0
2756

Уютни дистопии

Лъчезар Бояджиев, Уютни дистопии, фотография Мария Джелебова

„Уютни дистопии“, първата самостоятелна изложба на Лъчезар Бояджиев в галерия SARIEV Contemporary в Пловдив, поглежда към една от любимите теми на художника – градът като територия, като лично и споделено пространство, като начин на живот и място на памет.

Вече двадесет години Лъчезар Бояджиев не спира да работи с града. Туровете му в рамките на образователната платформа „Въведение в съвременното изкуство“, членството му в експертно-художествения съвет към Столична община, участието му във Визуалния семинар на ИСИ – София, реализацията на художествени проекти, включващи фотографии, графични цикли, инсталации и пърформанси в градове по целия свят, са само част от изразите на един разнороден, но постоянен интерес към градското пространство и визуалната култура. Бояджиев споделя, че му е трудно да си представи себе си като „Ван Гог-тип артист, който страда в провинцията“, и счита, че „за съвременния художник е важно да бъде в центъра на „кавгата“, която – твърди той – се случва в градовете. В тях той вижда „едновременно цел и средство, мястото, където отношенията между изкуство и публика се реализират най-скоростно, […] където всички ефекти и дефекти на съвременния живот се отлагат и са видими навсякъде – от гражданските активности и отношенията с властта, до екологията, демографията, новите технологии, и чак до вътрешния живот на артиста“. Именно това отношение на художника, прецедено през лични преживявания, професионални наблюдения, въпроси за памет и съвремие, и примесено с типичните за работата му остроумие и ирония, подтикват наблюдаващия „Уютни дистопии“ към серия от визуални и мисловни главоблъсканици с безкраен набор от възможни отговори.

Лъчезар Бояджиев, Уютни дистопии, фотография Мария Джелебова

Заглавието на изложбата поставя своеобразно начало на процеса. Въпросите за уют и дистопия и тяхното възможно съществуване в словосъчетание отвеждат към редица други въпроси и идеи, свързани с политически, икономически, религиозни и културни системи, които Бояджиев избира да отнесе към града в серия от рисунки, реализирани между 2004 и 2018 г. Поставени като основен акцент в изложбата, рисунките изследват връзките между града, начините му на обитаване, съдържащата се в него памет и споделянето на пространството и предлагат, по думите на художника, „утопични решения за дистопични проблеми на някои градове“, явявайки се по този начин повече коментар на настоящето, отколкото виждане за бъдещето. „В моите работи наистина дистопията е тук. Абсурдните на пръв поглед предложения целят трансформиране на мисленето, обръщане на перспективите, и то не непременно към бъдещето, а към решаването на някаква дилема днес. Например за това, че в Йерусалим напрежението между хората може да се пипне с ръка; а в Париж – това, че градът като че ли не може да види себе си „на чисто” и така да се предефинира, за да стане на само атрактивна дестинация за туризъм и миграция, но и да предложи еднакъв достъп до себе си на всички свои жители и посетители“. 

В съседство на тези рисунки, Бояджиев, подобно на Лоренцети в Palazzo Publico в Сиена, предлага и няколко проекции на утопичното. „Нов-открит флаг за липсваща страна“ разширява периметъра от град към държава и отвежда с визуалните си елементи – лъскавата златисто-кафява материя и зелени палмови листа – към митологиите на острова като микрокосмос и подходящ терен за експериментирането на различни утопични сценарии. Творбата, заедно с инсталацията „Вечен припек“, която е не друго, ами печка на дърва, създават по думите на автора „нещо като двойна утопия на мечтаното, целяща да внуши идеята за уют и топлота във все по-невъзможния за живеене свят, в който хората все повече се разделят и като че ли забравят за прости неща като „вечния припек“, който всяка утопична идея ни внушава поне на ниво метафора“.

Лъчезар Бояджиев, Уютни дистопии, фотография Мария Джелебова

Изключително цветният колаж „Joie de vivre (Жизнерадост)“ пък сякаш търси, от своя страна, да примири утопията с дистопията, еднакво присъщи, според Бояджиев, на човека и на реалността. Двуглавият гълъб, издигнат повече като връзка, отколкото като стена в градското пространство на София, гледа едновременно към изтока и запада и подсказва най-доброто решение за съ-жителството на два свята, започнали като утопии и превърнали се в дистопии. А изразът, който съдържа в себе си идеята за възможна наслада от живота дори в най-тежките моменти, предлага по този начин и приятна доза вътрешен уют.

Закачливи, остроумни и едновременно с това изследващи различни процеси и промени в града и обществото, дистопично-утопичните предложения на Бояджиев се заиграват с преплитането на фикция и реалност, на възможно и необходимо и приканват към индивидуална мисловна визуализация на последиците от прилагането на подобни решения. И въпреки че тя би могла да отведе колкото към утопия, толкова и към дистопия – като имаме предвид с какво е осеян пътят към Ада – не възможният сценарий, а пътят, изминат дотам, интересува художника. „Зависи какво възприемаме като дистопия – в по-тесен смисъл като конкретно съчинение, или някак си по-широко като един вид продължаване на нишката на анализ, критика и действие.“ Нишка, която Лъчезар Бояджиев следва повече от двадесет години като художник, изкуствовед и активен участник в изграждането на една различна визуална култура. Уютът на неговите „дистопии“ сякаш невинно предразполага и зрителя да последва тази нишка и демонстрира, че независимо под каква форма бива представено, изкуството на Лъчезар Бояджиев никога не е пасивно.

„Уютни дистопии“ в галерия SARIEV Contemporary, Пловдив продължава до 24 март 2018 г.