Поредната премиера в програмата на Опера в Летния театър зарадва публиката на 29 юли. Под диригентството на маестро Григор Паликаров и режисурата на Нина Найденова публиката преживя виртуозен „Фалстаф“ с участието на Кирил Манолов, Мариана Пенчева и водещи солисти на Варненската опера, оркестър и балет.
Една постановка, която оставя без дъх слушателя, завладява с бързата музика и динамичната драматургия, с виртуозното „парландо“, кратките сменящи се мелодии или по-скоро мотиви, необичайния оркестър – активен коментатор на действието и негов двигател. Музиката на късния Верди проблясва с кратки теми, характеризиращи отделните герои, но толкова динамични като в забързан кадър, че дори не успяваш да ги запомниш. Няма ги традиционните арии, а ансамблите са като плетеница от еднакво важни музикални линии и образи, които на финала се сплитат в грандиозната фуга на действащите лица – квинтесенцията на житейската философия на Верди: Tutto nel mondo è burla. L’uom è nato burlone. [Всичко на света е шега. Човек се ражда шут.]
Брилянтната Шекспирова комедия „Веселите уиндзорки“ е в основата на либретото на Ариго Бойто, с когото Верди работи върху последната си опера „Фалстаф“ между 1890 и 1893 г. Действието се развива през първите десетилетия на ХV век около град Уиндзор, западно от Лондон. Настоящата постановка го пренася в ХХ век, през 60-те години, във времето на „долче вита“, сладкия живот на насладата от безделието и лукса. Оригинално в постановката е решението мъжете солисти да носят шотландски поли – килтове, като белег за аристократизъм. Хумористичният сюжет разказва как три дами поставят на полагащото му се място един самонадеян мошеник, застаряващия рицар Фалстаф. Десет солисти е истинско предизвикателство за диригента и за режисьора, както и постоянно сменящите се различни сцени с искряща от хумор музика. Опирайки се на традициите на италианската комедия дел арте, композиторът сякаш прозира в бъдещето, създавайки нов тип оркестрова фактура в единно цяло с певческите гласове. Забавлението не спира от началото до края на операта, държи слушателя на тръни, засипва го с още и още музикални експерименти и изненади. Като че ли Верди се е пошегувал, както с певците, поставяйки ги пред невероятни предизвикателства, така и с публиката. Но всъщност композиторът доста се е притеснявал около подготовката на премиерата на операта, опитвал се да запази тайнственост и дискретност около репетициите. Този факт обаче още повече разпалва любопитството. Чувствайки се несигурен в крайния резултат, Верди искал да запази правото си да отмени премиерата, в случай че не е удовлетворен. Той отбелязва в писмо до своя издател Рикорди, че държи много да се предвидят достатъчно репетиции с клавесин, тъй като „Нашите певци… нямат гъвкавост на гласа, нито ясна фраза, липсва им акцент и дъх…“. Верди е наясно, че „ще трябва да се пее по различен начин от други съвременни комични опери или от по-стари такива“. Премиерата на 9 февруари 1893 г. е приета с едночасови аплодисменти. Само в рамките на година след това операта е представена в най-големите световни музикални столици.
Залогът за успех на една постановка е умелият избор на творческия състав. Ръководството на Варненската опера е поканило авторитетни диригент и режисьор и се е справило с нелеката задача да подбере подходящи певци, които да са и добри актьори. Единствената открояваща се роля в операта е на Фалстаф – като гръбнак на действието. Изпълнението на имения ни баритон Кирил Манолов бе очаквано виртуозно и майсторско, предвид участието му в над 17 различни постановки и над 100 изпълнения. Съвършено овладяното „парландо“, пеенето на фалцет, безупречните текст и интонация бяха основа за изява на блестящия комичен и актьорски талант. Широката изразна палитра на певеца, бързата смяна на окраската и нюансите в интонацията са белег за идентификация с образа и способност за силно истинно въздействие. В двата си монолога героят излага своите виждания за несправедливостта в живота, за морала и все пак той е със самочувствието на разбивач на женски сърца, преди да стане за смях в горската сцена в края на операта, която впечатли публиката с елегантност и ефирност на хореографията, сценографията и костюмите. На достойно ниво се представиха солистите Свилен Николов като Форд – с релефно изградения образ във второ действие, Александър Баранов – доктор Каюс, с мек тембър и изравнен диапазон, Момчил Караиванов – Бардолф, и Гео Чобанов – Пистол. Силна роля представи сопраното Ирина Жекова като Алис Форд, с прекрасно изградени вокални линии и фрази и осмислен образ. Тя показа умение за гъвкав синхрон в ансамбловите откъси, също както и Силвия Ангелова като Мег Пейдж. Звездата от световните оперни сцени Мариана Пенчева като мисис Куикли със своето респектиращо присъствие бе опора и вдъхновение за своите партньори в представлението. С безспорна вокална техника и умение за изграждане на убедителен образ, тя бе още един стълб в певческия състав, амбициран да даде най-доброто от себе си. Впечатляващ бе дамският квартет в първо действие, в който се вплитаха шеговитите „коментари“ на духовите инструменти. Като контрапункт на комично-ироничното начало, романтичната линия в операта е отредена на младата двойка Нанета и Фентън. Сопраното Мария Павлова с изваяни вокални фрази, лекота и актьорски чар се превъплъти във влюбена девойка, партнираше ѝ венецуелският тенор Рейналдо Дроз, с топъл, завладяващ тембър. Двамата сполучливо се допълваха вокално и актьорски в дуета във второ действие, в който прозвуча като изключение по-дълга кантиленна мелодия, за разлика от музиката в цялата опера. Финалната деветгласна фуга на ансамбъла и хора бе ефектна с бързата смяна на лирична тема с море от закачливи мотиви.
Партитурата на „Фалстаф“ не предлага арии в традиционния смисъл, докато ансамбълът и синхронът са определящи за цялостния резултат. Диригентът Григор Паликаров държеше спектакъла в свои ръце с максимална концентрация върху нотния текст, разкривайки оркестъра като активно действащо лице в сценичното действие, без следа от традиционната му акомпанираща роля, по-скоро в камерен маниер. Неизменно бързото темпо, лекотата, накъсаните инструментални реплики в диалог с вокалните партии изискваха от музикантите да предадат изразителната икономичност на стегнатата форма, да изявят майсторството на композитора да изобразява цели персонажи и ситуации само в една музикална фраза. Според Паликаров: „Фалстаф“ драматургично и архитектонично е изграден по съвършен начин – една опера, в която не се маха нито една нота, не се правят съкращения. Нито миг отклонение не бяха позволени от диригента, който успя да разкрие в пълния ѝ блясък изключителната музика на късния Верди. Изпреварила времето си, тя кореспондира в някои отношения с творби на композитори от ХХ век.
Хореографът Анна Пампулова допринесе за деликатното вплитане на балета в общите раздвижени сцени с участието на певците и хора, чиито задачи извън пеенето са добре премислени и съобразени от режисьора Нина Найденова. Нищо излишно, нищо утежняващо музикалното изпълнение и в същото време елегантно, динамично и подчинено на логиката на действието и сюжета. Съвременният прочит е осмислен с не малко театрални похвати, подсилващи комедийния ефект в музиката. Адмирации за режисьора, диригента и всички участници в представлението за постигнатия баланс и синхрон между елементите на цялото, спазването на мяра в излагането на идеята „Всичко в света е шега…, но който се смее последен, най-добре се смее“. Този прочит допринесе за по-задълбоченото философско представяне и възприемане на операта, която не остава единствено на повърхността на чистото забавление.
