Новият филм на Маргарете фон Трота „Ингеборг Бахман – пътуване в пустинята“ беше показан премиерно в конкурса на Берлинале
Най-вълнуващата любовна история в немската литература: така беше представена книгата „Не го направихме както трябва“ („Wir haben es nicht gut gemacht“, издателство Suhrkamp) при излизането ѝ в края на миналата година на германския книжен пазар. Нейните внушителни 1039 страници съдържат 297 писма, написани от Макс Фриш и Ингеборг Бахман. 88 са от него към нея, 172 обратно, останалите са адресирани до приятели. Бахман е унищожила неговите писма, от Фриш са запазени само тези, чиито копия са останали в неговия архив. Почти 30 години близките ѝ не са разрешавали публикуването на нейните, но ето, това най-сетне се е случило и книгата дава възможност да се вдигне завесата над една тайнствена връзка, да се отхвърлят едни слухове и да се потвърдят други. Въпреки обема си книгата се задържа няколко седмици в списъка на бестселърите на списание „Шпигел“ и днес интересът към нея не е секнал.
Ингеборг Бахман, родена през 1926 г. в Клагенфурт, Австрия, е смятана за една от най-значимите авторки от ХХ век в немската литература. Първите ѝ публикации са от средата на 40-те години. В началото пише основно поезия, която се приема с възторг от виенския кръг критици и поети, предимно мъже. Поканена за интервю от известния литературовед Ханс Вайгел, тя бързо влиза в интимна връзка с него. По-късно той описва всичко това в роман. В началото на 50-те пък интимни отношения я свързват с поета Паул Целан. През 1953 г. германската литературна „Група 47“ ѝ връчва наградата си за поезия. Следващата година „Шпигел“ ѝ посвещава обширна портретна статия, която я прави популярна и в Германия. Бахман пише и радиопиеси, които правят името ѝ все по-известно. Литературните награди валят, читателите се редят на опашки за автографи след четенията ѝ.
Макс Фриш е роден през 1911 г. в Цюрих. Следва архитектура и известно време работи като архитект. Едновременно с това пише есеистични текстове за различни вестници, които се приемат добре от читателите. Автор е и на пиеси, които театралните среди посрещат с аплодисменти. „Дон Жуан или любовта към геометрията“ (1953) се поставя едновременно на сцените в Цюрих и Берлин. Няколко години по-късно романите „Щилер“ и „Хомо Фабер“ утвърждават името му на писател и му носят световна известност.
Когато Ингеборг Бахман и Макс Фриш се срещат, и двамата вече са със статута на звезди. През пролетта на 1958 г. Фриш пише на Бахман, за да я поздрави за радиопиесата ѝ „Добрият бог от Манхатън“. Тя веднага отговаря и предлага да се срещнат. Това се случва на 3 юли в Париж. И за двамата срещата разпалва любов от пръв поглед. Ти влезе в живота ми, Ингеборг, като един дългоочакван ангел, който попита Да или Не. Аз съм щастлив, безпомощен и прекалено страхлив, за да мисля за по-напред – ще ѝ напише той няколко дни по-късно. А тя ще отговори: Пътуването беше дълго, но трябваше да бъде още по-дълго, тогава щях напълно да разбера колко далече съм от теб. Мили мой, ужасно е. В момента навън духа вятър, бурен, в къщата нещо пука, все едно има духове… А сърцето толкова много ме боли.
Фриш, който е женен и има три деца, от година живее отделно от семейството си. През 1959 г. официално се развежда, воден от силното желание да се събере с Бахман. Година по-късно дори пише завещание, в което посочва като своя единствена наследничка Ингеборг, а за децата си оставя само запазената част от наследството. Бахман се премества при него в Цюрих. По-късно двамата наемат общ апартамент в Рим. Преди и след това тя има връзки с много мъже, но Макс Фриш е единственият, с когото съжителства. Фриш отправя към нея писмено предложение за брак, тя го отхвърля. Двамата сключват т.нар. „венециански договор“, с който си позволяват отворена връзка, стига това да не доведе до „промяна“ в отношенията им. Пагубната изневяра идва през 1960–1961 г. Но преди да се стигне до нея, преди телата да се разделят окончателно, душите им, а и писателските им амбиции започват да се отдалечават.
Малко преди публикуването на романа му „Ще се нарека Гантенбайн“, Ингеборг разбира, че Фриш я е описал в него. Тя се чувства използвана като обект, обидена е, намира действията за неправомерно посегателство. Бахман търси утеха в прегръдките на писателя Ханс Магнус Енценсбергер, а след това и на италианския германист Паоло Киарини. Фриш пък се увлича по германистката Мариане Йолерс, която е с 28 години по-млада от него и която малко след това става неговата втора съпруга.
Навсякъде, където усетеше обожание от някой мъж, ти се представяше за независима жена, която обаче, както е известно, все още живее със стария Фриш. (…) Не става дума за това с кого си спала или не. (…) Сигурно е обаче, че моята роля ставаше все по-странна. Какво са си мислили приятелите ти: дали съм прекалено стар, или не достатъчно изключителен, изобщо не ме интересува. Но ти просто ме превръщаше в задник, ще напише той.
Няма друга възможност освен раздяла. След няколко дни ще почувстваш облекчение и ще бъдеш доволен, че съм го изрекла – пише тя. – Че сега не ме обичаш, това го знам, също така знам, че при нас вече има „промяна“. Че някога изведнъж отново ще ме заобичаш, в това вече и самият ти не вярваш, а пък аз не вярвам, че ти и досега си изпитвал истински чувства към мен.
