1
2279

Фантастиката като метафизика за бедните

150 години от рождението на Хърбърт Уелс

TNikolov

Светът ни е потопен във фантастичното, доколкото въображението е основополагаща функция на човешкия опит. Без сферата на фантазменото, настоява Цветан Тодоров, не би се осъществило и рационално обяснимото, нямаше да го има този съществен ключ към реалността. Чрез фантастичното въображението ни помага да видим всичко с нови очи: издигаме се сякаш с машина на времето, въпреки риска от болезнено сгромолясване.

В този хоризонт безспорно се откроява фигурата на Хърбърт Уелс (1866-1946), един от бащите на съвременната литературна фантастика. За разлика от днешното „фентъзи”, което общо взето прекроява готическата тръпка на миналото, фантастиката на Уелс е повече социална, отколкото научна, макар мнозина негови биографи да настояват, че той поне десетилетие преди Айнщайн бил формулирал принципа за четирите измерения на вселената в романа си „Машината на времето” (1895 г.). Ала онова, с което този роман остава, е по-скоро друго – плашещата визия за живота след 800 000 години (802710 г.), когато човешкият род ще се разрои на два вида – морлоки и елои. Причините са следните: криза в научния прогрес и социално неравенство, довели до деградацията на човечеството. Научният прогрес спира и се постига абсолютен покой. Ала този покой е относителен. Нощем тълпи от морлоки, потомци на някогашната работническа класа, изпълзяват от Подземния свят на лов за елои, наследници на някогашните елити. Морлоките не понасят светлината и са напълно подивели, телата им са обрасли с белезникава козина. Животът в подземието обаче ги е приучил да излизат на канибалски лов само в редките безлунни нощи, което пък позволява на елоите да оцеляват. Такъв е разказът на Пътешественика във времето, чиито мрачни краски стъписват читателите на Хърбърт Уелс. Разказ, който се приема с огромно недоверие и от героите на самия роман, поради което Пътешественикът отново се връща/отива за доказателства и така никой повече не го вижда.

Примерът идва да покаже, че фантазиите на Уелс изобщо не са фантазии, а по-скоро социални антиутопии. Действителността в тях е построена въз основа на различни научни закони – за способността на предметите да поглъщат и отразяват слънчевите лъчи („Невидимият”), на закона за земното притегляне („Първите хора на Луната”), на трансплантациите на жлези, превръщащи маймуни в хора („Островът на доктор Моро”). Всички тези научни открития се осмислят от Хърбърт Уелс с оглед на онова, което може би дебне човечеството „напред”. Фантастиката на Уелс не е бягство от света, тя е предупреждение, в което авторът щателно следва постулатите на прочутото „Фабианско общество”, основано в Лондон през 1884 г. Фабианците определят възгледите си като близки до социализма, ала решително се разграничават от основните тезиси на социалисти и социалдемократи с тяхната вяра в революцията и социалния катаклизъм. Неслучайно тяхното общество носи името на римския пълководец Фабий Кунктатор (Бавния), който изтощавал враговете си с максимата, че до целта се стига не като се бърза, а като не се изостава. Затова и фабианците са против класовата борба, против социалните конфликти и сблъсъци – те се стремят да предугадят и предотвратят т заплахите, търсейки бавната и решителна промяна на обществото чрез формирането на добра воля по всеки отделен проект.

Не е ли това причината, поради която „войната на световете” (1898 г.) е винаги същинската сюжетна пружина в повечето от романите на Хърбърт Уелс? За световната война той говори още през 1906 г. в една от първите си твроби – „В дните на кометата”. А във „Война във въздуха” (1908 г.) картината е направо катастрофична: сринати вражески градове, тотална война, Европа в развалини, зад които трудно бихме могли да разпознаем цветущата някога цивилизация на Стария континент. Ето как Уелс описва този „залез на Европа”:

Европейският свят не е бил подвластен на бавния упадък на древните цивилизации, които постепенно са угасвали и са се разпадали; европейската цивилизация загина изведнъж. Тя напълно се разпадна само за пет години…

От великите нации и империи останаха само названията: навсякъде има развалини,  въргалят се мъртви, непогребани тела, а преживелите тези събития са обзети от смъртна апатия. На едно място се организират комитети по сигурността, на друго бродят грабители и партизански шайки, владеещи териториите, където цари глад…

По-късно, в предговора си към второто издание на същата тази книга от 1941 г., авторът  настоява, че няма какво да прибави освен тази фраза, която може да послужи като епитафия на гроба му: „Аз ви предупреждавах. Проклети глупаци.”

