0
650

Утопия и диктатура

ignatov

Като идея комунизмът е най-хубавото нещо, което човек може да си представи. Но практическото му осъществяване го превърна в безчестие: тези думи често могат да се чуят от устата на бивши убедени комунисти, които отдавна са прозрели истината, но на които все пак е скъп блянът на тяхната младост. Разделили се на практика с това учение, те искат да го запазят поне в царството на чистия идеал.

И наистина не е ли прекрасно обществото без „експлоатацията на човек от човека”, без егоизъм и себичност, без държава, полиция, армия, без пари, едно общество, в което не ще господства „жълтият метал”, породил толкова падения, толкова престъпления, осакатил духовно толкова много хора? Не е ли възхитителна идеята за едно общество, в което ще изчезне противоположността, а след това дори и разликата между града и селото, между физическия и умствения труд? Защото такива са характерните черти на земния рай, който Маркс и Енгелс, въпреки всичките си претенции за научност, заеха от така наречените утопически социалисти.

Това разграничение – между прекрасния идеал и, уви, тъжната, нещо повече отблъскваща практика – изглежда смислено и логично, още повече, че всеки може да приведе безброй примери, почерпени от историята и от собствения си опит, за това как полетът на възвишените мечти се разбива в грубата действителност. И все пак: наистина ли е така? Наистина ли практиката на „реалния социализъм” потъпква един възхитителен идеал? По-задълбоченият анализ показва, че зародишите на безправието, на диктатурата, дремят тъкмо в „идеала”. Колкото и шокираща и дори парадоксална да изглежда такава мисъл, но един толкова прекрасен идеал не може да не породи царство на всеобща полицейщина, на страх и терор, на нехайство, мързел и безотговорност.

Идеалното бъдещо комунистическо общество предполага и един идеален човек. Но такъв няма и не може да има. Комунистическата утопия може да се осъществи само ако хората, и то всички хора, се превърнат в ходеща добродетел, във въплъщение на нравствена чистота и безкористие на интелектуално съвършенство, ако им са чужди лошите помисли, ако никога не се поддават на изблици на гняв, ако никога не са жертви на прищевки и ирационални хрумвания. Но видял ли е някой някога такъв човек? Може ли и най-пламенният привърженик на утопическия идеал с чиста съвест да каже, че той сам отговаря на изискванията, които предявява към другите?

Аз неслучайно подчертавам, че е достатъчно дори само едно малцинство от безнравствени, зли, егоистични хора, за да бъде обречена утопията на провал. Достатъчно е в един град да има само няколко убийци или буйно луди, за да има нужда от полиция, правосъдие и затвори. Как може да изчезне разликата между физическия и умствения труд, когато има хора, чието умствено равнище не им позволява да вършат никакъв друг освен физически труд? Нима наистина в утопичното общество на бъдещето никой не ще бъде съблазнен от мисълта да живее от труда на другите? Как тогава може да бъде отстранено такова ефикасно средство за поощряване на трудолюбивия и за наказание на мързеливия, каквото са парите?

Комунистическата утопия може да бъде осъществена само от хора без афекти и страсти, от хора просто без физиология, от някакви извънприродни същества, в чиито жили тече не кръв, а някаква особена, неземна субстанция.

Човешкото несъвършенство не е продукт на социални обстоятелства, макар че те, разбира се, го усилват. Всеки, който е чел Достоевски, който се е запознал с неговите анализи на дремещото у всеки от нас зло, може само да вдигне рамене пред спектакъла на наивност и пълно непознаване на човека, които ни предлагат утопичните теории за радикално преобразование на обществото. Но това дори не е и необходимо. Високопоставеният, добре платен служител на отговорен пост, който бива заловен да краде шоколад в някой голям магазин и съвсем искрено обяснява, че не „знае какво го е прихванало” – ето едно събитие, което е достатъчно, за да разколебае теорията, че човешките пороци са резултат от нищетата.

Ето с този именно несъвършен, малък, слаб човек утопизмът иска да изгради своето химерично ново общество. Но човекът се съпротивлява упорито, макар и пасивно, на това насилие над неговата природа. На тази съпротива фанатизмът на дошлото на власт утопично движение реагира с единствения отговор, на който е способен фанатикът: натиск, насилие, репресия. Хората не искат да бъдат така съвършени, така добри, както им предписва доктрината. Тогава те трябва да бъдат заставени да станат по-добри, да бъдат, така да се каже, принудени към съвършенство. Ето го този мост, по който системата слиза от розовите облаци на своите прекраснодушни и мъгливи мечти на твърдата земя на действителността, за да придобие там мрачните и отблъскващи очертания на тоталитарното общество. За зловещия деспот Робеспиер Анатол Франс казва: „Той толкова много обичаше хората, че искаше… да им отсече главите, за да им присади нови, по-добри глави”.

Тази диалектика на прехода от една враждебна на действителността мечта към една враждебна на човека действителност се проявява във всички сфери на обществения живот. Абсурдният опит да се преодолее всеки егоизъм завърши с това, че егоизмът взе небивали размери. Помпозната декларация, че бъдещият човек няма да робува на грижата за насъщния, доведе до това, че населението на цели градове трескаво слухти в кой магазин какво е пристигнало. Високоморалното заклеймяване на частната търговия като „измама” на трудещите се и „кражба”, се увенча с „измама” и „кражба” в най-точния и буквален смисъл на думата, който държавните „търговски служители” неуморно практикуват край кантара и под тезгяха. Никъде грубият материализъм и абсолютният приоритет на егоистичния частен интерес не взеха такива размери, както в страните на „реалния социализъм” – и в това няма нищо чудно, така стана, защото те се опитаха да го премахнат изобщо. Комунистическата действителност не е деформация и извращение на една сама по себе си „прекрасна” идея, а е обратната страна и логическото следствие на тази идея.

Със здрав инстинкт либералните и демократични общества тръгват от една реалистична представа за човека. Те знаят, че човекът не е ангел, че нему е присъща себичност. Доктринерските опити за „поправяне” на човека не подобряват, а влошават отношенията между хората. Оптималният обществен строй не си въобразява, че може да отстрани егоизма. Той преследва – и в голяма степен постига! –разумната цел да канализира този егоизъм и да го съчетае с общото благо.

Асен Игнатов (1935-2003) е български философ, получил европейска известност. Завършва философия в Софийския университет. От средата на 60-те е университетски преподавател по формална логика. В края на 1968 г. публикува книгата си с есета „Тъга и порив на епохата”, която предизвиква обществен скандал, а авторът е изгонен от университета и „заточен” в Института по философия към БАН, като му е забранено да публикува. По време на научна конференция в Белгия иска политическо убежище и започва работа в Католическия университет в Лувен, Белгия, след което се установява в Германия, където защитава докторат на тема „Хайдегер и философската антропология” (1979). По-късно работи в българската редакция на  Дойче Веле. Публикува изследванията си: „Апории на марксическото учение за идеологията” (1984) и „Психология на комунизма” (1985), които му донасят европейска известност. От 1988 г. започва работа във Федералния институт за източноевропейски изследвания в Кьолн, Германия, и чете лекции като приват-доцент в Католическата академия „Густав Зиберт” в Баден-Вюртемберг. През 1997 г. става почетен доктор на СУ, през 2000 г. е удостоен с орден „Стара планина”. Предложеното тук есе е четено по радио Дойче Веле.