Начало Идеи Гледна точка У Яворов не свети
Гледна точка

У Яворов не свети

4795
Михаил Кремен, Тодор Александров и Яворов, 1914 г.

По „Витошка“ нито е нощ, нито е ден. На смрачаване, подобно на придошли вълни, минувачите се движат хаотично нагоре надолу. Мигът от мрак неусетно е просветлял заради многото електрически лампи. Застудява, което ме кара да ускоря крачка, но не дотолкова, че да не забележа една полуоткрехната врата до самия ъгъл със „Солунска“. Усещането е като за отправена покана. „Солунска“ 26. Последният земен дом на Яворов. Никога не съм влизал тук.

Всички знаят и посещават къщата музей на поета на ул. „Раковски“ 136 (126 по старата номерация) – там, където на 30 ноември 1913 г. се разиграва действие от една „антична трагедия“ (Филип Панайотов). На сухия и протоколен език от нашумялото дело 205/1913 г. всичко обаче звучи по следния начин: В 2 ½ ч. след полунощ в дома си на „Раковски“ 126 Пею Яворов, 32-год. от София, и Лора д-р Дренкова-Каравелова, 29-годишна от София, се застреляли в стаята си с един револверен вистрел; първият в челото от дясна страна, а последната в гърдите, която веднага издъхнала (От канцеларията на IV полицейски участък).

Факт е, че на драмата на Лора и Яворов, мислена „като антична трагедия“, са посветени хиляди страници, в нея има нещо, което продължава да тревожи българското въображение.

Самият собственик на дома на ул. „Раковски“ – Васил Беленски, свидетелства в показанията как никога не ще забрави „един отчаян, силен нечовешки глас, познах го, че е на Яворов гласът“, който моли за помощ. Дошлият д-р Николиев констатира смъртта на Лора и пита поета „как стана таз работа“. Простреляният Яворов, който все повтаря „голям огън ми гори в главата, дайте ми нещо да умра“, на няколко пъти отвръща: „дива ревност“. Старшият стражар им обръща внимание на пръстите на дясната ръка на покойната – показалецът е свит повече, отколкото другите пръсти; характерен посмъртен жест на самоубийците.

Насоките, дадени от прокурора Александър Огнянов (брат на актьора Сава Огнянов, който е в конфликт с Яворов), обаче са други: да се търси мотив за убийство. И това пробужда жадната за сензации преса. В продължение на седмици, ако не и на месеци, вестникарчетата подвикват по улиците: „Още подробности. Лора застреляна. Яворов убиецът“. Независимо че поредица от съдебни експертизи потвърждават онова, което поетът излага в показанията си. Слага се началото на нещо, което Михаил Неделчев с право нарича „обсебването на Лора post-mortem“ – едно от най-отвратителните събития в българския обществен живот. Бившият съпруг д-р Дренков, съкрушената майка Екатерина Каравелова и нейните най-близки роднини, влиятелни дейци на Демократическата партия, отхвърлени ухажори като Григор Василев и Андрей Протич и кой ли не още подемат яростна кампания срещу Яворов. В статия на Протич във в. „Камбана“, озаглавена „Твоята хубост стана твоя съдба“ (5 декември 1913 г.), четем следното: Живот Яворов не ѝ даде, той ѝ отне живота. Лора трябваше да бъде убита, унищожена от Яворов.

В това време заклейменият и разтерзан поет лежи в Александровска болница, изгубил зрението си. Организират без него погребението на Лора (съмнението за убийство позволява отпяването). Може би затова той мълчи. Но в самотата избира смъртта.

„Ако имаше поне един човек около мене, не бих се самоубил“ – изповядва Яворов пред зет си Никола Найденов, връщайки се към решението си да посегне на живота си след смъртта на Лора на 30 ноември. Ала дори хазяйката и слугинята Йорданка, вместо да останат поне за малко с него, с писъци бягат по стълбите. Тогава той пише прочутата си записка: „Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея“.

