0
3764

Фашизъм: Предупреждение

Мадлин Олбрайт

„Живеем в една и съща страна, но в различни галактики – и на повечето от нас им липсва търпението да изследват пространството между тях.“ Откъс от книгата на първата жена, държавен секретар на САЩ. 

Във „Фашизъм: Предупреждение“ (изд. „Ера“, 2018, превод Юлия Чернева) Мадлин Олбрайт се обръща към личните си преживявания като дете в разкъсваната от война Европа и към внушителния си професионален опит като дипломат, за да състави фактологични портрети на съвременни лидери като Тръмп, Путин, Ким Чен Ун, Ердоган, които пренебрегват демократичните институции и спекулират със страховете на своите народи – тактики, присъщи още на фашистите през 20-те и 30-те години на ХХ век.
В книгата си Мадлин Олбрайт пише: „Фашист е някой, който силно се идентифицира с цяла нация или група и твърди, че говори от нейно име, но не го е грижа за правата на другите и е готов да използва всякакви средства, включително насилие, за да постигне целите си“. 
Фашизмът представлява много по-сериозна заплаха, когато стремежът към демокрация, завладял света след падането на Берлинската стена, е утихнал. В много държави икономическите, технологичните и културните фактори отслабват политическия център и водят до възхода на крайнодесни и крайнолеви формации. 

Mадлин Олбрайт е шейсет и четвъртият държавен секретар на САЩ в периода 1997–2001 г. и първата жена на поста. Бележитата ѝ кариера включва и постове в Капитолия, в Съвета за национална сигурност и като постоянен представител на САЩ към ООН. Тя живее в Джорджтаун, окръг Колумбия, и Вирджиния.

