1
1553

Феноменология на зло-деянието

Проясняваща притча

В съчинението си „За града Божий“ блаж. Августин определя злото по особено дълбок начин, като го изразява чрез латинския глагол „deficere”, сиреч чрез полярната противоположност на имащия най-общ смисъл глагол за правене, за осъществяване – „efficere”. От една страна, следователно, като обратното на „правенето”, на „вършенето”, на “осъществяването”, de-ficere обозначава тъкмо не-правене, не-осъществяване, не-извършване на каквото и да било – обозначава отрицание на действието. От друга страна обаче, доколкото е глагол, обозначаващ отрицание на действието, той обозначава едно действие, едно извършване на отрицанието на вършенето. Злото, с други думи, е според блаж. Августин нещо като негативно правене, негативно вършене, като тук акцентът в определението пада едновременно и върху негативността, нищ-остта, и върху правенето, вършенето. Злото, обозначавано чрез deficere е нещостта на нищото, актът на нищото; неговото, тъй да се каже, притежаващо сила, мощ и дори творчество „нищожествуване” – не из-вършване, о-съществяване, (effectio), а именно – раз-вършване, раз-съществяване (de-fectio).

Онзи, който извършва акта на злото, който реализира „не-то” на злото, не из-вършва (efficere) каквото и да било, но той все пак, раз-вършва (deficere), онова, което изобщо се „върши” в света. В резултат на това той – от една страна, не поражда „нещо”, каквото и да било (лат. effectus, ефект), но реализира, ражда – нищото-в-нещото (лат. defectus, дефект), което без него, именно като „нищо”, не би и могло да бъде, да го има. В резултат на акта на злото, не се осъществява нищо, но същевременно това „нищо” се осъществява. В резултат на акта на злото, следователно, нещо не тъкмо изчезва (в нищото), ами „нищото” се явява (започва да… бъде).

За да не остават тези дълбоки мисли на блаж. Августин в сферата единствено на абстрактния философски дискурс, аз ще се опитам тук да ги въплътя в една въображаема история-притча, която, според мен, има това преимущество да представи по непосредствен, осезаем начин всички по-важни черти на злото, схванато като deficio.

И тъй, представете си едно малко дете. Представете си неговия баща, който един Божи ден, както обикновено се прибира в къщи и му донася подарък играчка – например едно плюшено мече с чудесно изработена от плюш кафява козина и блестящи седефени очи. И представете си сега, че вместо да приеме мечето така, както обикновено децата приемат играчките, т.е. със светнали от радост очи и с възклицания (или дори – по такъв един възторжен начин, та поемайки го в ръце и започвайки да го дърпа, и да го мачка, за да го „изучи” по-добре, то го разкъса), детето вдигне студен поглед към баща си и му каже: „Тате, това разбира се, не е никакво мече. Това е просто една ловко съшита торба плюш, натъпкана с вата и памук. Аз мога хей сега да разкъсам тази торба, за да ти покажа, че схващам съвсем точно илюзията; мога да извадя навън памука, за да се види, че той е само памук, и да откъсна копченцата, за да покажа, че те не са никакви очи… След туй забие още по-остро студения си поглед в лицето на бащата и продължи своя монолог: „И тате, виж, аз знам много добре защо си ми донесъл днес това мече. Аз, както си спомняш, исках онова влакче с дистанционно, но ти нямаш достатъчно пари за него. Ето защо, за да не се изложиш пред себе си, си решил да измислиш това „мече”, и така – хем мен да успокоиш, хем себе си… И изобщо тате, аз вече много добре разбирам, че като ме „радваш” по такъв начин с подобни „влакчета” и „мечета”, ти, от една страна, ме държиш в положението на „дете” (каквото аз сигурно бързо бих престанал да бъда, ако бях оставен от теб сам на себе си), а от друга удовлетворяваш собственото си самолюбие да бъдеш голям благодетелен и силен”.
Какъв ужас!
Не ще и дума, че ако дори само си представим подобна сцена, случваща се между нас и шестгодишното ни дете, нас ще ни побият тръпки, като от неочаквано материализирал се пред очите ни призрак, още по-страшен с това, че ни е заговорил с гласа на детето ни, че е заел точно неговото място в дома ни. „Такова нещо едно дете не може да изрече!” – ще извикаме ние. Да, нашето шестгодишно дете ще „прозре” това, което в нашата кошмарна, въображаема история го караме да изрече днес. То ще го и каже в известен смисъл. Но това ще стане доста по-късно – ще стане тогава, когато му бъде времето; когато „детето” вече ще е престанало по един естествен начин да бъде дете: когато ще е пораснало. Докато обаче е дете, шестгодишно дете, за детето ни е не-естествено и неподобаващо, ужасно, да изрече подобно нещо, и ако би го изрекло (както го караме в историята ни) – това би било зло.

