0
12114

Учителят с по-добро портфолио от областния управител

Анелия Николова, Дневник

Вече навсякъде може да се прочете, че квалифицирането на учителя е право и задължение. Звучи като надписите от моето детство, които сричах по гарите, когато пътувах.

Първите атестации ще се проведат през учебната 2020/2021 г., но дотогава учителите имат възможност да работят по своята квалификация и добро професионално портфолио. Портфолиото подпомага оценката и самооценката на нивото на квалификация и съдържа информации за професионалните умения на специалиста; документи, удостоверяващи придобитите компетентности; материали, свързани с успехи на ученици, с които специалистът е работил, и др. Учители, които имат ниски оценки, ще получават допълнителна подкрепа.

Според Закона за предучилищното и училищното образование педагогическите специалисти трябва ежегодно да повишават квалификацията си, а работодателите са задължени да осигуряват подходящи условия за това. Колективният трудов договор за системата на образованието предвижда годишните средства за квалификация да са в размер, не по-малък от 1 на сто от годишните средства за работна заплата на педагогическия персонал, и да се предоставят за включването в квалификационни курсове, предварително съгласувани със социалните партньори, обсъждани на педагогически съвет и утвърдени от директора. Според същия нормативен документ всяка образователна институция трябва да има план за квалификационна дейност през годината и допълнителни критерии за заемане на длъжността „главен учител“. Педагогическите специалисти получават квалификационни кредити, в зависимост от повишаването на личната квалификация, най-малко 16 академични часа годишно, равно на един кредит (за четири години трябва да се съберат четири кредита).

Решавам да проверя обаче каква е експертизата на областните управители в десет произволно избрани български области, по-малки и по-големи. Откривам трима физкултурници, две начални учителки с шеметна кариера във властта, а едната от тях – и в университет, имаше и един военен. Бивша следователка ми се видя най-образованата. При останалите не успях да намеря нито биография, нито портфолио.

Не искам да кажа, че областните са безславно поставени политически лица, не си мисля и че някои от тях са хулигани, които не са ходили много-много на училище. Само се чудя защо всяка учителка в най-отдалеченото село или средищно[1] училище има повече квалификации и опит от хора, които се опитват да ни управляват къде успешно къде – не.

Учителят притежава сертификати за почти всичко, за което можем да се сетим: управление на хора и конфликти; разбиране на наредби и закони; справяне с агресия; писане на сценарии; работа в колектив; работа в екип; интерактивно преподаване; сертификати за онлайн проверка на матури; съставяне и презентиране на тестови задачи; идентичности и малцинства, благотворителност; работа с големи, малки и всякакви групи; езици; квалификационни степени; докторати.

Ето с какво се съобразява учителят, попълвайки графата „Научно-методическа дейност“, една от многото графи в портфолиото. Както следва по критериите. Образователна програма и учебно-методическа литература: съобразени с Държавните образователни стандарти, програмната система или училищния учебен план, учебната програма по съответния учебен предмет, стратегията за развитие на образователната институция, възрастта, индивидуалните потребности, способности и интереси на децата/ учениците. Образователни технологии: инструментариум за формиране на  комуникативни и комуникационни умения, критично и конструктивно мислене и за ефективно търсене, извличане, подбор и преценка полезността на информация от различни източници, за определяне на достигнатото ниво на усвояване на знания и формиране на умения и планиране на задачи за подобряване на резултатите и подкрепа чрез включване в дейности за компенсиране на установени пропуски. Иновативни ИКТ в образователния процес: технология на обучение на деца със СОП/работа в методическото обединение/, техника за работа с уязвими групи и рискови звена. И още, и още. Приятелка се обърна към PR-агенция за своето портфолио.

Колкото повече графи се попълват, колкото повече стратегии се пишат и колкото повече се преподава като за последно, толкова по-малко знаят учениците. Нужни са ни простички правила, достъпна, интерактивна и спокойна образователна среда, в която да се работи с достойнство.

Любимият ми параграф е: философия на преподаване. Пита се така: „Според вашите виждания, какво прави един добър учител? Как формирате мнението си? Какви учебни, помощни материали и литература ви вдъхновяват? Какви са вашите убеждения за преподаването и ученето?“. Въпросите са като от „Знаме на мира“.

Не ме напуска усещането за самоцелност в поредната, иначе добра, инициатива и възможност за изява. Никой не иска да пипне сърцевината: оптимизиране и съкращаване на учебните програми и създаване на адекватни и модерни учебници, включително и достъпни електронни, които да се ползват масово. Няма да се уморя да повтарям, че промяна не може да има с имитация на дейност, нито пък с нови структури, които ще ни квалифицират.

Не поставям под въпрос портфолиото. Просто се питам как така учителят е един от най-подготвените в държавата, а образованието е една от най-инертните, нереформирани и неефективни системи? Коя е причината? Не казвам, че няма добри резултати на места, че нищо не се случва, казвам, че нещата боксуват, не се мисли в перспектива, не се планират ефективни стъпки, не се търсят най-добрите и интересни хора, които да задвижват идеята, че човек трябва да се развива според своите лични потребности и възможности. И това е право на всеки ученик, на всеки от нас. 

„Вечните“ директори

Проблемът с „вечните“ директори (без мандат) няма как да се пропусне. Избират се послушни и според статуквото. Разбира се, има и изключения, които трудно оцеляват, защото трябва да са до кмета, да са приближени на шефа на комисията по образованието, да приемат чинно обаждания, да записват „правилните“ ученици в избран клас (група в детската градина), да правят услуги и пр. Директори са ми разказвали каква маневреност се изисква, за да работят, и какво се случва, ако откажат да са в партийна листа (ако им се предложи). По-будните директори имат проблем с диференцираното си заплащане, ще имат и с атестацията си.