Новата връзка на Макс Фриш с Мариане е успешна. Той е прочутият писател, който е канен навсякъде по света, тя е всеотдайната съпруга, без авторските амбиции на Бахман. Мариане го придружава навсякъде и се грижи за него, както е прието жена да се грижи за мъжа си. През 1979 г. бракът се разпада – по време на турне на Фриш в САЩ и двамата поотделно имат своите афери. В последвалите романи Фриш отразява по един или друг начин различните си афери, в този смисъл обект на описание не е само Ингеборг Бахман. Писателят умира през 1989 г. от рак.
След раздялата с Макс Фриш за Ингеборг Бахман настават тежки времена. Макар че е поканена с писателска стипендия в Берлин и след това получава наградата Георг Бюхнер, тя не успява да се отърси от шока да бъде без Фриш. Става зависима от успокоителни медикаменти. Засилва се и влечението ѝ към алкохола. През 1965 г. се връща да живее в Рим. През 1973 г. излиза единственият ѝ завършен роман „Малина“. Същата година в жилището ѝ избухва пожар. Предполага се, че неволно го е предизвикала със запалена цигара, като е заспала от лекарствата. Откарана е в болница с тежки поражения. Лекарите не знаят за зависимостта ѝ към успокоителните, поради липсата им тя получава конвулсии, които те тълкуват като епилептични припадъци. Умира на 17 октомври 1973 г., само на 47 години, в следствие на тежки прояви на абстиненция. От 1977 г. в родния ѝ град Клагенфурт се провежда литературен конкурс, смятан за един от най-важните в немската литература, който носи нейното име.
Шумотевицата около книгата, която събуди интереса към събития от преди 60 години създава добра среда за приемането на най-новия филм на Маргарете фон Трота със заглавие „Ингеборг Бахман – пътуване в пустинята“, който е включен в конкурсната програма на тазгодишния кинофестивал Берлинале. Доколко младата публика извън немскоезичния свят е запозната с биографичните подробности, не е ясно. Филмът започва с нощта на срещата в Париж и пламването на любовната искра между Фриш и Бахман, след което почти веднага действието се спуска по надолнището на техните все по-бурно изразяващи се конфликти. В този смисъл той е повече филм за раздялата, отколкото за влюбването и близостта. Пустинята е както метафора на състоянието, в което попада младата поетеса, така и буквално място на действие: за да се измъкне от депресията, Бахман придружава млад австрийски писател в пътуването му до Египет. Там, в пустинята, благодарение на неговите грижи тя се отърсва от мрачните мисли, свързани с Фриш. Бахман лекува наранената си душа чрез физическа наслада, без някой да я назидава или ревнува.
Ревността, това е тегоба, от общуването ѝ с Фриш. Недоверието, с което той се отнася към нея, я тормози непрекъснато. Битовото им съжителство също се оказва илюзия. Бахман не може да понася шума от пишещата машина, ударите по клавишите, докато той работи. Разбираме, че Фриш пише с един пръст, като само Дневниците си е писал на ръка. Той има нужда от нея, за да може да твори, докато тя не може да напише нито ред, като е с него. Разбиранията им за литература също се разминават. Бахман е далеч по-прецизна при избора на думите, литературата е нейната родина, докато Фриш нарича родина само Цюрих, а думите реди, като само сменя една с друга (според негова реплика).
Диалогът е почти винаги словесен двубой. Маргарете фон Трота използва цитати от изказвания на двамата. Чуваме схващането на Бахман за брака. „Фашизмът е първото в отношенията между мъжа и жената“, казва героинята. Фон Трота противопоставя и визуално героите си. Бахман в изпълнението на Вики Крипс е нежна и кокетна, във всяка сцена с различна красива дреха и бижута, Макс Фриш, представен от Роналд Церфелд, е едър и недодялан, „мъж канара“ по думите на Трота. Феминистката Бахман срещу мачото Макс Фриш. „Ти си моят убиец“ – казва филмовата Бахман на своя любим Макс Фриш.
Това е тезата, която дълго време се е приемала като достоверна в литературните среди и която е развенчана след публикуването на кореспонденцията между двамата. Маргарете фон Трота обаче я поддържа чрез филма си. Макар че се опитва да представи конфликта им, погледнат с очите и на двамата, тя все пак заема позицията, че Бахман като жена е потискана от Макс Фриш, и че депресията и болестта ѝ са причинени от неравностойната битка за утвърждаване в доминираната от мъже среда.
Времето на действието на филма е времето на младостта на Маргарете фон Трота, в битката на героинята ѝ срещу Макс Фриш мнозина видяха битката на режисьорката с тогавашния ѝ съпруг Фолкер фон Шльондорф. За сложността на техните отношения Шльондорф разказва в книгата си „Светлина, сянка и движение“. В интервюта допълнително съобщава, че Фон Трота дълго не е приемала биографичната му творба. Тя от своя страна в интервюта също разкрива подробности от тяхната връзка и как мъжете режисьори са се отнасяли с недоверие към нейното желание да се заеме с тази професия. Към това се прибавя и духовната близост между Шльондорф и Макс Фриш. Режисьорът екранизира „Хомо Фабер“, а филмът „Завръщане в Монтаук“ (2017) е посветен на Фриш, опирайки се на романа му „Монтаук“.
В предишните си филми Маргарете фон Трота разказва най-вече за силни жени: Роза Люксембург, Хана Аренд… в „Ингеборг Бахман – пътуване в пустинята“ тя говори за себе си.
В дните на фестивала Маргарете фон Трота навърши 80 години. Запитана дали смята да се откаже от режисурата поради възрастта си, тя отговори, че продуцентите ѝ държат да продължи да снима, а и тя самата е убедена, че има още какво да разкаже – вероятно още драматични истории от времето, когато жените са се борили с този, когото най-много обичат.