Шестнайсета глава

КОШМАРИ

„Удържимият възход на Артуро Хи“, чието действие се развива на пазарите за зеленчуци в Чикаго, е притча за това как фашистите може да се издигнат до върха на всяко общество. В пиесата на Бертолт Брехт един амбициозен гангстер, насъскван от безскрупулни съветници, изнудва политик да го назначи на пост във властта. Оттам няколко предателства, малко добре прицелено насилие, инструкции за публично говорене и заплахи са достатъчни, за да смаже всички конкуренти. До падането на последната завеса гангстерът е прелъстил публиката, затворил е устата на пресата, уплашил е съдиите и е премахнал опозицията, макар да признава: „Не съм обичан“. Написана през 1941 г., пиесата е пародия на издигането на Хитлер и показва фашизма като зъл хищник, който бързо използва – сред други човешки слабости – плахостта и алчността. Брехт подчертава още нещо: че за да разшири обхвата си от улиците до високите постове в държавата, фашизмът трябва да си осигури подкрепата на различни обществени прослойки. Това прозрение е валидно и днес поради нарастващата тенденция в медиите да изобразяват фашизма като логично следствие от популизма и да приписват двете на нещастна по-нисша средна класа, сякаш антидемократичните настроения са характерни само за една икономическа прослойка. Не е така и няма нищо по същество предубедено или нетолерантно в това да си популист – дума, която в речника „Мериам-Уебстър“ е дефинирана като „човек, който вярва в правата, мъдростта и добродетелите на обикновените хора“. Ако ми дадат възможност да избирам дали да бъда във, или извън този голям кръг от вярващи, отговорът ми ще бъде: „Включете ме“. В Съединените щати популизъм за пръв път се свързва с Американската народна партия, основана през 1890 г. Движението привлича работници от Източното до Западното крайбрежие и фермери, които са ядосани на железниците, защото искат твърде много, за да превозват продукцията им. Кандидатът им за президент Джеймс Б. Уийвър обещава да повиши данъците на богатите, да национализира телефонните и телеграфните линии и да отблъсне „високомерните милионери, които прибират богатствата на новия свят“. На изборите през 1892 г. Уийвър спечелва в пет щата. Четири десетилетия по-късно, през трийсетте години на ХХ век, сенаторът от Луизиана Хюи Лонг предизвиква Франклин Рузвелт от лявото пространство. Развявайки лозунга „Всеки човек крал“, Лонг твърди, че говори от името на семейства, на които е отказан техният справедлив дял от Американската мечта. Въодушевяващият му призив за гарантирани доходи, ограничения на собствеността и за пенсии за старите хора вдъхновява основаването на повече от 27 000 клуба „Сподели нашето богатство“. На фона на Голямата депресия Лонг би станал страховит кандидат за Белия дом, ако през 1935 г. не беше убит от един от множеството си политически врагове.[1] В края на шейсетте години Джордж Уолъс от Алабама си придава тежест в дясното пространство, настроено срещу Вашингтон, сипейки пресметнати подигравки срещу богатите хора, самотните жени, които живеят от социални помощи, хипитата, защитниците на гражданските права и „дразнещо интелигентните преподаватели в колежи, които не могат дори да паркират велосипед, както трябва“. И той като Лонг често е наричан фашист, на което Уолъс, сержант от Армейския авиационен корпус в последните етапи на Втората световна война, отговаря: „Аз убивах фашисти, когато вие, нехранимайковци, още бяхте в пелени“. През 1972 г. е