В какво се състои то? Какво става в нашата кошмарна история, която препоръчваме като притча, довеждаща до съзнанието ни същността на парадоксалния акт на злото – т.е. раждането на „нищото”.

Стават три у-нищо-жавания. При това безвъзвратни унищожавания. Първо: това дете унищожава своята „детскост”. Пак казвам – представете си дете (именно дете, шестгодишно дете, не дете, което е пораснало и вече не е дете), което се е оказало способно на подобни „прозрения”, на подобни думи. След изричането им, колкото и пъти да би се „извинявало” то за тях, ние ще знаем, че то вече не е дете; че е отпаднало от „чина” си на дете, от „рода” на децата, че е станало, в етимологическия смисъл на тази дума, „из-род” – същество излязло от „рода” си, от „чина” си на дете. И за него няма връщане назад. След такова „прозрение”, след такива думи няма връщане назад, както има връщане след „пакостта”, след „белята”. Защото и „пакостта”, и „белята” са нещо естествено в „чина” на детето, поради което и преди тях, и след тях, детето си остава дете – остава си това, което е – остава си в „рода” си, остава в рода на все още не владеещото импулсите си, все още несъобразяващото какво прави същество. След думи, подобни на вменените му по-горе, обаче се открива, че такова дете вече не е дете. При това – и тук именно е солта, ужасът на нашата притча – не по естествения начин, по който детето престава да е дете – т.е. като пораства (изживява този „чин” – „детството”), а въпреки, че не е пораснало. Такова същество вече не е дете и ужасът е, че не е и възрастен.

Всъщност и друг път, когато съм си служил с въпросната притча, аз съм чувал възражението: но нали мечето наистина е това, което детето изрича – то е торба от плюш със зашити в нея памук и вата. Нима може да е из-род-но, неестествено познанието на тази истина; нима искате да кажете, че възрастността на ума, който не си прави илюзии, е нещо ущърбно? Че злото – това е „истината”, а доброто – това са детските „илюзии”? Не, аз подчертавам, че особено съществено в моята притча е това, че „познанието” се извършва не от детето, което е пораснало, а именно от детето, което не е пораснало. Да, в това е и абсурдността, неестествеността в разказаната история, в това е и мотивът на предишното възражение към нея – „това не може да стане”, това „няма откъде да дойде”. Но аз утвърждавам, че злото, грехът, грехопадението е тъкмо онова, което „няма откъде” да дойде – което „не е предизвикано” от нищо. Само че да се каже това просто така – като една абстрактна философска истина – означава последната да остане без каквато и да било репрезентация в представата. Ето защо аз казвам: представете си това дете – и именно в чудовищността, абсурдността на онова, което му приписваме – вие ще добиете представа за цялата не-естествена и най-вече – безвъзвратно разрушителна същност на злото като раз-вършващо вършене, като раз-съществяващо осъществяване. Това дете не е „пораснало” – то просто се е из-родило, превърнало се е в из-род – из рода си е излязло. Детето е унищожено в този акт. То не е заменено с „възрастен” (което може – по естеството на нещата да стане само след извървяването на годините, след „порастването”) – то е у-нищо-жено и – без да е възрастен – е нямането –на дете. И това именно „нямащо” го дете е това, което го „има”, това „нямащо род” – нито вече дете, нито още възрастен – е.

Второто у-нищо-жение от трите, които казахме, че стават с чудовищния акт на детето от нашата история, е унищожението на „играчката”. Дете, „прозряло” такова нещо, каквото е „прозряло” нашето дете, никога вече не може да има „играчка”. То е „прозряло” – веднъж и завинаги – че „играчката” е „илюзия”. Оттук нататък нещото „играчка” – тази светла радост, играчката – е без-възвратно изгубена за него. Дете, което, пак повтарям, преди да е пораснало, е убедено, че това е просто „торба от плюш”, няма вече играчки.

И накрай, третото, което това дете у-нищо-жава, е неговият баща. С акта, който то извършва, с думите, които то изрича, то взривно деградира баща си от чина му на баща – детронира го от престола му на благ чудотворец и подир „социално-критичния” анализ на неговата „семейна роля”, невъзвратимо го зачерква като такъв.

