„Най-силното и чаровно качество на истинския живот е, че той не позволява да бъде окован във формули. Цялото нещастие на човечеството е, че няма рецепта за щастие.“ Есето е прочетено по Дойче веле през юли 1972 г.
Ако се взрем в човешката история, ще видим, че най-големите злини, които е претърпяло човечеството, са извършени все в името на неговото добро. Превръщането на съществуващия свят в някакъв идеален, хармоничен строй е било много пъти оправданието за най-чудовищни насилия и престъпления. При това никой никога не е могъл да си представи поне приблизителната картина на бъдещия човешки рай, който е трябвало да поникне върху напоената с кръв планета Земя. Очевидно е, че човечеството следва свой собствен път на развитие и крахът на всички революционни опити за промяна само ни показва огромната сложност и многообразие на човешката природа и наивността на много философски концепции.
Мисля, че най-силното и чаровно качество на истинския живот е, че той не позволява да бъде окован във формули, че той не протича според формули, колкото и драстично да са прилагани, а протича според собствената си необходимост. И според мен цялото нещастие на човечеството е, че няма рецепта за щастие.
Факт е, че от няколко години насам марксизмът като че доби най-широката популярност в своята история. Освен в страните, където теориите на Карл Маркс са приети като държавна идеология, почти из целия свят съществуват добре организирани или полуорганизирани марксически движения, които действат по различни начини и с различна сила. За човек като мене, пристигнал от Изтока, от мястото, където Марксовите идеи манифестират денонощно с фанфари и тържествени знамена, беше известна изненада да се натъкна на могъщо марксистко движение в почти всички западни страни. Може да се каже, че днес марксизмът е на мода не само във философията и политиката, но преди всичко в културата. Огромен брой западни интелектуалци са ориентирани наляво и това се смята за проява на добър вкус. При това диапазонът на модата е невероятен. Той обхваща безброй разновидности на марксизма, които съпоставени една с друга, предизвикват удивлението, че имат един и същи бог. С други думи, в сянката на Марксовата брада се е приютило огромно множество от марксисти-маоисти, марксисти-сталинисти, марксисти-централисти, марксисти-ревизионисти, марксисти-кастровисти, марксисти-революционери, марксисти-терористи и всякакви други –исти. Най-общо казано, всички те, независимо от противоречивия характер на собствените си марксически версии, изповядват колкото абстрактната, толкова и болезнената идея за променяне на съществуващия свят, който според тях, щом заживеел по законите на Маркс, щял да бъде по-щастлив. Като оставим настрана обстоятелството, че много от тях не са прочели дори основните произведения на своя бог, че други, които са ги прочели, са ги приели напълно безкритично, че трети просто са пригодили Маркс към стремежите на собствените си персони, трябва да отдадем внимание на ония – и на Изток, и на Запад – които настояват, че наивните социални формулировки на Маркс и Енгелс от средата на миналото столетие са непогрешими закони на бъдещето. Тук е очевиден елементът на фанатизма, който от само себе си предопределя душевната пустота и умствената ограниченост.
Опитът на Карл Маркс да обедини противоречията в цялото сложно и великолепно многообразие на човешката природа чрез противопоставяне на пълните и празните стомаси и материалистично вулгаризиране на човешките отношения става доказателство за ограниченост и наивност. Но чисто романтичното очарование и спекулативният характер на марксизма му печелят привърженици между все още безпросветните маси и хитруващата демагогска интелигенция, обладана от параноичния дух да играе роля в световните съдбини. Мнозина кабинетни философи на Запад се опитват да убедят, че марксизмът предлага все пак някаква база като изход за поправянето на света. Но тяхното късогледство им пречи да видят, че теоретичните хуманни постановки на Маркс, превърнати в „живо дело“, са източник на огромни страдания, на които съвременните хора са подложени в името на фиктивно бъдещо щастие. А когато на западните марксисти им се посочва зловещата реставрация на феодализма в страните от съветския блок, когато им се показва, че на практика комунистическите идеали се изчерпват с удобствата на дребния буржоа, че „революционният пролетариат“ се превръща в най-банално дребнобуржоазно общество, ограничено във феодални рамки, те апелират за доверие, като казват: „При нас няма да бъде така!“. А как? Истината изисква да потвърдим, че онова, което ставаше в Съветска Русия по времето на Сталин, онова, което стана по-късно по времето на Хрушчов, онова, което става в Китай или в Куба, всичко е основано здраво върху Марксовите формулировки. Идеологията в комунистическите страни се държи за Маркс като слепец за тояга. Така че никой не може да обвини Китай или Съветския съюз в антимарксизъм, колкото и различно да разбират марксизма. Всички ужасни политически убийства и масови изтребления на хора в Съветския съюз, пред чийто ужас ние немеем, бяха извършени въз основа на Марксовото изискване за интензифициране на класовата борба в преходния период. Трябва да се отбележи усилието, с което мнозина западни марксисти се стараят да се разграничат от идеологията в днешните комунистически държави. Известни събития като нахлуването на съветските войски в Чехословакия изиграха роля на отрезвител всред ония, които бяха прегърнали марксизма откъм романтичната му страна. При цялата марксическа вакханалия от съзнателни и несъзнателни заблуди особено голяма е ролята на ония съвременни мислители, които се опитват да посочат на хората реалната опасност за всичко онова, което представлява смисъл и достойнство на човешкия живот. Затова с внимание прочетох трудовете на известния английски философ от австрийски произход Карл Попър, създател на теорията за така нареченото „отворено общество“.
