0
6079

Фелини

Не обичам да се пъхам с колата в автомобилната гмеж. Затова, ако имам слизане в града, я оставям в подстъпите на зелената зона и продължавам с градския транспорт. А ако бързам, вземам такси. То къде ли толкова бързам и аз, който от десет години сам съм си шеф на себе си, но такава е приказката – за да изглеждам по-важен в собствените си очи.

Та така – бързах за някъде и махнах на първото такси. То спря и се качих. На таблото пред мен видях налепени грижливо със скоч изрезки от вестници и списания на някакъв автомобилен състезател.

– Надолу към центъра – казах.

Фелини не разполагал с личен автомобил. Ползвал услугите на таксиметровите шофьори в Рим. Мнозина от тях го познавали и дори не му вземали пари. Мечтаех за деня, когато и на мен щеше да ми се случи нещо подобно. Пък макар и само веднъж. Разбира се, това „мечтаех” е силно казано. Ясно съзнавах, че такова нещо никога няма да ми се случи. Но въпреки това държах някъде в паметта си този факт за Фелини и когато се качвах в такси, понякога тихо се любувах на топлото отношение на римските таксиметрови шофьори към Фелини и се подсмихвах на своята мечта.

Таксиметровите шофьори на София дават пълна картина за състоянието на обществото ни. Редом до трошките, пълни с дъх на неумити уста (веднъж се качих на такава отчайваща бракма, че почти веднага изригнах – абе, защо не кажеш на чорбаджията си малко да стегне тая кола, виж че трополи като каруца, а горкият дядка вътре, човек в почти насипно състояние ми отвърна: чорбаджията е един катаджия от Своге, има девет коли и хич не му пука в какво състояние са, важното е пара да пада), има и много чисти стегнати коли, карани от сериозни хора с вкус и отношение към работата си. Сред тях има и много тънки психолози, които веднага влизат в руслото на твоите разсъждения и почват солидарно с теб да псуват поршетата, които наистина са ненормално много за град като София (в Барселона или Виена, да речем, за един месец престой видях само две-три поршета), несекващите ремонти и ужасяващите дупки по кварталните улички. А има и твърде ексцентрични шофьори, които завършват и опаковат добре цялостната картина. Веднъж попаднах на едно момче, което говореше толкова забавено, че се принудих да го попитам какво му е. То ми каза много бавно, че вдигало високо кръвно и вземало много силни лекарства. И аз се принудих веднага да съкратя курса. Друг път попаднах на един човек на години, над шейсет, който беше тъмноморав, направо виолетов. Докато караше, той извади малка тубичка, опита се да изтръска от нея някакво хапче, но хапчетата явно бяха свършили. И все така, докато караше, се хвана за гърдите с болезнено изражение. И него го попитах какво му е и той ми каза, че имал сърдечен пристъп. Аз веднага настоях да спрем пред първата аптека и той да си купи лекарството. Ще призная – не мислех толкова за него, колкото за себе си.

Но да се върнем на нашия случай. Аз се возя в таксито със залепените на таблото пред мен снимки на автомобилен състезател.

– Това съм аз. Едно време бях автомобилен състезател – каза шофьорът, без да съм го питал. – Знаеш ли как карах? Ето така!

И преди да разбера какво става, той вдигна сто и шейсет и започна да изпреварва другите коли, както му падне.

Изчаках дясната лента да се освободи и извиках:

– Спри! Аз съм дотук!

Въпреки пристъпа си на носталгия по миналото човекът излезе разбран, спря, платих и слязох.

И до ден-днешен, като се сещам за този таксиметров шофьор, си мисля едно нещо – че Фелини би продължил да се вози с него. И даже твърде много да се забавлява.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияБог е руснак
Следваща статияДискусията