прострелян, докато провежда кампанията си в Мериленд, и прекарва остатъка от живота си в инвалидна количка, извинява се за расисткото си минало и отново го избират за губернатор. Двайсет години по-късно петролният милиардер от Тексас Рос Перо напада цялата социално-политическа система от удобната позиция на представител на обикновения народ, скъперник, привърженик на свободната воля националист, на когото му е дошло до гуша. В надпревара с Бил Клинтън и Джордж Буш той спечелва 19% на президентските избори, като агитира срещу корупцията, дефицита в бюджета и „силния изсмукващ звук“, издаван от американските компании и работни места, които се преместват в Мексико. Перо обвинява двете водещи партии, че са една огромна правителствена „пропагандна машина във Вашингтон, на която… би завидял Гьобелс“. Тези примери са само върхът на айсберга. От първите дни на Републиката кандидатите за високи държавни постове в Съединените щати заявяват дълбоко вкоренена вяра „в правата, мъдростта и добродетелите“ на обикновените хора. Защо? Защото обикновените хора са мнозинството, а да имаш мнозинството на своя страна, е доста добра стратегия да спечелиш избори. Тогава нищо чудно, че американските предизборни кампании за президенти са развеселени от редица простонародни прякори – Стария орех на Андрю Джаксън, Младия орех на Джеймс Полк, Стар, корав и бърз на Закари Тейлър, Ковача на огради на Ейбрахам Линкълн, Безусловна капитулация на Юлисис Грант, Джим Лодкаря на Джеймс Гарфийлд, Великия обикновен гражданин на държавния секретар Уилям Дженингс Брайън, Борбения Боб на сенатора Робърт ла Фолет, Дай им ада на Хари Труман и Гипър[2] на Роналд Рейгън. Освен това завършилите университети от Бръшляновата лига като Барак Обама, Джордж У. Буш и двамата Рузвелт (Теодор и Франклин Делано) дърпат популистки струни винаги когато могат, и дори Ричард Никсън заявява, че се бори за една пренебрегвана група гласоподаватели: „мълчаливото мнозинство“. Исторически популизмът е често използвана стратегия, но сега много хора изглеждат твърдо решени да го натикат в ъгъла. Годишният доклад за 2017 на „Хюман Райтс Уоч“ е озаглавен „Опасното надигане на популизма“, сякаш популизмът е присъща заплаха за гражданските свободи. Авторите на заглавия често наричат Владимир Путин стандартен носител на глобален популизъм, въпреки че във вътрешното му обкръжение преобладават бивши агенти на КГБ и че нищо не го ядосва повече от демонстрант с мегафон. Доналд Тръмп редовно е описван като популист въпреки начина си на живот в извънградски клубове, кабинет, пълен с милиардери, и склонност да наема чужденци да оправят леглата в хотелите му и да шият дрехи, щамповани с търговската му марка. Десните политически движения в Европа са наричани популистки заради „нелибералните“ си тенденции, но по тази мярка военните диктатури би трябвало да са сред най-популистките страни в света. Предвид това, въпреки че уличните протести правилно се смятат за знаци на популизъм, борбата с корупцията е най-често срещаната тема на такива демонстрации и наред с други страни, в Южна Корея, Бразилия, Румъния, Перу и Гватемала станахме свидетели, че в разобличаването на мошеници няма нищо нелиберално. Възраженията срещу имиграцията често са смятани за популистка черта, но в Съединените щати движението „Мечтател“ демонстрира традиционните характеристики на популизма: усилие на ниво общност да се даде власт на гласове, които преди това не са били чути. По подобен начин