0
1009

Фибите, миглите, есента…

Елин Рахнев, „Зелда“, изд. ICU, София, 2017, редактор Невена Дишлиева-Кръстева, оформление и корица Асен Илиев

„Зелда“ е новата книга със стихове на Елин Рахнев. След „Съществувам“, „Развяване на минзухара“, „Октомври“, „Канела“. Ако я видим в линията на поетическо движение, не израстване във времето, а движение в собствения поетически свят на автора ѝ – ще се учудим на способността му да е все още толкова жив сред думите си. Защото стихосбирките на Елин Рахнев пишат една лична поетическа история, започваща от „Съществувам“ и стигаща до зрелостта, в която живеенето не се мисли в бъдеще време, то е било. Помненето, знанието, незабравянето за него са важните – те се утаяват в блусовете и тъгата на „Октомври“, в канеления дъх на бляна по красота, в болката по невъзможната любов, по недостигнатото в поезията, в осъзнаването на себе си („Канела“) – тук, в света, извън него, в мечтанието, във въобразяването, в невъзможността, в опита да се изтръгнеш от себе си дори, да видиш очертанията на мечтата, но и да се потопиш във все „по-обемната“ тъга на съществуването си. „Зелда“ е книга, образ, метафора, блян, основание, упование, невъзможност, болка, скръб, лична битка, в която днес е спрял, приютил се е, тъгува, обича, проумява, разбира Елин Рахнев.

Писала съм за поезията му доста отдавна, неслучайно не съм го правила за „Канела“, а не крия, че обичам тази поезия. Но не бих искала да пиша за нея с междуметия, възклицания и придихания. Тя не се нуждае от това. Тя е колкото лично-изповедна, толкова и рефлективна, концептуална, колкото спонтанна и понякога екстатична, толкова и премислена, хармонизирана, колкото и разливаща се в думите, толкова и концентрирана в смисъла си. Елин Рахнев е един от малкото поети, които не просто има свой разпознаваем, единствен стил, той успява да изгради чрез поезията си цял един свят, в който човекът е с разпознаваемо лице, с избор на съществуване, на който не просто държи, който не просто отстоява, а който е основание на един цял свят. Намерил е и думите за да го „изпее“.

Можем да наречем тази поезия сецесионна. Да, поетът обича сецесиона, жените му живеят в него, битието е орнаментирано чрез него. И, да, стиховете носят тази едновременно опияняваща разточителност, но и филигранност в детайлите, еклектика в отношението към традицията, интелигентност, която обаче „се крие“ вътре в цялото.

Обичаните от Рахнев образи и метафори, чрез които изобретява женствеността, финеса, мъжкото обожание към жената, не конкретната, а към Жената, които помним поне от „Октомври“ и „Канела“, я рисува и тук – фибите, миглите, пеперудите… Гласът не вика, той почти шепне, даже немее, той изговаря въжделеното „вътре“, у себе си, там честно и болезнено го признава, там болката го задавя, там немее даже в думите. Тихият лирически глас е присъщ на поезията на Елин Рахнев и тук в „Зелда“ той прибавя и една особена примиреност. Освен меланхолията и нежността, които са типични лирически състояния в стихотворенията му, тук, в тази книга, има и една особена, някак по-примирена мъдрост. Опит на възрастта, тъга заради изстраданата увереност, че Зелда не е тук, няма и как да бъде. Всъщност в цялата стихосбирка тук е той, поетът, който изповядва себе си. Който признава непригодността си в този свят тук и сега. Който „разказва“, „изпява“ умирането…

Защото, да, „Зелда“ е и поезия за умирането. Умирането на невъзможните блянове, на идолите ни, на представите ни за красота, умирането на музиките ни, посивяването и избедняването на цветовете, в които сме рисували света си. Но „Зелда“ пробива основанията за съществуване и на много от днешното именно чрез своя лирически герой, чрез съхраняването и отстояването на личната му хармония, чрез верността към нея, към Зелда – „стреля“ чрез поетическото аз срещу фалшивите кумири, срещу душевнопразните хора, срещу слепотата, срещу грозотата… И това е и личната битка на поета.

Новата стихосбирка на Елин Рахнев може да бъде видяна и като синтез на писането му досега. Като бавен, внимателен, неотклоняващ се от избора си поетически път. Път, в който поетът е достигнал своеобразен краен момент, момент, в който няма повече за изричане, няма повече нито за вдишване, нито за издишване. Тъга, въжделение, болка и любов са едно и там, в този краен момент, човекът може само едно – „да си отиде…“. 

1.

Всичко ти харесвам. Ама всичко. Всичките ти основания и
окончания. Цялостната атмосфера на въздишката. Алта
във поречието на усмивката. Близките ти планове. Тъгата.
Пепелните шапки. Суетата. Бистрите нюанси на походката.
Вените, предразположени към меланхолия. Хребетите
в сенките и кожата. Пъстроцвета от агонии и фобии.
Партитурата на жеста и сълзата. Раменете ти разбъркали
простора. Всичко ти харесвам. Ама всичко, а не трябва, зелда.

Защото мръкналото тяло няма как до тебе да стои. Да те
излага пред народи, поколения. То няма плът. То няма кръв,
аорти, жили. И хора го човъркат. Прилепи го лаят. Бадемови
луни блажено го пикаят. Разложено от катедралната печал по
всеки и по всичко. То вече не е тяло. То няма нищо общо със
един елин. Един елин за тебе падна, зелда и пак така ще бъде,
ако трябва. Не го мисли…

Единствено, което ми остава, да те предам на някой
друг да те възпява. Да бъде по-внимателен със коленете,
с фибите. Със всичките ти състояния и основания. С
акустиката на дъха ти и на кожата. С подобни работи.
Изобщо много да внимава. Дано да има някакъв такъв. Дано
родил се е. Или поне сега да го зачеват. За да те има утре,
зелда. И в други календари, векове, епохи. И всичките народи
по света в парфюма ти да търсят смисъл… В смеха ти по-
добрите дни и нощи. В походката ти – блян за нов живот.

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.

Предишна статия„Нормализиране“ или радикализация
Следваща статияКакво им куца на историческите кинодрами