0
680

Феноменът Елиът Картър

Диригентът разказва във вестник „Цайт” за своя приятел, американския композитор Елиът Картър, двукратен носител на Пулицър, починал неотдавна на 103 години

© deSingel International Arts Campus

На 5 ноември 2012 г. моят приятел Елиът Картър почина на 103 години в Ню Йорк. За мен той беше и си остава една от най-интересните фигури в историята на музиката през изминалия век. Историческата значимост на един композитор не винаги върви ръка за ръка с неговите творения и тяхното качество. При Картър трябва да се види откъде идва той и как реагира на това, което заварва. Той започва да композира през 30-те и 40-те години. Между 50-те и 70-те години пише малко – все много сложни неща. От 80-те години насам пише много повече – и не толкова сложно. Картър е повлиян от два различни свята: от една страна, този на Надя Буланже, която преподава в Париж наистина много консервативно (зная го, защото бях неин ученик, макар и 20 години след Картър). А от друга страна, той работи върху произведения от Чарлз Айвс, един модернист.

Американските композитори, които тогава задават тона, са Аарон Копланд и Рой Харис. По онова време Картър беше много консервативен подобно на американската музика като цяло. Копланд я беше тласнал някак в друга посока. За американския свят Европа беше интересна преди всичко със Стравински и Шьонберг. Всъщност никога двамата заедно. Картър успя да ги обедини. Той пише за своята Соната за чело: челистът трябва да свири Шьонберг, а пианистът – Стравински. По онова време Картър трябва да е бил твърде сложна фигура. Той беше събрал в едно противоположните светове, без да търси синтез! Намирам това за фантастично. Той и музиката му се влияят от двата свята едновременно, той живее в двата свята едновременно. В този план Картър е важна историческа фигура.

И влиянията върху личността му извън музиката представляват необичайна смес: Айзенщайн, неговият филм „Броненосецът Потьомкин”, Джеймс Джойс и Марсел Пруст. Обикновено такива влияния не се откриват едновременно в един човек. С това Картър ми е особено интересен и атрактивен. Фактът, че го занимават толкова различни светове, вероятно е причината за тази – да го кажем „полукритично” – ненужна усложненост в музиката му от 50-те до 70-те години.

Елиът Картър беше физически феномен. За пръв път в историята един композитор достига стогодишна възраст и все още пише! Не познавам голям композитор, който да е живял толкова дълго, а камо ли някой, който на тази преклонна възраст да е продължил да работи. Още през 70-те години се говори за „късния стил” на Картър – и тогава, през 80-те години, той тръгва в съвсем друга посока. През 90-те с Партита, първата част на своята Симфония, в известен смисъл той тръгва в съвършено друга посока, като запазва определени елементи.

Елиът Картър беше и си остава за мен лично най-значимият композитор в края на ХХ и началото на XXI век, защото репрезентира същността. Той беше живият пример за безкомпромисна, комплексна музика и поради това на пръв поглед – недостъпна. Ала когато се задълбочиш, видиш развитието и продължиш да се занимаваш с тази музика, тя става постижима. Смятам, че в това е голямото послание на Картър: винаги много съсредоточено и без компромиси да внимаваш за същността на музиката – и да не правиш като много днешни композитори популистки ходове. При това неговата музика, колкото и сложна да е, винаги остава „в добро настроение”.  Понякога си мисля, че ако Хайдн беше наш съвременник, щеше да композира като Картър в последните му години.

Фактически Картър създаде музикалния модернизъм след неокласицизма на Стравински. Вярвам, че по тази причина той се превърна в символна фигура, защото знаеше как да обедини Америка и Европа.  Убеден съм, че след сто години ще се говори за Елиът Картър като за една от най-значимите фигури на музикалната сцена от втората половина на ХХ век.

Картър притежаваше нечувана култура, що се отнася до музиката, а и отвъд нея. Той познаваше блестящо музикалната литература, Брукнер и Дебюси, Стравински, Бах, Бетовен и много други. Така всичко, което той казваше, имаше фундамент. Аз получих достъп до него през разговорите за Рихард Вагнер. Когато се срещнах за пръв път с Картър, тъкмо бях дирижирал Пръстенът в Байройт, а той започна да коментира оркестрацията на прелюдията към второ действие на Зигфрид. Той познаваше всички текстове – познаваше всичко и имаше феноменално ухо! Бих могъл само да пожелая на всички толкова дълъг и богат живот като неговия – и да останат докрай креативни.

Живот и творчество

 

Елиът Картър е роден на 11 декември 1908 г. в заможно семейство в Ню Йорк, където прекарва почти целия си живот. Още като ученик се среща с композитора Чарлз Айвс, който насърчава таланта му. Часове наред момчето слуша радио на покрива на семейната къща. Желанието да стане композитор расте, на 15 години присъства в Карнеги Хол на нюйоркската премиера на Пролетно тайнство от Игор Стравински с Бостънския симфоничен оркестър.  В Харвард Картър учи първоначално английска литература, гръцки, философия, а между другото музика, свири на пиано и обой и пее в университетския хор. „Всъщност музиката трябваше да е основният ми предмет, но когато за пръв път посетих курс по хармония, установих, че нищо не зная”, обяснява той. През 1932 г. завършва университета и заминава за Париж, за да учи при Надя Буланже във Френското музикално училище за американци. При Буланже той се научава да вярва на нотите, както си спомня по-късно. Да не пише ноти, които нищо не означават. През 1935 г. се връща в САЩ като доктор по музика. През войната работи за правителствената служба по военна пропаганда, по-късно преподава в различни университети, сред които и Йейлския. Оженва се за скулпторката Хелън Фрост-Джоунс, ражда му се син, купува си жилище в Гринич Вилидж, където живее до смъртта си. Краят на 40-те години е време за дълбок творчески прелом. Първият му струнен квартет възниква през 1950 г. в пустинята Аризона и маркира повратната точка в творчеството му, което преминава към радикален, атонален, многопластов стил. Въпреки неразбирането от страна на по-консервативната публика той продължава да се интересува от живото общуване. Не без основание по-късните му творби носят заглавия като Диалози за пиано и оркестър, Интервенции, Conversing with Paradise.  „Пиша за интерпретаторите, искам да стимулирам тяхното въображение, радостта им, интереса им, техните способности и желание да общуват с публиката”. Един от тези, които най-често интерпретират произведенията на Картър, е приятелят му Даниел Баренбойм. Наред с Пиер Булез и Хайнц Холигер той оказва най-голяма подкрепа на творчеството на Елиът Картър. Тримата най-много са дирижирали произведенията му. Премиерата на първата му и единствена опера What next?,  която пише на 89 години, е през 1999 г. под диригентството на Баренбойм в Комише Опер в Берлин. Повече от половината от ритмически сложните му произведенията – оркестрова и камерна музика, вокални и инструментални творби, се появяват след 90-я му рожден ден. В едно интервю той казва: „В главата си имам толкова много завършени произведения, клавирни концерти, симфонии, струнни квартети, че никога няма да успея да ги запиша всичките.” Когато композира, той не използва инструмент, често чува за пръв път произведенията си по време на премиерата. Елиът Картър почина на 5 ноември 2012 г. в Ню Йорк.

Превод от немски: Людмила Димова