И тъй, актът, който описваме в нашата кошмарна история, е колкото абсурден, толкова и чист – лабораторно чист пример за Августиновото defectio, като което светителят определя злото. От една страна, той се ражда като раз-същест-вяване – на синовността, на синовното доверие; акт, който със самото си извършване разваля, деградира, унищожава синовната връзка – както бащата, така и самото дете. Подир този акт, в света на този баща и на това дете не само няма вече никога да са възможни детските играчки – тези малки битийни чудеса – но няма никога вече да го има и онзи баща, самият „чин” на когото е да реализира благото и да създава устойчивост. Няма да има след този акт на детето също (и преди всичко) „дете”. Защото е, повтарям, невъзможно да си помислил и изрекъл подобни неща като дете и след това да продължиш да си дете.

От друга страна, описаният акт е именно акт и е кошмарен, зъл, с това, че е акт на дете. Той не е постепенно (и естествено) сполитащото синовната връзка нейно отслабване, при което детето се превръща в друг „чин” човек – в „чина” на възрастния. Това е акт, в който нищо не се „превръща” в друго нещо, а всичко просто се унищожава. Той не спохожда (пасивно, в порядъка на един естествен процес) детето – както порастването, а се извършва – активно, заменяйки както детето, така и бащата, и играчката с „нищо”.

Това е най-съществената характеристика на описания от нас акт (на defectio). Защото той не просто деградира, не просто извършва низ-веждане на света от чина му (ако бе само това, то поне по своя резултат той нямаше да се различава от акта на естественото тление, изнемощяване, угасване, умиране). Той реализира нищото като битие, о-съществява нищо-тата.

И наистина, след извършеното детето е придобило нещо, което по-рано не е имало, нито дори е познавало. То е придобило плюшеното мече като „торба”, зашита след натъпкването ѝ с вата. И то е придобило тази „торба”, изгубвайки своето „мече”. То е придобило по-нататък „механизма на действието на възрастните”, изравнило се е с възрастния, с баща си (станало е като него, „като Бог”). То е придобило „възрастния манипулатор”, загубило е „баща си”. И накрая: придобило е „знанието” и е изгубило чудото на „детството”. Придобило е – в резултат на об-нищяващия акт – битието на нищото: „трънете и бодилите” на света на мястото на „плодовете на рая”. Придобило е раз-очароващата „истина”, която е истината на разочарованието.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: "Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията"; "Религиозно-философски размишления"; "Философски опити върху самотата и надеждата"; "Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие"; "Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието"; "Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението"; "Светът на Средновековието"; "Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива"; "Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки" (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев - "Christianitas, Historia, Metaphysica". Най-новата му книга е "Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания" ("Комунитас", 2017).
Предишна статияМакрон, Меркел и Каталуня
Следваща статияС леки, бавни стъпки

1 коментар

  1. Не бе професоре, злото е възможност да се случи нещо лошо. Във физическият свят лошото е вредата която понася Азът. Азът в смисъл на себеичния геном а вреда като затрудняване, предотвратяване да се случи нова геномна комбинация. След когнитивната революция това лошо придобива огромно количество вариации, които маскират успешно базисния дарвинов смисъл на злото. В метафизическия свят злото става воля. В нормалната митология тази воля е равномерно разпределена из свръхестественото. Аврамистите обаче концентрират тази воля в един оператор, който балансира ентусиязма на Твореца. воля срещу воля разгърната в епична битка в невроните вериги на човека. Злато вече не е дарвиновия базис. Злото е свободен избор – да следваш или да не следваш алгоритъм а лошото е отпратено след разпада на Азът. И е по страшно защото е вечно. Както виждаме човечеството здраво е поработило върху злото. Защо ли?
    Професорът също предлага софистицирано зло. 3лото като отчуждавне на нормалността. Абе нещо като антиматерия носеща антибите. Професорът сърфира върху Блажения (по доволите никога не знам къде да сложа ударението на блАжен или блажЕн) Августин. Същия е известен с това че практикува вербален фитнес, като повечето замислящи се по негово време. Неговите последователи днес наричаме хуманоиди…
    – хуманитари, поправя ме Ото.
    Може. Думите са близки та ги бъркам.
    Днес рационалния човек анализира злото с логико-математически инструментариум. Между другото на злото му викат риск. сиреч злото се анализира, оценева, минимизира и приема. Нещо като количествено зло. Измерено. Претеглено. Нали откривате десетте разлики?
    – Да, вика Ото – аврамическото зло е качествено. То е неизмеримо и служи за образуване на вина… Виновния човек е смирен.
    докато търсех отговорит на загадката на последната страница си мислех че злото е най успешния инструмент за управление…