Може би неслучайно в есето си, посветено на Уелс, друг известен антиутопист – Евгений Замятин твърди, че така може да пише само човек, преживял най-ужасните дни на човечеството или пророк… Защото, напомням, цитираните по-горе редове са писани преди кланиците край Вердюн и Сома по време на Първата световна война, много преди Гражданската война в Русия в резултат на болшевишката революция.

Уелс е убеден пацифист, дълбоко отвратен от ужасите и безумията, вършещи се и извършвани на многострадалната ни земя, поради което често героите му се отправят към Луната. Уви, там ги чакат същите земни несгоди: оказва се, че безработните биват превърнати в гърбави паяци, приспивани и подреждани по дъната на дълбоките лунни кратери като дърва за огрев, за да бъдат събудени, когато му дойде времето и някой отново се нуждае от услугите им. Да не говорим за още по-уродливи образи във „Война на световете“, също плод на неговата фантазия, чрез които той чертае мрачните социални аспекти на бъдещето.

Воден от тези си убеждения, през 1920 г. Хърбърт Уелс посещава Съветска Русия. Иска да види „бъдещето”, което болшевиките строят откъм „края”: историческа необходимост, лишена от всякакъв свободен избор и потопена в насилие. Онова, което вижда и описва в книгата си „Русия в мъгла” е червена лампа за всеки здрав разум. В онова фантасмагорично време на леви утопии мнозина на Запад възприемат книгата му като подкрепа за режима на Ленин, докато всъщност не е точно така.

Уелс е трезвомислещ фантаст: той описва ужасяващо тежкия живот в Съветска Русия, изпълнен с нищета и страхове, който не може да бъде заглушен с помпозни речи, банкети за чужди гости или с шумни оркестри.

Дори и малкото, видяно в Русия, пише Хърбърт Уелс, навява на мисълта за колосален и непоправим крах. Селячеството, основата на предишната държавна пирамида, живее много по-зле отпреди, а всичко останало е съсипано и се досъсипва. Съществува само една сила – свръхорганизираната партия на комунистите, наброяваща около 150 000 души, която с цената на разстрели е парализирала всякаква съпротива, въвела е контрол над измъчените градове и жестока система в разпределението на дажбите.

Наистина Уелс смята, че това е единственото управление, възможно в Русия, просто защото нищо, съпоставимо с онова, което е на Запад, вече не съществува. Той твърди, че дори не знае как да обясни на западния читател какво означава израза „магазините са закрити”, когато става дума за призрачни и неосветени градове, в които са заковани прозорците на хиляди магазини и магазинчета, и където самото понятие улица вече губи смисъла си. По този пространства днес, пише той, бродят само хора, облечени в дрипи, отчаяно търсещи препитание.

Морлоки срещу елои или обратното?

Уелс се интересува от всичко. Иска да разбере как преживява неговия приятел Максим Горки, който е на голяма почит, или Шаляпин, както и световноизвестни руски учени и музиканти, оцеляващи във времена на потресаващо невежество.

Той е потресен и от вездесъщността на идеологията, от параноичното налагане на марксизма, чиято трансцендентност „пробива” небето с всеки забит на земята гвоздей, като отбелязва следното:

Трябва да призная, че в Русия пасивното ми неприемане на Маркс премина в доста активна враждебност. Където и да отидехме, навсякъде се набиваха в очи потретите, бюстовете и статуите на Маркс. Около две-трети от лицето на Маркс е покрито с брада – широка, тържествена, гъста, скучна брада, която навярно е причинявала немалко грижи на своя собственик във всекидневието. Такава брада не израства от само себе си; тя бива поддържана, лелеяна и патриархално възнасяна над света. По своето безсмислено изобилие тя невероятно прилича на „Капиталът”; а всичко човешко, останало от лицето, ни гледа с израза на сова, сякаш искайки да узнае какво впечатление тази брада има над околните. Вездесъщото й изображение започна наистина да ме дразни. Неудържимо ми се поиска да обръсна Карл Маркс. И някога, в свободно си време, аз ще се въоръжа срещу „Капиталът” с бръснач и ножици и ще напиша „Обръсването на брадата на Карл Маркс”.

Излишно е да уточнявам, че тези кощунствени думи са изпуснати в социзданията и са възстановени едва днес, в новите преводи на книгата.

И все пак, независимо от проницателната си оценка за болшевишкия режим, Уелс, който ненавижда царския режим, не крие интереса си към един подобен социален експеримент, при условие, че в него вземат участие всички слоеве и умове на Русия. Това особено проличава при срещата му с Ленин, наречен от него „кремълския мечтател”.