Отворената врата на последния дом на Яворов ме подканва да мина в другата част на историята. Стълбите са високи, излъскани от множеството стъпки във времето, с двайсет и две стъпала на етаж. Красиви железни перила, виенска направа, чиято дървена част се вие като змия отдолу нагоре.

Изведнъж си представих как един преждевременно състарен, висок и полусляп мъж с мъка ги изкатерва всеки ден, подкрепян най-често от брат си Атанас Крачолов, студент, отседнал в по-малка стая в същия този пансион. Малцина знаят, че тук е било и едно от ергенските жилища на поета. Ненадейно мярвам отражението си във виенско огледало в голяма дървена рамка, подпряно на стълбището. Пак от онова време. Навярно е било в някоя от стаите на пансиона.

Щраква ключ и от приземна стаичка, може би бившата портиерна, излиза жена, носеща някакви кутии в ръце.

„Извинете, спирам я аз, знаете ли къде точно е живял Яворов?“

Тя се замисля за миг и ми отговаря:

„Мисля, че е на горния етаж. Преди доста време идваха някакви хора да снимат“.

Усмихва се и ми обяснява, че работи в съседния магазин, но ползват това помещение за склад. Ала е сигурна в едно – домът е паметник на културата; нищо не е променяно или престроявано от онова време.

Личи си, че е така. Но си спомням, че в края на 70-те или в началото на 80-те мислеха да бутат този дом при една реконструкция на „Витошка“. Писа се тогава доста из пресата, хора като Блага Димитрова се ангажираха. Така домът оцеля, сложиха и паметната плоча отвън.

Изкачвам първия стръмен етаж и установявам, че той е поделен между туристическа агенция и адвокатска кантора. А какво ли има нагоре? За моя изненада там зее още една открехната стара врата от началото на ХХ век, с характерните метални заключалки. Отвежда към нещо като тераса – явно над въпросния магазин. В интервю на журналиста Христо Д. Бръзицов (1929 г.) с дъщерята на хазайката на пансиона – Кунка Манчева, се уточнява, че стаята на Яворов е гледала точно към „Витошка“, над продавачницата за кафе „Арабия“.

В този момент вратата на долния етаж се отваря, чуват се гласове. Бързо слизам по стълбите и виждам, че от туристическата фирма излиза клиент. Престрашавам се и прекрачвам прага, където за мое пълно изумление няма никакви отделни стени – едно огромно помещение, в което работят десетина жени, опасано с лавици, върху които са подредени канцеларски папки.

„Влезте, подканва ме една от тях. Къде искате да отидете?“

Смотолевям нещо и произнасям името на Яворов. Тя ме поглежда учудено и пак с професионален рефлекс пита: „Кажете, къде искате да отидете?“

Извинявам се и си тръгвам. Няма как да ме прати в миналото. Няма организирани пътувания до дестинацията, над която блуждаят мислите ми.

Споменатият Христо Д. Бръзицов е оставил доста подробно описание на пансиона навремето – от октомври 1929 г. във в. „Литературен глас“. А подтикът му е бил съвсем личен – като дете е живял отсреща на „Солунска“ през 1914 г. Виждал е сянката на прегърбения, сляп мъж да броди насам. И добре си спомня онзи 16 октомври, когато около 17 ч. дъщерята на хазяйката се втурва срещу съседските деца с викове: „Кой хвърли камъка? Кой счупи прозореца?“

„Светци не бяхме – пише той, обаче камък не бяхме хвърляли. Кунка си отиде, но след малко отново излезе на улицата и запищя: Уби се! Уби се хубавият човек!“

Това е „махленското описание“ на завършека на тази трагедия.

