0
648

Училището на света

© Кан Академия

Защо в този все по-стремглаво променящ се свят продължаваме да използваме образователна система, измислена преди повече от век? За какво всъщност ни подготвя училището и приложимо ли е то в съвременния живот? Защо старият модел не работи и какво трябва да е образованието на бъдещето? 

Тези и още много въпроси си задава Салман Кан, когато създава своята „Кан Академия“ – придобила вече международна известност, която предоставя иновативни и напълно безплатни видео уроци на хора от цял свят. Академията обаче не е обикновен сайт за алтернативно учене – нейната кауза е да даде възможност на всеки човек, независимо от неговата възраст, народност или финансови възможности, да получи най-доброто възможно образование. 

В книгата „Училището на света“ (изд. „Изток Запад“) Салман Кан обяснява защо смята, че настоящата образователна система ограничава умовете и потиска креативността на учениците. Защо според него разделянето на различни аспекти от заобикалящия ни свят в отделни „предмети“ е погрешно и защо преподаването в рамките на часове и лекции убива любознателността и желанието на учениците за знания. Книгата ще даде ценни съвети и техники на учителите как да върнат интереса на своите ученици към ученето и как самите те да се превърнат в онези будители и вдъхновители, които са били цветът на нацията от зараждането ѝ.

Ключовата задача на образованието е да научи децата как да учат. Да ги вдъхнови да искат да учат. Да подхранва любознателността, да насърчава удивлението и да възпитава увереност, така че по-късно те да разполагат със средствата, чрез които да намират отговори на многото въпроси, които все още не знаем как да зададем.

Салман Кан

Салман Кан е израснал в семейство на майка индийка и баща бангладешец, което се заселва от Калкута в Ню Орлийнс, щата Луизиана в САЩ. След като придобива три образователни степени от Масачузетския технологичен институт (математика, електрическо инженерство и компютърни науки), Салман Кан завършва и MBA в Харвард. Към края на 2004 г. Кан помага на братовчедка си Надя с уроците ѝ, като използва чат програмата на Yahoo, която му позволява да рисува в реално време. След като негови приятели и роднини също търсят подобна помощ, Салман решава да качва уроците си в YouTube. Благодарение на положителния отклик в интернет, през 2009 г. Кан напуска хедж фонда, в който работи, и се посвещава на лекциите си. Тогава се появява и организацията Кан Академия. Българският клон на Академията е сред активните.

„Училището на света“, Салман Кан, изд. „Изток Запад“, 2021 г., превод от английски Гергана Георгиева

Има чалъм в летенето, или по-скоро се иска умение. Умението се състои в това да се научите да се хвърляте на земята и да не я уцелвате. Изберете си един хубав ден и опитайте.

Дъглас Адамс, „Пътеводител на галактическия стопаджия“

Тази история започва с една ученичка и един учител. Започва като семейна история, затова нека ви разкажа с няколко думи откъде идвам.

Роден съм в Метъри, Луизиана, жилищен район в състава на метрополията Ню Орлиънс. Баща ми, по професия педиатър, се преместил там от Бангладеш, за да кара стажа си по медицина към Луизианския държавен университет, а след това за да работи в болница „Чарити“. През 1972 г. се прибрал за кратко в Бангладеш и се върнал в Щатите с майка ми, която била родена в Индия. Бракът им бил съвсем традиционен – уреден от родителите (майка ми се опитала да надзърне по време на церемонията, за да се увери, че се омъжва за брата, за когото смятала, че ще се омъжи). През следващите няколко години петима от братята и един от братовчедите на майка ми дошли на гости и се влюбили в Ню Орлиънс и околностите му. Обяснявам си тази любов с това, че от всички американски щати Луизиана се доближавала най-много по дух до Южна Азия – предлагала пикантна храна, влажен климат, гигантски хлебарки и подкупни власти. Бяхме сплотено семейство, нищо че във всеки един момент половината ми роднини не си говореха с другата половина.

Сватбите в семейството обаче бяха важен повод за празнуване, затова, когато аз се женех през 2004 г., над четирийсет роднини пропътуваха дългия път до Ню Джърси, където живееше семейството на съпругата ми. Една от тези роднини беше братовчедка ми Надя.

Днес Надя следва в университета „Сара Лорънс“ и се готви да кандидатства медицина. През 2004 г. обаче тя беше едно много сериозно дванайсетгодишно момиче, което току-що се бе сблъскало с първото в живота си препятствие в училище. Беше получила ниска оценка на един входящ тест по математика, на който трябваше да се яви в края на шести клас. Тя беше пълна отличничка, изключително мотивирана, винаги подготвена. Неубедителното ѝ представяне я бе стъписало. Честолюбието, самоувереността и самочувствието ѝ бяха накърнени.

