0
2079

Фалшификатите

Не на друг, а на Данте Алигиери дължим една от най-всеобхватните визии за злодеянието на фалшификаторите и подобаващото им наказание:

таз бездна, де за мрачни им дела
е Божа висша правда отредила
на всички подправачи казън зла.

(„Ад“, Песен ХXIX, превод Константин Величков)

Струва си да припомним, че в Ада на Данте фалшификаторите са поместени в самото дъно на Осмия кръг, сиреч подправянето е грях, по-тежък дори от похотта (2-ия кръг), насилието (над себе си – самоубийството; или над другите – убийството – в 7-ия кръг), сводничеството, кражбата и корупцията (предходните ровове на 8-ия кръг). По-тежък грях от фалшифицирането (falsitas) е само предателството (на ближния – Каин; или на Бога – Луцифер). Аргументите на Данте, в които няма да навлизам в дълбочина, са обмислени и добре обосновани: не може да има истина (veritas) в свят, в който не се прави разлика между истинното и фалшивото, между автентичността и измамата. А това означава, че такъв един свят просто няма основания да съществува. Щом нищо в него – от светите неща, през подписа, средствата за разплащане или всички възможни артефакти (включително и изкуството), не подлежи на удостоверяване.

Затуй и великият флорентинец се чувства длъжен да предупреди за разплатата, очакваща авторите на подправянията:

Два грешника, един до друг опрени,
не ми излизат от ума до днес:
те бяха като със струпеи облени.

И без почивка дръгнеха се с бяс,
Но без да найдат облекчение,
И от сърбеж те падаха в несвяс.

(„Ад“, Песен ХXIX, превод Константин Величков)

***

Подобен сърбеж сякаш ни замъчи от осем дни, откакто се разгоря скандалът с фалшификати на българския модернизъм и авангард, без засега, слава Богу, някой да е изпаднал в несвяст. Проблемът обаче е повече от сериозен, а причините, довели до него – доста дълбоки, и те изобщо не се изчерпват само и единствено с колекцията на Николай Неделчев „Модернизъм и авангард. Българска перспектива“, изложена в столичната галерия „Структура“. Изложбата бе предсрочно закрита на 20 юни 2019 г.

По скандала с фалшификатите от тази колекция се изписа немалко и целта ми ни най-малко не е да правя обзор на събитията. Още повече, че тъкмо в Портал Култура излезе едно от първите разкрития по казуса – с обширната и добре аргументирана статия на Пламен В. Петров „За двете Ф-та на българското изкуствознание“ и нейното продължение – „Още за произхода на колекцията, показана в галерия „Структура“.

В следващите редове – с оглед и на интересите ми към изкуството на 20-те и 30-те години на ХХ в. – ще се опитам да обясня какво аз съзирам зад кулисите на скандала и на неговата авансцена. За да дам моето обяснение защо и как се стигна дотук.  

Нямах възможност да отида на откриването на изложбата на 30 май в галерия „Структура“, въпреки че много исках да се запозная с колекцията на Николай Неделчев, за която се заговори през последните години.

Ден след откриването обаче дойдоха и първите обаждания. Познати антиквари и галеристи угрижено, но някак с недомлъвки, ме питаха видял ли съм колекцията, искаха да чуят мнението ми за някои от творбите в нея.

Посетих изложбата. Колекцията смайваше, особено с енциклопедичната си сбирка на българския авангард. Лично за мен особено удивително бе да видя творби на автори като Макс Мецгер или Анна Балсамаджиева, които познаваме почти единствено от репродукциите им в изданията на Гео Милев или от периодиката на епохата. При по-внимателното вглеждане в изложбата у мен също изникнаха определени въпроси. Най-вече за произхода на изложените творби. Знае се например, че картините на споменатия Макс Мецгер от българския му период изгарят след бомбардировките през 1944 г., когато апартаментът на съпругата му Райна Костенцева на ул. „Раковски“ е унищожен. Откъде тогава са дошли двете композиции в колекцията на Неделчев?

Потърсих мнението на експерти, на които имам доверие. Някои бяха категорични, че колекцията съдържа фалшификати (подобен риск винаги съществува). Но по-обезпокояващото бе, че из София тръгна мълвата не само за проблемността на отделни рисунки в колекцията, а за цялостен престъпен умисъл, дело на сръбски фалшификатор, в чиито мрежи изглежда бе попаднал колекционерът Николай Неделчев, въпреки наличието на съответните сертификати.

