0
4572

Фалшивата новина

В руски сайт прочетох една фалшива новина, която първоначално ме озадачи. Порових из интернет и я намерих в още сайтове, оказа се, че е заляла рускоезичната мрежа. Фалшивите новини ни заливат отвсякъде, свикнали сме с тях, но тази ме смая.

Фалшиви новини съществуват откакто съществува светът, но в последно време станаха порой. Те са опасни като политически феномен, защото създават масова психоза и деформират общественото мнение, но не по-малко интересни са като психологическо явление. Заслужават внимание с това как успяват да заблудят толкова много хора, след като са абсолютно несъстоятелни, недостоверни, недоказуеми, грубо фалшифицирани. Техните потребители са по-интересни от техните производители. Производителите ги произвеждат, защото за стоката има пазар. Вярно е, че пазарът се създава от самите тях, но остава въпросът защо техните потребители се роят и безкритично им се доверяват. Това не може да се обясни само с ниска интелигентност и лоша информираност. Най-необяснимото е какви са тези хора, които фанатично отхвърлят и най-очевидните и неоспорими факти и предпочитат да се доверяват на пропагандните фалшификации и измислици.

Фалшивата новина е по-различно явление от фалшивата стока в магазина. Фалшивата стока се купува, защото е евтина или защото е добра имитация на оригинала. Когато разберат, че са измамени, купувачите престават да купуват фалшивия продукт. А потребителите на фалшиви новини упорито продължават да ги „поглъщат“ и дори да ги разпространяват, като упорито отхвърлят аргументи, факти и доводи, с които се доказва истината.

В сайта http://zzackon.ru/ се твърди, че „Европейският съд е приел сензационно решение за това, че предоставените при Горбачов и Елцин „документи“, указващи, че разстрелите на десетки хиляди полски офицери при Катин са извършени от Сталин и съветската страна, са се оказали фалшификация“. Тази „новина“ е поставена като заглавие и под заглавието е повторена дословно още два пъти. Това е част от технологията на внушението. „Новината“ е препечатана в още десетки, може и да са стотици жълти, червени и кафяви сайтове, каквито изобилстват в интернет.

„Новината“ разчита на елементарни психологически уловки – на никой руски гражданин не му се иска неговата страна да е извършила варварското престъпление, всеки би желал неговата страна да е велика, героична и справедлива, историята ѝ да е славна, може сега страната му да е закъсала и пропаднала, но поне миналото ѝ е славно, което означава, че я чака и славно бъдеще. Славно бъдеще с фалшиви новини, разбира се, не може да се гради. То е все едно да градиш сграда с тухли от стиропор. Явно пропагандата не разчита на бъдещето, по-важното е да контролира настоящето чрез миналото – както гласи гениалната дефиниция на Джордж Оруел: „Който контролира миналото, контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото“.

Безспорно е, че в Катинската гора е извършено позорно престъпление. 21 857 полски офицери и интелектуалци са разстреляни от упор в тила. Разстрелът е извършен в мирно време, през пролетта на 1940 година. С подписването на пакта Молотов-Рибентроп през август 1939 г. Полша е поделена между СССР и Третия райх. Няколко дни след подписването Германия я напада от запад, а СССР от изток. В съветската зона окупаторите започват да вършат същото, което от години извършват в собствената си страна – задържат в лагери и разстрелват всички, които считат за неблагонадеждни и подозрителни. Задържаните и депортирани поляци не са военнопленници, „тройките“ на НКВД арестуват по списък – 14 генерали, офицери, учители, професори, медици, адвокати, духовници, интелектуалци… На 5 март 1940 г Политбюро приема специално постановление да бъдат разстреляни. В началото на април започва извозването им с влакови ешелони. На 20 април започват разстрелите. Завързват им ръцете, завеждат ги до изкопания ров и стрелят с пистолет в тила. Разстрелите продължили чак до месец май. Участвали са над 50 служители на НКВД, командвани от Иван Иванович Стельмах. Впоследствие всички получават награди „за успешното изпълнение на специални задачи“.

След навлизането на Вермахта в СССР, през февруари 1943 г. по указания на местни жители масовите гробове са намерени, разкрити и започва ексхумация, като за целта е създадена Международна експертна медицинска комисия. 70 процента от труповете са идентифицирани по документи, лични вещи, банкноти, писма от близките, най-късното от които е с дата 6 май 1940 година. Всичко е документирано подробно, но документите са засекретени до 13 април 1990 г., когато СССР официално признава своята отговорност за Катинския разстрел. В продължение на 50 години СССР води неистова пропагандна война да прехвърли вината върху Германия, а сега тиражира наглата фалшива новина, че това било признато дори от „Европейския съд“.

Кое ме смая толкова в тази фалшификация?

