0
1526

Учителят Пугев

Учителят Петър Пугев ходеше с дебел вълнен пуловер и отгоре все с едно и също сако през цялата година. Беше нисичък, с мустаци. Преподаваше на децата от първи до четвърти клас. Като започнеше учебната година, през пълния още със слънце и бляскави паяжини септември, той провеждаше часовете навън, сред природата, без да уточнява дали това е час по природознание, или по родинознание. Водеше класовете нагоре в планината, чак след старите егреци, в Градището, да берат шипки и дренки, а докато се катереха нагоре, разказваше на децата за дърветата, тревите и птиците. Или пък водеше класа в полето, където местните хора знаеха, че се е намирал древният римски град Елея, защото там често изскачаха глинени парчета и дори стари почернели монети, за които учителят Пугев разказваше, че били на възраст 16-17 века. Децата не можеха да си представят колко е голяма възрастта на монетите, на тях им стигаше, че видът им е наистина стар, защото монетите бяха черни-почернели от лежането в земята. Но когато веднъж с тях дойде една хубава висока жена, археоложка от Окръжния музей, подстригана модно и с неописуемо странното име Венеция Любенова, учениците на учителя Пугев вече истински повярваха, че монетите наистина са на толкова много века. И се надпреварваха да вдигат ръце в полето и да викат: Другарю Пугев, намерих пара! Другарю Пугев, намерих пара! А учителят Пугев им шъткаше да мълчат, защото искаше не Венеция Любенова, а той сам да занесе намерените стари монети в Окръжния музей. Това беше неговата малка, единствена и съвсем разбираема суета. А най-щастлив беше, когато веднъж с класа намериха истински римски сандал, учителят Пугев го занесе в музея и след няколко месеца списание „Археология” излезе със снимка на намерения от учителя Пугев и децата римски сандал на корицата.

Понякога учителят Пугев правеше грешки с тебешира на черната дъска – пропускаше някой пълен член или запетайката пред „че”-то. И се случваше някое дете да вдигне ръка и да каже: Другарю Пугев, там сте сбъркал! Тогава учителят Пугев се усмихваше и казваше, че нарочно прави такива грешки, за да провери дали децата ще ги забележат.

Учителят Пугев драматизираше „Хайдути” на Ботев с класа или пък понякога сам играеше роли в самодейния читалищен театър, например във „Върла магесница”.

Когато трябваше децата да учат за метър и километър, учителят Пугев накара всички деца да помолят бащите си да сковат вкъщи от летви триъгълник под формата на буквата „А”, с разстояние долу точно един метър. И на другия ден целият клас потегли по шосето, въртейки огромните букви „А”, които за по-лесно учителят Пугев нарече крачкомери, метър след метър по пътя, докато децата и учителят Пугев не отброиха точно хиляда метра. Ето това, деца, каза тържествено учителят Пугев, изпотен и щастлив, е точно един километър. И децата запомниха за цял живот този урок и където и да ги запрати животът след това, те продължиха да мерят разстоянията с крачкомера на учителя Пугев.

Когато учителят Пугев почина, го погребаха до стената на гробищната църква. И всяка година, когато дойде 15 септември, аз си представям следната картина: как учениците на учителя Пугев, разпилени по целия свят, се задават по пътя, въртят развълнувано крачкомерите и приближават, чувам все по-силното тракане на летвите по вече изровения път, устните на възрастните мъже и жени мълвят бройката на изминатите хиляди километри, тракат летвите по пътя, а хората вървят към църквата, където до стената ѝ е погребан учителят Пугев, за да му изкажат своята почит и признателност. На своя учител, който през цялата година ходеше с дебел вълнен пуловер и отгоре все с едно и също сако. На учителя Пугев, който не уточняваше никога дали децата имат час по природознание или по родинознание, но им разказа всичко, което знаеше, за дърветата, тревите и птиците.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияФевруари, 45-а
Следваща статияЗа бавното слушане