Когато имахме възможност да поговорим след сватбата ми, видях, че Надя вече се бе примирила с резултата си на теста. Тя смяташе, че математиката просто не ѝ се удава. Аз пък виждах нещата другояче. Виждах истински потенциал в Надя. Тя имаше логическа мисъл, творческо дарование и упорит характер. Вече си я представях като бъдещ компютърен специалист или математик. За мен беше немислимо тъкмо тя да се затруднява с каквото и да било от материала за шести клас.

Като възпитаник на традиционната училищна система, ми беше ясно, че ако я запишат в групата с олекотена програма по математика, с нейното бъдеще на математик беше свършено. Заради т.нар. насочване – тема, към която ще имаме повод да се върнем по-нататък – тази една-едничка оценка на въпросния тест щеше да има съдбовни последствия върху училищната подготовка на Надя. Ако не я разпределяха в групата за напреднали, нямаше да може да учи алгебра в осми клас. А не учеше ли алгеб­ра в осми клас, нямаше да може да изучава висша математика в дванайсети. И така щеше да продължи да се спуска надолу по наклонената плоскост, която нямаше да ѝ позволи да разгърне потенциала си.

Провалът на изпита обаче си оставаше провал. Можеше ли някак да се поправи? Майката на Надя не вярваше, че е възможно, и при едно гостуване след сватбата в Бостън, където живеех и работех, стана ясно, че е силно обезпокоена, което пък ме подтикна да направя едно малко прибързано предложение. Ако от училището позволяха на Надя да се яви повторно на изпита, щях да започна да я подготвям дистанционно, когато се върнеше в Ню Орлиънс. А как точно щях да я подготвям… ами, това щях тепърва да си изяснявам.

Държа да подчертая (и смятам, че това има важно отношение към всичко, което иде по-нататък), че в самото начало цялото начинание бе чист експеримент, една импровизация. Не бях обучен за учител, нито ме бе осенила някаква грандиозна идея как се преподава най-добре. Вярно, струваше ми се, че имам интуитивно и цялостно разбиране за математиката, но това не озна­чаваше непременно, че ставам за учител. Бяха ми преподавали куп професори, които владееха своя предмет до съвършенство, но просто не ги биваше да предават знанията си. Бях убеден, а и все още съм, че преподаването е отделно умение – всъщност изкуство, в което се преплитат творчество, интуиция и дълбоко лично отношение.

Не е обаче единствено и само изкуство. В известна степен то също притежава, или поне би трябвало да притежава, прецизността на точните науки. Чувствах се свободен да изпробвам различни методи, за да видя кой върши работа и кой не, и така с времето да се превърна в добър учител за Надя. За мен това представляваше предизвикателство за ума, немного различно от предизвикателствата, с които се сблъсквах в света на инвестиции­те и технологиите, но в този случай ми се отдаваше истинска възможност да помогна и да вдъхна увереност на един от близките ми хора.

Нямах предварително изградени представи как хората усвояват нови знания, нито робувах на някаква догми относно „правилния“ начин да се вършат нещата. Налучквах малко по малко най-добрия начин, по който да предавам материала и да се възползвам от технологиите, с които разполагахме. Накратко, започвах начисто, без привички и затвърдени разбирания. Аз не просто мислех извън рамките – за мен рамки не съществуваха. Пробвах различни подходи и виждах какво дава резултат, както и обратното – правех си изводи какво не върши работа.

Като се замисля, в подхода ми към работата с Надя все пак привнесох няколко мои затвърдени разбирания, макар че те се основаваха на личния ми опит, а не на някакъв вид педагогическа теория. Като ученик ми се струваше, че някои учители се стараеха по-скоро да демонстрират знания, отколкото да ги преподават. Тонът им беше раздразнителен, понякога надменен, дори снизходителен. Други учители пък се придържаха до такава степен към плана си, че изглеждаше, сякаш не влагат никаква мисъл. А аз исках учебните занимания с Надя да отразяват лично отношение, да я предразполагат да се изразява без притеснения, да будят любопитството ѝ и да я навеждат на размисъл. Исках да съм учител, който да споделя свободно идеите си и да ги поднася диалогично, сякаш беседва със свой равен, който е високоинтелигентен, но все още не владее напълно разглеждания материал.