Всички сме наясно: знае се предварително кой на кое училище ще е директор, още преди конкурсите. Това парцелиране на образованието ни е доста унизителен акт на безхаберие. Сякаш сме в някакъв голям кадрови списък, по който се драска с червено при нужда и под диктовка. Да не говорим, че местни образователни политики няма, не се отчитат нуждите на регионите. Не ми е ясно защо, след като има много добре написани стратегии за развитие на образованието във всяка област.

Никакво портфолио не може да спаси учителя, ако директорът не го харесва. От друга страна, директорът, ако не е послушен, му изпращат проверка. Все ще се намери нещо. Следват административно говорене и патос. Много нарушения в безкрайната бумащина. Мисля си, че интригата с хартията се увеличава, за да могат да се изнамерват нарушения. Колкото и да се дигитализира нашето образование, хартията все още е „жива“, защото обучава в мълчание и послушание. Все ще се открие един липсващ подпис или печат, ако са пет – още по-добре.  

Според мен трябва да се намери начин да се еманципират директорите, да се назначават свежи и незлобливи хора, които да не действат учителите „по устав“, защото това прилича на принципите на т.нар. затворените общества и култури, които нито приемат, нито предават. Да, но ако са свежи и незлобливи, няма да приемат лесно поръчения по телефона, ще се съпротивляват, а това не е принцип на работа, на която и да е местна администрация.

Училищата са места за влияния. В тях се „търгува“ без много мисъл за утрешния ден. И ако в областните администрации (примерно) това не би било пагубно, защото там никой не възпитава никого и като правило никой не учи никого на нищо, в училище има енергия, идея, младежи, които кипят – понякога трябва да бъдат усмирявани, друг път – да бъдат разбирани. По-добре е смяната на поколенията сред учителите да е постъпателна, в ритъм, като предаване на щафета. За подобно мислене трябва политика от друг характер, която няма кой да въведе, защото никой не открива смисъл в това. Чувам как се говори по важни въпроси: с нищо незначещи уговорки и клишета. Потърпевши са децата.

Пенсионирането на учителите 

Пенсионирането на учителите е болна тема. Общото желание е да се търсят отново послушни хора. Откъде идва този натиск у нас към всеки, който се опитва да вложи някаква мисъл и свой подход към работата си или излиза извън общоприетото? Съвсем младите колеги се плашат от общуването в училище, ами то си е за страх: еднаквост и униформеност.

И предвид събитията от последните дни: комунизма, Митко Щерев, Тодор Живков, ладата и вафлата за две стотинки, възродителния процес, учебниците за десети клас и историята… Да речем, в Русия на Путин днес съществува съкратена версия за ученици на „Архипелаг Гулаг“ от Солженицин, направена от жена му (решението е взето от образователния министър Фурсенко през 2009 г.), „Един ден на Иван Денисович“ заема централно място в изучаването на литературата от XX в., а у нас се спори за Червената армия и партизаните. Липсата на възможност за дистанциране от историческите събития, които се разглеждат, е липса на професионализъм. Доста голямо е подценяването на българския учител, излиза, че учебникът е настолна книга, която се преповтаря „едно към едно“ в час. Партийната дисциплина е за пред трибуните и камерите, има и свободни хора наоколо! Плюс това се говори за училището като за неодушевен предмет, сякаш никой в него не чува и не реагира. И това не е далеч от истината!

Моят опит показва, че една от основните причини за капсулираната ни образователна система е нейният рефлекс за самоизолация и маргинализиране. Това е валидно и за средните училища, и за университетите. На прост език звучи така: за да се „опазим“, се самозатваряме. Само че това означава саморазрушаване. Тази логика води до липса на обмен на кадри, на идеи и възможности за развитие – и за тези, които са в системата, и за онези, които искат да влязат в нея. Ясно е, че сами за себе си не можем да сме си критерий, без да сме в контекст и в обща база за сравнение. Отстраняването или изолацията на неудобните във всяко време са се наричали страх и застой. Равняването в духовната сфера (литература, култура, образование) не е пред строя, то е и дисциплина на духа и ума, състезание по правилата, а не пробутване-избутване чрез лобита и сфери на влияние.

Надявам се, че все някой ден и нашата образователна система ще прояви зрялост и ще се „отвори“ към света наоколо, към бизнеса, към разнообразните професии, към възможността за реализация на своите кадри, които тогава ще са просто ефективни и обучени, а не свръхобучени и неефективни. И това ще се случи по най-естествения и обикновен начин, защото времето, обстоятелствата и хората ще го изискват, а необходимостта ще го наложи.

[1] Училище, което кандидатства за статут на средищно, трябва да има най-малко 10 пътуващи от други населени места ученици в задължителна училищна възраст. Има допълнителни условия за осигуряване на целодневно обучение и възможност за предоставяне на храна.

Дияна Боева е родена в Добрич. Завършила е българска филология. Преподава български език и литература, редактира класическа и съвременна европейска проза. Публикува текстове в различни литературни издания и сборници. През 2016 г. излиза първият ѝ роман „Писма за оригами“ (изд. „Ерго“).
Предишна статияОнази страна
Следваща статияГражданският сектор на Изток и на Запад