Беседата между вожда на революцията и писателя-фантаст е наистина смайваща. Докато в хода на разговора Уелс се опитва да накара Ленин да му обясни как вижда бъдещето на Русия, Ленин на свой ред се нахвърля върху фантаста с въпроси. А именно: защо в Англия не започва социална революция? Или: защо не унищожавате капитализма и не изграждате комунистическа държава? Постепенно Уелс си дава сметка, че двете теми в разговора са взаимно преплетени. И Ленин скоро потвърждава догадката му: за да има комунистическа революция в Русия, Западът трябва да се включи. Иначе е невъзможно.

Уелс стига до извода, че това е първият горчив урок, който болшевиките са извлекли след взимането на властта през 1917 г. Пролетариите е трябвало да се съединят и да си стигне до вечното блаженство. Ала на практика се оказва, че не е така, по-скоро се случва обратното.

Затова и писателят решава да сподели някои свои интуиции, възникнали при разрухата в Русия. Може би бъдещето няма да е на големите градове и те постепенно ще отмрат? – пита той Ленин. Може би ще станат излишни девет десети от зданията в големите градове?

Ленин е напълно съгласен. Планирането на големите градове било рожба на търговията. След нейното унищожение планирането на света ще изглежда иначе: много големи сгради, най-вече църквите, ще бъдат унищожени, а останалите ще се запазят като музеи. Бъдещето ще е на незастроените територии, контролирани от малки групи хора. Това е смисълът на колективизацията…

А дотогава, настоява Ленин, ще са необходими две неща – електрификация и нови пътища. Много нови пътища. И огромно количество електроенергия, мощности, които ще бъдат изградени за сметка на селото. Затова съветската власт не се нуждае от имотни селяни, а от безимотни работници, подвластни на пълна мобилизация за изграждане на светлото бъдеще.

Прочетени с днешна дата, бележките на Хърбърт Уелс от срещата му с Ленин се възприемат, разбира се, по друг начин. Като „шизореалност” от романите на Владимир Сорокин или Виктор Пелевин,  фантасмагорично пресъздаващи съветското настояще. Като метафизика за бедните (Александър Генис), в която всичко губи прякото си значение: човекът е само функция, бъдещето е фабула, а всяка индивидуална съдба се оказва притча.  Затова и всичко в света на комунизма е параноично двойствено, всеки детайл може да се окаже улика.

Нали животът не е нищо повече от масова метафора, разтваряща се в лъчите на „светлото бъдеще”.

Фантасмагоричен свят, останал си напълно непонятен дори за фантаст като Хърбърт Уелс, убеден еволюционист и враг на насилието. Сигурно заради това не друг, а Джордж Оруел в есето си „Уелс, Хитлер и всемирната държава” (1941) стига до извода, че големият фантаст е бил „твърде благоразумен, за да проумее съвременния свят”, доколкото този свят е отишъл отвъд доброто и злото. И в него идеологическата фантасмагория отдавна е подменила фантастиката.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияЗавръщане
Следваща статияТанцът, сладкият вкус на бягството

1 коментар

  1. Бре… Мета физика, мета химия. Че и история мета. Фантастиката е рожба на Новото време. Тогава времето тръгва от миналото към бъдещето. Историята се е занимавала с миналото. Сиреч е фантастика или фентъзито на миналото. Днешното е задръстено с наративи. Идеологии. Понеже линейно то има бъдеще … там се настаняват фантазиите. В цикличното време не е имало фантасти. Имало е утопии. Някъде другаде. Паралелно. Но не на шиша на времето. Откровенни измишльотини. Фантстите дълекогледстват. Огряват с немощните си фенери предното. Идващото. Обикновенно не особено точно в екстраполирането. Ленин и болшевоките не са фантасти. Те не гледат в бъдещето. Те са историци. Едно че копират ВФР. Другото е че копират едно общество познато им от времето Златната орда. Съветска Русия не е движение на пред. Тя е рязък завой на зад. Татарска конница с… танкове. Ленин не може нищо да каже за бъдещето. Така че разговора му с Уелс е фантасмагоричен. Брадат Маркс, невиждащ Ленин това е отвртителното степно минало, което не би трбвало да се предлага дори и по медиите. А фентъзито си е откровен пазар завоюван от скуката на миналия век. Свободно място от времето, пространството и разума… на човечеството му трябват небивалици за да усеща реалността… както и да е. За какво по дяволите е написано? Аха Уелс. Birthday. И за какво са моите рикошети? Що за повинност е словополагането?…