ми изглеждаше палат. Татко не знаел, че и ние сме в Йожиб, той също пристигнал там, защото нямал къде другаде да отиде. Новината че татко е пристигнал, дойде внезапно заедно с пояснението, че той желае да се срещне с всеки един от нас поотделно. Може би е нямало да понесе, ако всички заедно се хвърлим да го прегръщаме. Всички седяхме със свити сърца в стаята, гледаща към улицата, чакахме го да дойде откъм къщата на чичо Лаци и да започне церемонията на срещите.

Когато пристигна, татко не влезе веднага, спря пред вратата и изпя една песен: „За малко те оставих, но с голяма милост ще те прибера За малко, да. Продължи почти седем години. Песента е била създадена в тъмницата, татко е написал текста по глава 54 от Книга на пророк Исаия, а музиката е написана от един композитор от Сибиу на име Никулеску. След като изпя песента от затвора, той влезе, мама го посрещна сама в кухнята, която гледаше към двора, докато ние се окуражавахме един друг в стаята. Един по един по-големите ми братя отиваха в кухнята, а аз не знаех какво се случва там, чаках си реда. Времето течеше много бавно. Последен по ред съм, седмият, няма какво да направя, ще чакам. Когато най накрая се изправих пред татко, всички вече бяха там, до него, а аз седях сам, прав и мълчах. Татко, който знаеше, че не го помня, ме попита: „Кой си ти?“ Казах си името: „Вишки Андраш“. „И ти ли си част от това семейство?“ – попита учудено той. „Да“ – казах. „Баща имаш ли?“ – последва нов въпрос. „Имам!“ – отвърнах с чувство за лично достойнство. „Познаваш ли го?“ – попита татко, който, изглежда, контролираше много добре играта. Аз дотук успях да издържа. „Досега не го познавах, но вече го познавам!“ – отвърнах и се хвърлих в прегръдките му.

Откъс от книгата Cel ce vede glasul. Márti Sipos de vorbă cu András Visky. (Този, който вижда гласа. Марти Шипош разговаря с Андраш Вишки), Harmat, Budapest, 2009

Подбор и превод от румънски Аглика Стефанова-Олтеан

[1] 3 Царств. 18:19.
[2] Deo – „на/за Бог“, от лат. deus, -i, „Бог“, б. пр.
[3] Книга Рут 1:16.
[4] Пак там.