Може би споменът от разтърсващия филм на Анджей Вайда „Катин“ – последният филм на гениалния режисьор. „Катин“ е шедьовър като художествено майсторство и документално прецизен към историческите факти. Чрез този филм режисьорът отдава почит към паметта на баща си Якуб Вайда, един от разстреляните в Катин. В списъка на екзекуциите той е на 453 позиция. По-късно майка му получава съобщение, че той умира в лагер през 1941 г. Анджей тогава е 15-годишен и запомня случилото се за цял живот. Семействата и близките на 21 857 поляци помнят кога, къде и от кого са отвлечени и разстреляни сродниците им. Те предават тази памет на следващите поколения. Практически цяла Полша знае истината и комунистическата пропаганда е безсилна да я подмени.

Темата ми стана интересна, задълбочих се и открих огромно количество информация. Освен филма на Вайда има още толкова много изумителни доказателства за истината:

Ексхумацията от 1943 г. е документирана в официални документи.

Документирана е в хиляди снимки, които са публикувани в стотици световни издания, в това число и в десетки български вестници и списания.

Снимката на Парфьон Гаврилович Кисельов, който на 18 февруари 1943 г. посочва на германците точното място на масовите гробове, се появява на корицата на френската версия на германското списание „Сигнал“.

В същия брой на списанието е и фотографията на швейцарския професор по съдебна медицина Франсоа Навил, един от дванадесетте лекари, които през април 1943 г. влиза в състава на Международната комисия за Катин и извършва аутопсията от убитите поляци. Професорът умира през 1968 г. и през цялото време е бил подложен на натиск от комунистите, но не се отказва от своя подпис под окончателния протокол на Комисията, в който се посочва отговорността на властите на СССР за извършените убийства.

Протоколът е подписан от 12 участници в Комисията – освен от Швейцария, също и от Румъния, Холандия, Чехия, Хърватска, Унгария, Италия, Финландия, Белгия, Дания, Словакия.

Един от подписалите е българският лекар патологоанатом д-р Марко Марков, доцент в Института по съдебна медицина в София. През 1945 г. той е арестуван и осъден на смърт от „Народния съд“ за „сътрудничество с Германия“. За разлика от проф. Навил той се отказва от подписа си и е използван като свидетел против германците на Нюрнбергския процес. Освен д-р Марков, само още един участник – Франтишек Хайек от Чехия, се отрича от подписа си.

Датският хирург Хелге Трамсен успява да пренесе черепа на полския офицер Лудвик Шимански от Краков, който до 2008 г. се съхранява в Копенхаген, след което е поставен в Катинския параклис на полската армия във Варшава.

Когато Германия създава международната комисия през 1943 г. нейните разкрития за разстрелите в Катин са широко отразени от българската преса, включително и с богат снимков материал. Голяма част от тези издания могат и сега да се намерят в библиотеките. Те са неоспоримо доказателство, че телата, ексхумирани през 1943 г., са разстреляни три години по-рано.

И съветската, и германската системи са тоталитарни, но това не може да ни прави безразлични към факта коя страна е извършила масовите убийства. Нацистка Германия прави широка международна разгласа на масовата екзекуция в Катин с несъмнена пропагандна цел, но без да подменя фактите. След като СССР е положил огромни усилия да укрие, заличи и манипулира фактите, които го изобличават, през 1946 г. като победител във войната поставя въпроса на Нюрнбергския трибунал с цел да прехвърли вината върху Германия. Но фактите са по-силни от пропагандата. Решението на Съда е да прекрати делото поради липса на доказателства. Това е удобната формулировка с цел да се запази коалицията. През 1952 г. в Конгреса на САЩ е създадена комисия, в която са изслушани повечето от специалистите, участвали в ексхумацията през 1943 г. като те отново свидетелстват, че разстрелите са извършени през 1940 г., а не през 1943 г.

И още много факти, факти, факти…

Текстът натежа от информация, но ми се искаше да покажа, че без да съм специалист по темата, стига човек да потърси добросъвестно, не е трудно да открие истината за Катинското престъпление. Но едва ли ще разбера защо хората вярват на фалшиви новини, а не на факти. Защо има хора, които не се интересуват от фактите. Съзнанието им е устроено така, че вярват на пропагандата, а не на фактите. Пропагандата ги удовлетворява, а фактите им създават дискомфорт. Освен че разпространява лъжи, пропагандата деформира съзнанието. Призивът на Солженицин да не живеем живота си в лъжа, остава глас в пустиня. Едва ли ще мога да проумея законите на онзи паралелен свят на хората, които отхвърлят фактите и истината и намират комфорт и удовлетворение в пропагандата и лъжата.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга - повестта "Първият рожден ден" излезе в издателство "Сиела" в края на 2016 г.
Предишна статияЖанр и дъжд
Следваща статияВ спор със съдбата