И тук искам да кажа няколко думи за фигурата на колекционера и нейната ключова роля в съхраняването на културната памет. Колекционерът е човек, който поема личен риск, жертва време и пари, влага частица от себе си в името на общото благо. Без неговата дързост, ми каза в разговор преди време Бернар Блистен, директор на центъра „Помпиду“, би било невъзможно формирането на културно наследство. Колекционерът е визионерът, който прави първата стъпка, а експертите и кураторите вървят след него.

В този смисъл питанията ми по казуса с изложбата в галерия „Структура“ са отправени не толкова към колекционера Николай Неделчев, който в случая е жертвата, дори не към галеристката Мария Василева, чиито интереси са в сферата на съвременното изкуство, а най-вече към експертизата на авторите в каталога, „легализирали“ артефактите в колекцията – проф. Ирина Генова, доц. Борис Данаилов и д-р Биляна Борисова. И най-странното е, че досега не сме чули нито един от тях да проговори. А има за какво. Тъкмо претенцията за откриването на нов хоризонт в разбирането на българското изкуство и неговата културна памет породи толкова остри реакции – отвъд фейсбук-сатирата с атрибуирането на рисунки, приписвани на Сирак Скитник, Гео Милев или Мирчо Качулев.

И тук стигаме до втория проблем покрай скандала с тези фалшификати.

В основата му е съществуването на цяла една „индустрия по подмяната“, в която са привлечени не само професионални фалшификатори, но и и познавачи, които, базирайки се на наличната история на българския модернизъм и авангард, помагат на „подправячите“ да запълват „белите полета“.

Още с първоначалното натрупване на капитала след 1989 г. започна и първоначалното натрупване на фалшификати – най-вече в колекциите на нароилите се банки, фалшификати, които продължават да циркулират от трезор в трезор. И това е добре известно на културните институции или съответните служби в МВР, натоварени да опазват културното наследство и да се борят с фалшификатите. Както е добре известно, че фалшификатите на Златю Бояджиев, Владимир Димитров-Майстора или Иван Милев в пъти надминават техните автентични творби. В края на 90-те една задруга от „майстори“, произвеждащи работи на Иван Милев, дори бе стигнала дотам да полага върху тях свой монограм. Ей така, в изблик на авторско самочувствие. Сигурно мнозина и до ден днешен не смеят да си признаят, че са „изгорели“, купувайки си фалшификати на Иван Милев.

А се фалшифицират не само известните имена. Схемата е съвсем проста, почти легална, приложена, почти сигурен съм, и при папката със „Сирак Скитник и Кама сутра“ в колекцията на Николай Неделчев. Обяснението на антикварите е, че при тях има папка с творби, купени на битака. „Може и да е… (следва името), но вижте, преценете, вие си решавате (дори когато работите са подписани)“. Това е и рискът на колекционерството.

Преди години така, в един вече несъществуващ антиквариат, ми връчиха акварел, подписан с „Чуд. 42 г.“. „Това Чудомир ли е?“ – невярващо попитах аз. Изпълнението бе несръчно, хартията – съвсем нова. Антикварят се смути и каза: „Копие е. Едни момчета го правят. Ако искате – 30 лв.“. След три седмици съзрях същата творба на масичките до „Св. Александър Невски“, вече порядъчно позацапана и състарена.

„Чудомир ли е?“, пак попитах аз някакъв мъж с ушанка, който ми отговори: „Ами Чудомир е, как да не е Чудомир…!“ С усмивка отминах, убеден, че никой няма да се хване на въдицата.

След няколко месеца летях за Франция и стюардесата ми връчи български всекидневник, в който се описваше успешен аукцион в София, на който били продадени такива и такива „стари майстори“, а на фотографията по-долу съзрях същия „Чудомир“, продаден, доколкото си спомням за 800 лв. Сега и той, сигурно, краси нечия колекция.

Разказвам тази история, защото ми се струва показателна за безкритичността към фалшификатите, накърняващи културната ни памет.

Ала казусът с колекцията на Николай Неделчев е по-различен и по-сериозен.

Там нещата изглеждат щателно подготвени. Склонен съм да допусна, че колекционерът и изкуствоведите, на които той се доверява, са станали жертви на мащабно замислено фалшифициране, което е и най-стряскащото.

Кълбото тепърва ще се разплита. И едва тогава ще се види кои са истинските виновници: кой точно е дръзнал да подправя с творби на български авангардисти от „зенитистката изложба“ в Белград през 1924 г.; кой именно е в основата на подобно „културно покушение“ с подписа си.

От значение е всички обстоятелства да се изяснят щателно и грижливо, след което е ред на правораздавателните органи да свършат работата си, осигурявайки на „всички подправачи казън зла“. Тогава истината ще възтържествува.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияСамотата зад розовите очила
Следваща статия„Чернобил“ във времето на постистината