Бях твърдо убеден, че Надя, както и повечето хора по принцип, са способни да разберат математическите идеи. Не исках ученичката ми да зубри наизуст, а още по-малко – да учи отделни уроци, без да прави връзка между тях. Сигурен бях, че ако тя проумееше понятията, залегнали в основата на математиката, прехода от една идея към друга, всичко останало щеше да ѝ стане лесно.

При всички положения обаче първата задача в обучението на Надя беше да се изясни коя част от теста ѝ се бе опряла. Оказа се, че се бе препънала в преобразуването на мерни единици. Бях изненадан. Превръщането на едни мерни единици в други (изчислението, да речем, на колко фута се равняват шест мили, или колко унции има в три пинта и т.н) почива върху доста прост принцип. Запомняш няколко нови термина, например че „кило-“ означава „хиляда“, „санти-“ – сто, а останалите представки лесно можеш да провериш. Оттам пък всичко се свежда до елементарно умножение и деление. Надя се бе справяла с далеч по-заплетени математически понятия.

Защо тогава ѝ беше трудно да преобразува? Тя нямаше отговор, нито пък аз. Нека обаче да поразсъждаваме върху някои от възможните причини, поради които не бе схванала този конкретен урок.

Може би е отсъствала в деня, в който за първи път са се занимавали с темата в час. Може би е присъствала, но само физически и не е била във форма. Може би ѝ се е спяло или я е болял коремът, или пък е била разстроена заради разправия с майка си. Може би следващия час са щели да я изпитват по друг предмет и е преговаряла по него, вместо да внимава в часа по математика. Може би е била хлътнала по някой съученик през два чина и в часа е била потънала във фантазии за него. Може би учителят е бързал да премине към следващата тема и просто не е обяснил този урок много добре.

Това са само предположения, но въпросът е там, че най-различни неща са могли да попречат на Надя да разбере преобразуването на мерните единици и че щом веднъж урокът бе минал, без тя да го усвои, той нямаше да се разглежда отново в час. Този материал бе вече преподаден. Задачите бяха решени и изтрити от дъската. Имаше си учебна програма, която да се спазва, график, от който да не се изостава – трябваше да се премине към следващите уроци.

Нека се спрем за малко и да помислим над следното. Така се бе случило, че Надя посещаваше прекрасна прогимназия с отлично съотношение учители/ученици и доста малобройни класове. Разбира се, големината на класовете се е превърнала във фикс идея за хората, които вярват, че стандартният образователен модел би вършил чудесна работа, само да можехме да си позволим още преподаватели, още сгради, още учебници, още компютри – още от всичко, но не и от ученици, за да може да се преподава в по-малки класове (като крайният резултат е, че бедните училища на пръв поглед заприличват на богатите). Естествено, никой не е против малкия брой ученици в клас – за моите собствени деца искам най-ниското икономически възможно съотношение, за да имат те достатъчно време да изградят истински отношения с учителите си. За съжаление обаче, убеждението, че по-малките класове са достатъчни, за да се реши проблемът с неволно пренебрегнатите и изоставащи ученици като с вълшебна пръчица, е погрешно.

Заради това убеждение се губят от поглед няколко основни факта относно начина, по който човек учи в действителност. Различните хора учат с различно темпо. Някои като че ли схващат новото благодарение на внезапни интуитивни проблясъци, а други успяват да го проумеят с много пъшкане и труд. По-бързите не са непременно по-умни, а по-бавните определено не са по-глупави. Освен това бързата схватливост не се припокрива с разбирането в дълбочина. Така че темпото на учене е въпрос на наклонност, а не на относителна интелигентност. Много вероятно е в крайна сметка костенурката да натрупа повече знания – по-полезни, трайни знания – от заека.

Също така е възможно ученик, който напредва бавно по аритметика, да се отличава с брилянтна абстрактна изобретателност, необходима във висшата математика. В крайна сметка, независимо дали в един клас има десет, или двайсет, или петдесет деца, във всеки един момент ще съществуват различия в степента на владеене на материала. Дори и съотношението едно към едно не е идеално, ако учителят се чувства принуден да пришпорва ученика, за да спазва темпото, налагано от Министерството на образованието, без значение колко добре се усвояват знанията. Когато настъпи доста произволно избраният момент на проверка, в който трябва да се приключи раздел, да се проведе изпит и да се премине към следващия урок – най-вероятно ще се намерят ученици, които все още не са си доизяснили вече покрития материал.

Те сигурно биха си го доизяснили в края на краищата – и тъкмо в това се състои въпросът. Стандартният метод на обучение в клас не предвижда възможност за доизясняване. Класът, все едно колко голям, вече учи друг урок.