расовите предубеждения редовно се свързват с популисти и наистина е така в някои случаи; но преподобният доктор Мартин Лутър Кинг-младши изведе на улиците най-много американци от всеки друг, хванати за ръце и с лозунги за промяна. Днес в Европа често има сблъсъци между демонстранти с десни възгледи и демонстранти с леви убеждения. Тогава кой говори от името на обикновените хора? В това няма логика. Ако популистите са, както мислят някои, лошите типове в един епичен дебат за бъдещето на демокрацията, тогава кои по-точно са добрите момчета? Елитаристите? Не мисля. Всъщност елитаристите представляват по-смъртоносна заплаха за свободата от популистите, но нито единият от двата термина не е точен и с двата се злоупотребява толкова често, че почти са изгубили смисъла си. Трябва да вършим по-добра работа, когато описваме реалността, с която се сблъскваме. Има два вида фашисти: онези, които издават заповеди, и онези, които ги изпълняват. Популистката основа дава на фашизма краката, от които се нуждае, за да марширува, белите дробове, които използва, за да агитира, и мускулите, на които разчита, за да заплашва, но това е фашизмът от врата надолу. За да създадеш тирания от страховете и надеждите на обикновените хора, са необходими пари, както и амбиция и изопачени идеи. Това е убийствената комбинация. Ако нямаха богати поддръжници, вероятно никога нямаше да чуем за ефрейтор Мусолини и ефрейтор Хитлер. Без натрапчивия им стремеж да господстват на всяка цена, нито един от двамата нямаше да причини пораженията, които нанесе. Повечето политически движения с по-значими размери са популистки до една или друга степен, но това не ги прави фашистки, нито дори нетолерантни. Независимо дали се стремят да ограничат имиграцията, или да я разширят, да критикуват исляма или да го защитават, да лобират за мир или да агитират за война, всичките са демократични, при условие че преследват целите си с демократични средства. Онова, което прави едно движение фашистко, не е идеологията, а готовността да направиш каквото е необходимо – включително употреба на сила и потъпкване на правата на другите – за да постигнеш победа и да наложиш покорство. Освен това си струва да помним, че фашизмът рядко излиза на сцената драматично. Фашизмът започва с някой привидно незначителен герой – Мусолини в претъпкано мазе, Хитлер на уличен ъгъл – който изскача напред само когато се развият драматични събития. Историята се придвижва напред, когато се появи възможност за действие и фашистите са готови да нанесат удар сами. Това се случва, когато малки агресии, ако не срещнат съпротива, прераснат в големи, когато осъдителното се приеме и когато възразяващите гласове са заглушени. Много скоро правителството, което запушва устата на някоя медия, разбира, че заглушаването е второто най-лесно нещо. Парламентът, който поставя извън закона една политическа партия, има прецедент да забрани следващата. Мнозинството, което отнема правата на определено малцинство, не спира дотук. Силите за сигурност, които бият демонстранти и се измъкват безнаказано, не се колебаят да го направят отново и когато репресиите помогнат на един диктатор в страната А да разшири властта си, управниците в страната Б се впускат по паралелен път. И не след дълго предписанието на Мусолини се изпълнява и пилето отново е оскубано перо по перо. Помислете върху свидетелството на един добре образован, но не политизиран германец, който преживява възхода на Третия райх:

Да живееш в този процес абсолютно не означава, че го забелязваш. Моля, опитайте се да ми повярвате … Всяка стъпка беше толкова малка, толкова незначителна, толкова добре обяснена или според случая „изразена със съжаление“, че ако не се дистанцираш от целия процес още от самото начало, ако не разбереш какво… до какво ще доведат един ден всичките тези „дребни мерки“, срещу които никой „германец патриот“ не може да възрази, вече не го виждаш как се развива ден след ден, както фермерът вижда как расте царевицата на нивата му. И един ден, твърде късно, твоите принципи, ако някога си ги съзнавал, те връхлитат. Бремето на самозаблудата е станало твърде тежко и някоя дребна случка, в моя случай едно момченце, почти бебе, което каза „еврейска свиня“, изведнъж рухва и проумяваш, че всичко, абсолютно всичко се е променило напълно под носа ти.[3]

При положение че фашизмът е склонен да се утвърждава стъпка по стъпка, вместо да прави един огромен скок, възможно ли е да се разпространи толкова много в Америка, преди да бъде спрян? Имунизирани ли са Съединените щати срещу това заболяване – или са податливи? Преди да обсъдя тези въпроси, искам да си представите Чичо Сам с дългата му бяла нощница, който се мята и върти в сън, обезпокоен от три много страшни кошмара. В първия кошмар милиардери реакционери заговорничат да монополизират медийни платформи и да изсипят богатствата си в кампаниите на фаворизирани кандидати, които, когато дойдат на власт, ще осигурят подбора на сервилни съдии. Въвеждат се закони за забрана на влизането на имигранти мюсюлмани, криминализират се абортите, гласуването се ограничава нечестно, отклоняват се средства за общественото образование към частни училища и навсякъде се сондира за петрол. На президента се дава пълната власт да издава или отнема лицензи за радио и телевизионни станции, да разшири Гуантанамо, за да включи и заподозрени за престъпления в страната и да забрани разследванията за себе си. От люлката до гроба, все по-голям брой граждани прекарват живота си в консервативна барокамера, където гледат само „Фокс Нюз“, учат наизуст катехизиса на крайнодесния сайт „Брайтбарт Нюз“ и узнават само онова, което им казват маршируващи привърженици на дясното. Накрая, докато климатичните промени се засилват и епични наводнения заливат големите градове, се организират тежковъоръжени граждански милиции, за да пазят частната собственост, окуражени от обещанието за помилване от президента, ако някой натисне спусъка „при самоотбрана“. Кошмар номер две. Богати либерали от Холивуд и Ню Йорк инвестират парите си във фаворизирани кандидати, които, когато са избрани, заговорничат да въведат строги стандарти на политическа коректност във всички важни институции на обществото – правителство, полиция, медии, спорт, театър, университети, училища и детски градини. Всеки, който наруши тези неясни и неписани норми, е окачествен като тесногръд и уволняван. На десните оратори се забранява да ходят на публични събирания, защото упражненията им в свободно слово може да наранят чувствата на размахващи тояги антифашисти. Отделните тоалетни за мъже и жени са забранени като дискриминационни и през границите нахлуват потоци терористи, защото, за да ги спрат, се изисква расово профилиране. Втората поправка в Американската конституция за правото за носене на оръжие е отменена, изкопаемите горива са забранени и все по-голям брой граждани прекарват целия си живот в социалистическа барокамера и научават само това, което им казват фашисти либерали. Кошмар номер три. Съединените щати са поразени от многобройни терористични атаки, загиват хиляди и отговорността се поема от живеещи в САЩ радикализирани мюсюлмани. Потресеният президент моли американците да се доверят на правителството му и да не взимат закона в свои ръце. Макар да признава необходимостта от твърдост, Белият дом отказва да арестува мюсюлмани и да затваря джамии. След поредните безброй терористични атаки по телевизията – и в туитър – се появява харизматичен млад оратор, който обвинява в малодушие двете най-големи партии. Той призовава за революция, която ще освободи страната от лъжите, които изсмукват волята ѝ и възпират мощта ѝ. Ораторът се заклева да разбие и унищожи терористите, също както те са направили с невинните мъже, жени и деца с гнусните си удари. Той дава обет за бойно кръщение, което ще донесе велико пробуждане, прераждането на Америка такава, каквато е била – независима, горда, смела, чиста и достойна за Божията благословия. Младият човек настойчиво умолява слушателите да подготвят умовете и телата си за предстоящата битка – не само срещу терористите, но и срещу техните апологети и съучастници. Той ги предупреждава, че враговете им вече се готвят за атака, затова единственият им шанс е първи да нанесат удар. „Не трябва да се колебаем! – вика ораторът. – Те ще кажат, че ние сме варвари, и са прави. Ние искаме да сме варвари. Това е почетна титла. Нека втвърдим сърцата си и да си възвърнем Америка!“