Братът на поета – Атанас Крачолов – я разказва така:

Университетът беше започнал, аз се бях записал за студент. Един ден брат ми още от сутринта ме подкани да отида на лекции. Следобед, към 4 и половина часа, просто ме изтика: „Хайде отиди в университета да чуеш барем една лекция!“ Аз отидох на лекция – Ст. Бобчев четеше старобългарско право – в средата на часа сякаш някакъв ток мина през тялото ми, силно безпокойство облада душата ми… и хукнах, без много-много да мисля. Отидох, заварих вратата заключена. Помислих си, че трябва да е дошъл Кръстев и да го е отвел със себе си. Това се случваше понякога. Отидох у Кръстев, заварих го там, обаче него го нямаше. Помислих да не у Пенев, да не е у Василев; ходих дори и у Мара Белчева, но никъде го няма… отидох у Пенев и Василев, заявих им: вкъщи заключено. И всички като че ли знаехме това, което стана. Тяхното държане засили моята тревога. Отидохме (дома) и през една задна врата отворихме. Той, облян в кърви, лежи на канапето. Както си изпил отровата и си сложил ръка на гърдите, чашата с отрова оставил на столчето съвсем спокойно. Другата ръка, с револвера, сложена на гърдите пак.

Поетът оставя няколко предсмъртни писма. В писмото до своето „мило братче“ обяснява, че „подир малко ще бъде при мама и Лора“. В останалите писма благодари за заема на издателя Александър Паскалев (1500 лв. срещу преотдаване правата на съчиненията си). Пише до д-р Кръстев да задържи едни стотина лева от полиците на Земеделска банка, дава списък и на длъжниците си (има такива). Не иска да тежи на никого заради погребението си. Да не си отиде като нечий длъжник от този свят. Оставя и кратка бележка до хазяите: извинява се за безпокойството, което им е създал.

Пак пред тях (по спомена на Кунка Манчева) споделя какво му е било през последните месеци:

Страшно е да се излиза на улицата. Днес двама младежи пред Военния клуб просто ме отровиха… Когато минавах край тях, те си казаха така, че да ги чуя: „Ето го убиеца на Лора… а аз не съм я убил, кълна се!“

Писателят Владимир Полянов привежда в мемоарите си случка, която се е запечатала в паметта ми. Като ученик вървял покрай старата „Славянска беседа“, когато срещу него се задал Яворов – налучквайки пътя с бастуна на слепец и вечните черни очила. Ненадейно обаче поетът кривва от тротоара и се натъква на насечените дърва, подредени по дължината на сградата. Спъва се в първото от тях, опитва да се изправи, но губи равновесие. Пада върху купчината от дърва, отгоре му се стоварват други, които го затискат. Маха с ръце, опитва се да се надигне. Събира се тълпа от зяпачи, които с дюдюкания се подиграват над него. Какъв поет и войвода бил, просто убиец.

Владимир Полянов признава, че също се побоял да се притече на помощ на своя литературен кумир. Сработил добре познатият механизъм на „изкупителната жертва“, от която всички странят с цел да я накажат. В същото време по „Раковски“ минал известен професор, писал много за Яворов, който вижда случващото се, но извръща глава.      

Даже Дора Конова, „малката годеница“ на Михаил Кремен и подтик за ревността на Лора, пише в спомените си как на три пъти се разминава с Яворов по „Витошка“. Той не я разпознава, вече почти не вижда. А тя не се осмелява да му се обади.

Нещо ме стиска за гърлото и бързам да си тръгна от този „последен дом“. На ъгъла машинално вдигам очи и виждам, че на първия етаж вече не свети. Сетих се, че преди години Георги Господинов бе написал кратко есе, озаглавено „У Яворови свети“, посветено на дома на „Раковски“, приютявал дълги години редакцията на „Литературен вестник“. В тази моя софийска история последният дом на Яворов определено не свети. Заради многото самота, ненавист и клевети. Онова, което сам той е предусетил в стиховете си:

И аз ще бъда сам. Денят ще ме отмине
като разбойник гузен и убиец плах;
денят ще ме отмине, с него ще погине
надежда сетен зрак, на който уповах…

(„И аз ще бъда сам…“)

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022), "Има такава държава" ("Хермес", 2023), "Незабравена София" ("Рива", 2023)

Свързани статии

Още от автора