По тази причина, докато напипвах слепешката моя собствен подход към обучението, с други думи, докато се стараех да нагодя моите методи към начина, по който си представях, че учат хората, се ръководех от два принципа: първо, темпото, с което се преподават уроците, трябва да се съобразява с нуждите на отделния ученик, а не с някакъв произволен календар, и второ, за да успее ученикът да усвои по-сложните понятия, той първо трябва да разбере в дълбочина основополагащите.

Нека сега обаче се върнем към Надя.
Тя започна пак училище в Ню Орлиънс. Аз подех отново работното си ежедневие в Бостън. Бях снабдил и двама ни с немного скъпи таблети с писци, които ни позволяваха всеки да вижда на компютъра си писаниците на другия благодарение на една програма на име „Яху Дудъл“. Насрочихме часове да говорим по телефона и да избистрим тази мътна история с преобразуването на мерни единици.

Първата седмица занятията си бяха чисто изтезание – за мен, а за нея, предполагам, е било десет пъти по-трудно. Въпреки това по много непосредствен начин тези уроци осветлиха отблизо част от множеството усложняващи обстоятелства, които пречат на ученето.

Нямаше ни най-малко съмнение, че Надя е изключително интелигентна. Докато ми гостуваше със семейството си в Бостън, за да убием времето до началото на фойерверките, които трябваше да озарят река Чарлз по повод на 4 юли, двамата се захванахме с една серия забавни главоблъсканици. Това, което си спомням най-ясно, е готовността на Надя да умува над трудни задачи. Както и аналитичната ѝ и творческа мисъл. А също и способността ѝ да разнищва с безупречна логика въпроси, които бях виждал да объркват кандидати за работа с дипломи по инженерство и икономика от престижни университети. Станеше ли дума обаче за превръщане на едни единици в други, мозъкът ѝ сякаш блокираше, напълно отказваше да работи. Защо? Струваше ми се, че Надя чисто и просто се бе самонаплашила. Подобно на много други ученици, които бяха срещнали затруднения по даден предмет, тя си бе внушила, че никога няма да схване мъчните идеи, и толкоз.
– Надя, справяла си се с къде-къде по-сложни неща. И това ще разбереш – окуражих я аз.
Тя или не ме чу, или си помисли, че я залъгвам. Започнахме да решаваме задачи. Аз задавах въпрос. Следваше пълна тишина, която траеше толкова дълго, че понякога се чудех дали връзката по телефона или по интернет не се беше разпаднала. Най-сетне тя проронваше отговора, плахо и с възходяща интонация в края.
– Хиляда?
– Надя, налучкваш ли?
– Сто?
Взех сериозно да се тревожа, че може би по-скоро навреждах на Надя, отколкото ѝ помагах. При всичките си най-добри намерения явно я карах да се чувства много неудобно и силно притеснена. Бях се надявал да ѝ възвърна самочувствието, но май го уязвявах още повече.

Това ме застави да призная, че понякога присъствието на учителя – било то лице в лице, или на другия край на телефонната линия, в клас с още трийсет деца или по време на частен урок – може да парализира мисълта на ученика. От гледна точка на учителя той се старае да е полезен, но от гледна точна точка на ученика е много трудно, ако не и невъзможно, да се избегне противопоставяне под някаква форма. Задава се въпрос и отговорът се очаква незабавно, което от своя страна създава напрежение. Ученикът не иска да разочарова учителя, притеснява се да не създаде лошо впечатление. Всички тези обстоятелства пречат на ученика да се съсредоточи напълно върху поставения въпрос. Нещо повече, учениците се смущават да споделят какво разбират и какво не.
Имайки предвид това, а и донякъде защото бях вече чисто и просто изнервен, пробвах една малко по-различна стратегия. Казах на ученичката си:
– Надя, знам, че си умна, и не те критикувам, но ще променим правилата. Нямаш право да гадаеш, нито да ми даваш неубедителни отговори. От теб искам да чувам само две неща: или ми даваш конкретен, уверен отговор – направо можеш да го извикаш!, – или ми казваш: „Сал, не разбирам. Моля те, обясни ми отново“. Не се чувствай длъжна да схващаш всичко от първия път. Няма да си разваля мнението за теб, ако ми задаваш въпроси или ме молиш да повтарям. Става ли?“
Думите ми може и да са я поядосали, но постигнаха желания ефект. Тя взе решително и малко сърдито да извиква отговорите или признанията, че не разбира.
Много скоро след това на Надя сякаш ѝ просветна. Преобразуването на мерните единици внезапно взе да ѝ изглежда логично и заниманията ни станаха страшно забавни. Кое се появи първо – успехът или удоволствието? Не съм сигурен, а и не мисля, че има значение. Това, което има значение, е, че заедно с нарастващата лекота, с която Надя учеше математика, самоувереността и вниманието ѝ се завърнаха с пълна сила. Чувах наслаждението в гласа ѝ, когато знаеше верния отговор. И което бе още по-важно – у нея вече нямаше следа от неудобство или срам, когато се налагаше да обясня нещо отново – когато Надя натискаше копчето, за да пусне записа повторно, така да се каже.