Задавам въпроса на моите студенти в Джорджтаун: „Може ли някое фашистко движение да затвърди значителни позиции в Съединените щати?“. Един младеж веднага отговаря: „Да, може. Защо? Защото сме убедени, че не може“. Доводът му е, че американците вярват толкова силно в издръжливостта на демократичните си институции, че прекалено дълго ще пренебрегват увеличаващата се ерозия, която става в страната им. Вместо да се мобилизират, те щастливо ще продължават по-нататък, очаквайки, че всичко ще се оправи, докато една сутрин ще отворят очи, ще дръпнат завесите и ще се озоват в квазифашистка държава. Студентът обясни, че според него лидерите на Демократическата и на Републиканската партия не знаят какво да правят с Тръмп. Те все още не са проумели как изобщо е бил номиниран и избран, като пренебрегва всеки скъпоструващ стратегически съвет, който е получил, и прави и говори достатъчно обидни неща, за да обрекат на провал десетки пъти всеки друг кандидат. Партийните лидери не разбират защо въпреки множеството премеждия на неговото разгръщащо се президентство политическата основа на Тръмп остава войнствена и твърда. А онова, което не разбират, политиците не могат да излекуват. Вярно, изборният резултат на президента е посредствен, но пак е по-добър от онези за лидерите в Конгреса, които са били принудени да кръстосат шпаги с него. Същите тези лидери обаче продължават да се въвличат в партизански препирни и преди всичко това отвори вратата на Тръмп. Републиканците изглеждат страхливи, защото малцина се осмелиха да се оплачат, въпреки че повечето го презират. Демократите, изглежда, не съзнават, че с тях може да се случи нещо подобно. Жизненоважният център, който в миналото е спасявал страната от разединение по куп спорни въпроси, е станал самотно място – в исторически план гадател на задаващи се по-крайни проблеми. Страната се нуждае от ясно изречена ангажираност на отговорни лидери и от двете партии, които заедно да се занимават с националните потребности, придружени от общ план за действие. Вместо това обаче републиканците пазят десния фланг, а демократите – левия, оставяйки зееща дупка на единственото място в идеологическия спектър, където може да се изработят трайни споразумения в името на общото благо. След години може да си спомняме Тръмп като някогашен особняк, дал ни урок по капризите на демокрацията, който няма да забравим. Може да го запомним и като фактор на политическо разцепление, от което ще се съвземаме десетилетия и по време на което всеки президент ще се провали, защото единствените избрани кандидати са онези, които дават обещания, невъзможни за изпълнение. Много неща зависят от поуката, която политиците ще извлекат от неотдавнашния си опит – дали е по-добре да отрекат Тръмп, или да му подражават. Това е една от причините за безпокойство. Има и други. От историята сме научили, че фашистите могат да стигнат до висшата власт чрез избори. Когато го направят, първото, което опитват, е да подронят авторитета на конкурентни властови центрове, включително парламента или – в Америка – Конгреса. Както отбеляза друг от моите студенти, Съединените щати са във война от 2001 г. заради дългото шейсет думи одобрение на Конгреса да се използва сила срещу онези, които „са планирали, позволили, извършили или подпомогнали“ терористичните атаки от 11 септември. Оттогава президентите Буш, Обама и Тръмп се осланят на тази недвусмислена фраза, за да оправдаят антитерористичните операции не само в Афганистан и Пакистан, но и в Камерун, Джибути, Еритрея, Етиопия, Грузия, Ирак, Кения, Либия, Нигер, Филипините, Сомалия, Сирия, Уганда и Йемен. Голяма част от тази активност е насочена към групировки, които дори не съществуваха през 2001 г. Връзката между одобрението и последвалите действия е станала толкова тънка, че вече не се вижда. Човек би си помислил, че членовете на Конгреса ще горят от желание да препотвърдят конституционното си право да обявяват война и да поставят граници на употребата на сила. Някои го правят, но мнозинството от двете водещи партии е предпочело да не поема отговорността. Ястребите се страхуват, че една втора резолюция ще върже ръцете на президента, а гълъбите са предпазливи да дадат на командира си нещо, което може да се равнява на празен чек. И затова година след година те не правят нищо. В резултат на това трима президенти заповядаха хиляди военни удари въз основа единствено на собствената си преценка за ефективността и необходимостта им. Трудно е да си представим по-уязвима за бъдещи злоупотреби власт. Съзнавайки това, президентът Обама подтикна Конгреса да ратифицира нов закон, но напразно. Конгресът не върши работата си в тази област, така както е станал свръхполитизиран и недостатъчно ефективен и в много други сфери – приемането на бюджета, внимателното разглеждане на номинации, провеждането на обективни разследвания, контрола върху държавните агенции и провеждането на сериозни изслушвания, преди да бърза да се втурне към законите. Студентите ми посочиха и други тревожни развития.

