1
767

Февруари, 45-а

Откъс

…И после си спомням вече гарата, блъсканицата, камионите с покъщнина, стърчаха столове, фотьойли, маси, привързвани с въжета, някои се изхлузваха и тапицерията се раздираше, имаше още каруци, също така натоварени, конете цвилеха, неспокойни, аз се държах здраво за ръката на майка ми, да не се изгубиш само, няма да можем да се намерим в блъсканицата, къде отиваме, мамо, никой не знае, после ни качиха в един голям вагон, сигурно товарен, защото когато затвориха вратата, в него стана тъмно, нямаше къде да се сяда, на пода имаше слама, стояхме прави, деца, родители, старци, притиснати един до друг, спомням си, че и някой друг като мен попита къде ни карат, къде ни карат и друг ясно и спокойно отговори, карат ни на разстрел и аз стиснах ръката на майка ми, защото не знаех какво е разстрел, но приличаше на сирак, на траур, на вдовица, на безследно изчезнал, върху вагона, на който ни натовариха, садистично продължи спокойният и ясен глас в тъмното, пишеше разстрел, идиот неден, провикна се друг мъжки глас в тъмното, пишеше Разград, не може да чете говедото, а дава разяснения, тука има малки деца, възрастни хора, те едва стоят на краката си, безобразие, но мълчете, мълчете, не се карайте, не говорете, ще стане по-лошо, че какво по-лошо от това може да има, да стоим прави вече шест часа, да не знаем къде отиваме, да не можем да ходим по нужда, това почти не се издържа, ще започнем всички да се напикаваме, сигурно това целят зверовете, тихо, не говорете така, ще ни чуят и ще стане по-лошо, кое да му е по-лошото от това, бе, изрод такъв, не ви е срам, такива думи, пред малки деца и пред възрастни хора, засрамете се най-сетне, стискайте, аз да стискам повече не мога, не мога! Това най-много си спомняла Магдалена от пътуването да Разград и още когато най-после влакът спрял на някаква гара и отворили  вратата на товарния им вагон и ги пуснали да излязат навън и им посочили и тоалетните, те първо били заслепени от светлината и не можели да се ориентират, но постепенно различили станцията, пейките, чакалнята и вътре в нея тоалетните, пред които вече се била извила огромна опашка и Магдалена се шмугнала след майка си и двете клекнали между вагоните, а до тях една жена от село, красива и бледа, забрадена с бяла кенарена кърпа, се стискала и увивала и придържала с ръце корема си, клякай, ето тук клякай, крещял до нея явно мъжът ѝ, какво чакаш, да пукнеш ли, не виждаш ли ей тия двете вече се изпикаха, айде и ти като тях, клякай, клякай, ти казвам, не мога, не мога, жената плачела и се въртяла, и пъшкала, а той продължавал да крещи и най-накрая тя се изправила и леко се разкрачила и долнището на полата ѝ започнало да се мокри, а от очите ѝ се стичали сълзи, цял живот се обвинявам, каза 83-годишната Магдалена, цял живот се обвинявам как не ѝ казах, че е толкова красива, измъчена, смъртнобледа, потънала в срам пред очите на своя съпруг, опозорена пред нашите погледи, и после си спомням на друга някаква спирка, спахме отделно от дядо, той в мъжкото отделение, а ние с мама в женското, имаше нарове със слама върху тях, а подът беше прогизнал от вода, и после отново на друга спирка, там имаше печка, но пък нямаше дърва и мама и дядо съблякоха палтата си и ме загърнаха с тях, за да  заспя.