Имаше и друг елемент в новата нагласа на Надя. Веднъж преборила се с преобразуването, тя се ядоса на себе си, задето не го бе проумяла по-рано. Това бе здравословен, полезен вид яд. Сърдита си беше за това, че от притеснения се бе обезсърчила, че се бе усъмнила в собствените си възможности, че се бе предала на отчаянието. Сега, след като бе покорила един мъчен урок, много по-малко вероятно бе някога отново да се остави да я победят притесненията.

Надя се яви на изпита повторно и се представи блестящо. Междувременно аз бях започнал да давам уроци на братчетата ѝ, Арман и Али. Сред няколко други роднини и приятели се разчу, че преподавам, и без да се усетя, вече работех с десетина ученици. Макар тогава да не подозирах, по неведоми пътища „Кан Академия“ придобиваше форма, или по-точно биваше оформяна от любопитството и нуждите на учениците и техните семейства. Тя тъкмо бе направила първи плахи стъпки и сега набираше инерция по невидимия път към почти лавинообразно нарастващата слава, която щеше да постигне в мрежата.

С гордост мога да кажа, че не след дълго всичките ми питомци решаваха задачи с много по-голяма сложност от тази, която предполагаше класът им, а аз се бях запалил по преподаването. Нямаше начин да не сравнявам смисъла и удовлетворението, които ми носеше работата с децата, с еднообразието на редовната ми, мотивирана от заплащане работа за хедж фонда. Определено не споделям дежурното мнение, че хедж фондовете са безчовечни – болшинството хора в бранша са всъщност високоинтелигентни и добри по природа. Но все пак работният ден в света на инвестициите не е посветен на служба на общественото благо. Така ли в действителност исках да прекарам живота си? Това ли бе най-добрият начин да оползотворявам малкото време, с което разполагах на земята?

Бях попаднал в капан. Движех се в коловоза на работа, която всъщност наистина ми допадаше – бе изпълнена с предизвикателства и ме удовлетворяваше както в интелектуално, така и във финансово отношение. Въпреки това ме преследваше натрапчивото чувство, че не следвам едно призвание, което смятах за далеч по-стойностно.
И така, останах на редовната си работа и кътах спестявания в очакване на момента, в който щях да мога да напусна. Започнах да експериментирам с различни техники, чрез които да обучавам все по-добре растящия ми списък с ученици; за пореден път се вгледах в преподаването като в задача с практическо решение, което се криеше в конкретните детайли – с други думи, възприех подхода на инженера.

Опитах се да насрочвам занимания по скайп с трима-четирима ученици едновременно. Организирането беше тромаво, а самите уроци не толкова плодотворни, колкото индивидуалните. За да автоматизирам нещата, създадох софтуерна програма, която генерираше въпроси и записваше как всеки ученик се справя с отговорите. Приятно ми беше да изработя програмата, а тя ми даде ценни идеи на какво да наблягам в час. Както ще стане дума по-нататък, този начин на събиране, подреждане и интерпретиране на данни към днешна дата се е превърнал в полезен и усъвършенстван инструмент. Софтуерът сам по себе си обаче не отговори на въпроса как едно учебно занятие да обхваща по-голям брой ученици.

Тогава, точно когато вече си мислех, че съм отхапал твърде голям залък и че трябва да се откажа, на един приятел му хрумна следното: защо да не записвам уроците си, след което да ги качвам в ютюб, за да може всеки ученик да ги гледа, когато има възможност?
Аз незабавно прозрях, че идеята беше… нелепа! Ютюб? Ютюб ставаше за клипчета с котки, които свирят на пиано, а не за сериозна математика. Сериозна, систематизирана учебна програма в ютюб? Очевидно смахната идея.
Сега, след трихилядното качено видео клипче, все още ми се ще аз да се бях сетил за нея.