Фашизмът се подхранва от социални и икономически недоволства, включително вярата, че хората там получават по-добро отношение, отколкото заслужават, а аз не получавам дължимото. В днешно време, изглежда, всеки е недоволен от нещо: безработният стоманолеяр; ниско заплатеният работник в заведение за бързо хранене; студентът, затънал до уши в дългове; бизнесменът, който се чувства тормозен от държавните наредби; ветеранът, който чака твърде дълго за преглед при лекар; фундаменталистът, който мисли, че се води война срещу Коледа; професионалистът, чиято глава опира в стъклен таван; брокерът от Уолстрийт, който се чувства несправедливо злепоставен; магнатът, който смята, че му взимат прекалено високи данъци. Очевидно личните оплаквания – основателни или не – са част от човешката природа, откакто Каин е решил да излее завистта си върху брат си. Новата тревога сега е липсата на ефективни механизми за уталожване на гнева. Както описах по-горе, всички имаме склонността да живеем в медийни и информационни балони, които засилват недоволството ни, вместо да ни карат да оглеждаме трудни въпроси от много страни. Вместо да разсъждаваме критично, ние търсим хора, които споделят нашето мнение и ни насърчават да осмиваме идеите на онези, чиито убеждения и възгледи противоречат на нашите. На много нива презрението е станало определяща характеристика на американската политика. Това ни кара да не искаме да слушаме какво говорят другите, в някои случаи дори не желаем да им позволим да говорят. Така спира процесът на учене и се създава удобна публика за демагози, които знаят как да сближат различни групи недоволни в справедлива опозиция срещу всички останали. Замислете се върху следния призив: „Дошло е време за движение, което взима най-доброто от лявото и дясното, създава ново единство сред различните народности, съставляващи Америка, и ги оформя в един народ, обединена нация“[4]. Такъв е благовидният лозунг на организация, която се нарича „Американски черноризци“. В този критичен момент на дискусията студентите ми повдигнаха въпроса за доверието. Как се изгражда? Има ли отделни личности или институции, които всички страни биха изслушали? Трудно е да се отговори на тези въпроси. В областта на политиката широко уважаваните лидери са рядкост именно защото, опитвайки се да установят средна територия, те се оголват за атаки от крайностите. Кандидатите с най-голям шанс да спечелят общи избори не могат да заобиколят приоритетите си. Законодатели, които се опитват да работят и за двете страни, не се ценят от едната страна и са осъждани за нелоялност от другата. В наскорошно проучване на „Рийдърс Дайджест“ четиримата, на които американците имат най-голямо доверие, са измислени герои от филми – киноактьори, начело с Том Ханкс. Очевидно хората, на които американците вярват най-много, не са реални. Ами медиите? Моето поколение съзря, докато гледаше три вечерни новинарски предавания, стоеше до късно за Джони Карсън[5] и размишляваше върху разсъжденията на видни водещи на рубрики като Джеймс Рестън, Флора Луис, Мери Макгрори, Уилям Разбъри и Уилям Бъкли. Информацията, която те съобщаваха, служеше като мощна центробежна сила в американското общество. Не всички сме абонирани за едни и същи мнения. Тъкмо обратното, между двете водещи партии има значителни разногласия, а сред маргиналните за пространство се борят нацистите, комунистите, „Черните пантери“, ултраконсервативното „Общество Джон Бърч“, ляворадикалната контракултурна Международна младежка партия (Йиппи) и Ку Клукс Клан. Медиите обаче играят огромна роля, за да запазят равнопоставеността. Хората наистина четат уводните статии на главните вестници. Повечето знаят кой е на корицата на последния брой на списанията „Лайф“, „Тайм“, „Нюзуийк“ и „Ролинг Стоун“. Заедно, американците седяха в дневните си и гледаха как страната погреба един президент, а после брат му и междувременно Мартин Лутър Кинг. Американците станаха свидетели на първата предавана по телевизията война, първото кацане на Луната и първото отстраняване на президент от поста му. Често имахме разногласия, но поне започвахме от една и съща обща информационна база. Вече не е така. Днешните граждани получават новините от калейдоскоп от източници, някои надеждни, много – не, и сме сигурни, че другият, не ние, се е подвел от партизанска пропаганда и фалшиви новини.