И продължавах да спя години наред и след това, защото всичко ми изглеждаше нереално и неистинско, невярно, като че ли нашият живот е трябвало да бъде друг, а не този, който беше временен, резервен, фалшив, като че ли снимаха мръсен, кален филм, пронизан от студ, въшки и глад, изселени сме били в Етрополе, за 24 часа сме трябвало да напуснем къщата и да съберем багажите, не сме били можели да напускаме града без открит лист, дядо ми всеки ден ходел да се разписва в районното, на никого не давали работа, хазяите ни били добри хора и често се смилявали над нас и ни отделяли от залъка си, майка ми тръгнала по къщите да предлага да чисти, наемали я понякога от съжаление, защото когато я видели такава изящна и крехка, веднага се усъмнявали в способността ѝ да чисти, дори веднъж ѝ дадоха загърнато във вестник парче месо, тя тържествуващо го внесе в къщи, усмихваше се, дядо ми също ѝ се усмихна и започна да го разгъва, разгъва, постепенно усмивките им изчезваха и те се споглеждаха и аз не можех да разбера защо и стаичката се изпълни с невъобразима смрад, на мен започна да ми се гади и изскочих на двора, за да повърна, а след мен излезе и дядо и отиде до оградата и запрати с все сила парчето месо и после остана така прав до оградата, не се обръщаше, не си тръгваше, дядо, извиках му, дядо, а той не отговаря, не се обръща, стои като канара, леко разкрачен, с вдигната глава и помислих, че е омагьосан, че е вкаменен, и се спуснах към него и започнах да го дърпам за ръката и тогава видях, че от очите му течаха сълзи,  все едно в тях имаше миниатюрни кранчета. Той спеше в едно коридорче, а ние с мама в съвсем тясна стаичка, но и на това бяхме доволни, защото пък по-лесно се стопляхме, в началото на зимата ходех с голи крака и тънка поличка, а вече прехвърчаше сняг, и една жена от нашата улица ме видяла и донесла на майка ми вързопче с дрешки, вече умалели на нейните деца. И една циганка, с която майка ми чистела заедно, ѝ казала, в бригадата на моя син търсят тухларка, и тя тръгнала към тухларната на края на града и потърсила Гошо и той я завел при началника и така се уредило тя да започне работа. Оттогава аз също зная как се пекат тухлите, защото отивах при нея да ѝ помагам, разказва 83-годишната Магдалена, тухлите се правят от глина, която първо се раздробява, смила, намокря, после се омесва, докато се получи като гъста каша. Майка ми загребваше с една лопатка от тази каша и я изсипваше в калъп, пресоваше го, когато глината се стегнеше, тя издърпваше калъпа нагоре и това беше най-рисковият момент, когато калъпът трябваше да се измъкне от блокчето, защото то вече беше втвърдено, но не съвсем, а тогава глината беше най-трошлива. После тя ги пренасяше към сушилнята, която беше в доста отдалечено помещение и трябваше да прегазва през целия двор, който беше с локви и кален, а през зимата леден, замръзнал, така че майка ми през половин час излизаше навън да снове между сушилнята и работилницата и не можеше да ползва количка, защото от друсането току що втвърдените тухли се изпочупваха. Както се изпочупиха ноктите ѝ, както и пръстите ѝ, както и дланите ѝ, както цялата тя се чупеше и ронеше като недоизсъхналата си глина. След това дядо се разболя и почти не ставаше от леглото си в коридорчето, през нощта насън охкаше, хъркаше и се чуваше из цялата къща, но никой нищо не му казваше, защото това бяха единствените му часове без болка, понякога идваше фелдшерът и му слагаше инжекции, тогава дядо задълго заспиваше, веднъж го заварих в нашата стаичка, коленичил пред прозореца, ръцете му събрани до сърцето, лицето му пак обляно в сълзи, както тогава, когато изхвърли месото, какво правиш, дядо, спуснах се към него, нищо, детето ми, нищо, и се облегна на мен и с мъка се изправи, да се свършва по-скоро, Магдалена, само това искам и изглежда Бог беше чул молитвата, защото съвсем скоро една сутрин се събудих от хлипането на майка ми в коридорчето, беше седнала на ниското му легло и беше захлупила глава върху гърдите на изстиналия вече труп.

После майка ми се пропи. И не зная кое беше по-тежко – животът ни в изселничеството или нейното пиянство.
И в едно от нейните изстъпления тя ми разказа как ме намерила една сутрин като бебе пред вратата.
Разказа ми за някакъв французин, от когото направила аборт.
Разказваше ми за някаква голяма своя любов, но един път беше с французин, а друг път с българин, а после с цигулар, а друг път със заможен банкер, който ѝ предлагал да избягат заедно през лятото на 44-а, но тя заради мене отказала.
Разказа ми как дядо бил дал на фелдшера едното кюлче със злато, за да му бие инжекциите, а фелдшерът дошъл само няколко пъти.
Разказваше ми за онази нощ, когато е бил убит баща ми заедно с още много, много други. Били ѝ разрешили свиждане преди това в затвора, допуснали я до двора, той бил ограден с висока мрежа, там затворниците пренасяли камъни, тя го извикала, той се обърнал и я видял, и не тръгнал към нея, не се завтекъл към нея, стоял до камъните, надзирателят нещо му креснал и го бутнал да отиде при майка ми, а иначе той не искаше, не искаше да дойде и да се видим, сигурно се е срамувал от затворническите дрехи, от брадата си, от всичко, така, както дядо ти умря в срам в това коридорче, така и баща ти се срамуваше в онзи последен път, в който се видяхме, извади от джоба си едно писмо и като по чудо успя да ми го предаде през телената мрежа, не беше дълго това предсмъртно писмо, написано с химически молив, който той от време на време е наплюнчвал, върху изпомачкана амбалажна хартия.

 

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга - повестта "Първият рожден ден" излезе в издателство "Сиела" в края на 2016 г.
Предишна статияПловдивски есенни изложби 2017– оздравителни ефекти
Следваща статияМастилото на киното и обратната страна на почерка

1 коментар