* * *

Студентите ми съвсем не са неизменно мрачни в оценките си за бъдещето. Един от тях изказа предположение, че невоенните аспекти на реакцията на Джордж У. Буш относно терористичните атаки на 11 септември 2001 г. са обнадеждаващ знак. Буш предупреди американците да не обвиняват исляма или практикуващите го за действията на малка група терористи. По този принцип той беше последователен и смел по време на президентството си. Нито веднъж не се поблазни да спечели евтини аплодисменти за сметка на американските мюсюлмани, нито разпространяваше лъжи за тях, и не пропускаше да се изкаже, когато някои бяха взети на прицел за престъпления на омраза. Примерът, който даде Буш пред лицето на най-сериозната атака на американска територия след Пърл Харбър, си заслужава да се запомни.

Друга студентка подкрепи предупреждението на колегата си за самодоволството, но видя вероятен лек в реакцията относно избирането на Тръмп. Тя виждаше изригване на интерес към обществените дела сред младите от своето поколение и по-голяма готовност да организират и да участват в протести и да се записват в кампании. Студентката се вълнуваше от броя на умните жени, които са заявили намерението си да се кандидатират за държавни постове. Тя изрази надежда, че Тръмп може да се окаже призивът за събуждане, от който се нуждае американската демокрация. Споделям тази надежда, но не трябва да забравяме, че изнервящите сили, които са в действие в Съединените щати и света днес, едва ли са приведени в ход от един човек. Теченията все още ще се усещат дълго след като Тръмп напусне публичната сцена. В миналото винаги съм вярвала, че времето е на наша страна – като лечител, учител, създател на пространство за нововъведения и нестандартни идеи, които разчупват шаблона. Сега не съм толкова сигурна. Стремежът ми да бъда оптимистка е силен както винаги, но не харесвам много от нещата, които виждам. Състоянието на икономиката ми напомня за една песен от албума „Сарджънт Пепър“, в която Пол Макартни пее: „Трябва да призная, че върви добре“, а Джон Ленън му се присмива: „Не може да стане по-зле“. Гледната точка е всичко. Стоковите пазари може и да процъфтяват, но стандартът на живот за мнозинството отдавна не се е подобрявал и големи групи млади хора са убедени, че няма да живеят по-добре от родителите си. Ако толкова много хора нямат чувството, че са изоставени, те би трябвало да са по-оптимистично настроени и по-малко склонни да разпалват малки огньове в интернет и в кабините за гласуване. Очакванията имат значение. Скоковете в доходите на семействата в Съединените щати след Втората световна война може и да изглеждат нормални за тогава, но всъщност са безпрецедентни – продукт на възстановяване след Голямата депресия и войната в страна, която е контролирала голям дял от световното богатство. Ако хората сега са готови да се задоволят с постоянни скромни доходи и ако данъчната и бюджетната политика се реформират така, че благата да са по-широко разпределени, перспективите ще станат по-светли. Но може би ще се наложи да чакаме дълго. В по-общ смисъл, страхувам се, че се отдалечаваме от идеалите, които дълго време са ни вдъхновявали и обединявали. Когато се смеем, това е по-често един на друг, отколкото заедно. Списъкът с теми, които не може да бъдат обсъждани, без да развалим семейно събиране или среща на съвипускници, става все по-дълъг. Ние не само не сме на едно мнение, но и се изумяваме на възгледите, които другите отстояват като очевидни. Живеем в една и съща страна, но в различни галактики – и на повечето от нас им липсва търпението да изследват пространството между тях. Това ни прави слаби и податливи. Трите кошмара, описани по-горе, са преувеличени, каквито обикновено са сънищата. Чувствата и настроенията, които отразяват обаче, са реални и част от яростна враждебност един към друг, която, изглежда, не може да се промени. Не е необходимо кой знае колко богато въображение, за да предвидим обстоятелствата – поредна голяма рецесия, корупционен скандал, расистки вълнения, нови терористични атаки, политически убийства, поредица от природни бедствия или внезапно впускане в неочаквана война – които може да причинят толкова широко разцепление, че Американската конституция, иглата и конецът на демокрацията, да не може да го закърпи.

[1] Лонг се смята за прототип на сенатора Берзелиус „Бъз“ Уиндрип, избрания за президент фашист в предупредителния роман „Това не може да се случи тук“ (1935) от Синклер Луис. – Б.а.
[2] Гипър – една от първите роли на Роналд Рейгън във филма от 40-те години на миналия век „Кнут Рокни, истински американец“. – Б. ред.
[3] Германски гражданин, цитиран в Milton Mayer, They Thought They Were Free: The Germans, 1933-45 (Chicago: University of Chicago Press, 1981), 166–73.
[4] Who We Are, American Blackshirts, https://www.americanblackshirts.com/
[5] Джони Карсън (1925–2005) е смятан за един от основателите на жанра на вечерните телевизионни забавни шоупрограми; автор на комични монолози. – Б. пр.