Карл Попър е роден през 1902 година във Виена. През 1949 година той става професор по логика и научна методология при Лондонския университет. Неговите главни трудове са: „Логика на научното откритие“, издадена през 1964 година, и „Отвореното общество и неговите врагове“ (1944). Той е автор на още множество други книги и изследвания.
Още твърде млад става марксист. Но се случва нещо, за което той разказва:
„Инцидентът, който ме направи антимарксист, беше от решаваща важност. Това стана в моята родна Виена. По време на една демонстрация на млади невъоръжени социалисти и комунисти-работници стана престрелка и неколцина от тях бяха ранени. Аз бях потресен и възмутен от полицията, но преди всичко от себе си, защото чувствах, че като марксист носех част от отговорността, поне по принцип, за тази трагедия. Марксистката теория изискваше класовата борба да се изостря и усилва. Тя твърдеше, че изострянето на класовата борба ускорява нашето приближаване към социализма и макар че революцията може да вземе жертви, капитализмът взима всекидневно повече жертви, отколкото цялата социалистическа революция би изискала. Това беше марксическият анализ. И аз се попитах дали ние наистина някога можем да защитим разумно подобна сметка. Започнах да чета Маркс критически и открих колко оскъдни основания имаше за марксисткото убеждение в историческата неизбежност на идването на социализма.“
Така младият Попър стига до убеждението, че онова, което в действителност съществува, са хората, техните радости и техните мъки. И той проумява, че онова, което има значение, е справедливостта, която трябва да се всели между индивидите, че такива понятия като човечество и класа са „абстракции, може би важни за някакъв теоретичен контекст, но понякога крайно опасни“. И Карл Попър пита:
„Какво да кажем например за тези марксисти, които са готови да пожертват определени човешки индивиди заради едно абстрактно Човечество, които вярват, че колкото по-лоша е човешката съдба, толкова по-добре било за неизбежната обществена революция и то за Човечеството?“
Попър ни най-малко не отрича и не омаловажава съществуващите конфликти в интересите на обществото, но смята, че е безкрайно съмнително дали изострянето на конфликтите ще доведе до по-добро общество. По-големи са възможностите да доведе до по-лошо общество.
„В началото – казва той – моето критично отношение към марксизма не разклати ни най-малко социалистическите ми убеждения. За мен социализмът беше един етичен постулат – нищо повече или по-малко от идея за справедливост. Общественият ред, който съчетаваше окаяната мизерия с пищното богатство, ме поразяваше както със своята несправедливост, така и със своята нетолерантност. Все пак мое все по-силно убеждение, че институционализираният социализъм прави държавата прекалено тежка и бюрокрацията прекалено силна срещу гражданите, ме подтикна да изоставя моите младежки убеждения. И аз никога не повярвах отново в съвместността на социализма със свободата. При това се убедих, че всяка проста формула е погрешна. Ако „социализъм“ значи обобществяване и национализиране на средствата за производство, то е ясно, че това не е лек за всички обществени беди, но по-скоро, и което е най-важното – е заплаха срещу свободата на индивида.“
Като се позовава на историческия опит и анализ на историческите факти, Попър хвърля светлина върху догматичната ограниченост и нетворческо отношение на марксизма към действителността. Очевидно е, че последователите на Маркс третират човека като твърде беден и елементарен обект, или още по-добре като нищо незначеща бройка в състава на абстрактното Човечество или астрактната Класа.
И той продължава:
„Думата „класа“ има множество заблуждаващи значения. Съществуването на различни степени на богатство съвсем не значи, че всички демокрации са прикрити диктатури на класи, както твърдят марксистите. Демократичното общество може да съдържа крайна бедност и крайно богатство. Но съществуването на бедните и богатите не образува класите в марксическия смисъл на думата. Това, че една огромна част от богатството отива в ръцете на малцина, не доказва класовия характер на управлението и няма нищо общо с класовата диктатура.“
Тук Карл Попър посочва като пример прогресивното данъчно облагане, въведено в Америка и много други капиталистически страни. Маркс вярва, че прогресивното данъчно облагане е несъвместимо с капитализма и казва, че то никога няма да се осъществи. И това твърдение на бащата на комунистическата идеология се оказа дълбоко невярно.
И ето за мен парадоксът: властващата върхушка в днешните комунистически страни, следвайки законите на Маркс, се старае да облагодетелства себе си колкото може повече чрез диктатурата си, докато в демократичния свят богатите са подложени на огромни данъчни облагания, което само по себе си доказва пълната несъстоятелност на Марксовото твърдение, че демокрациите са прикрити диктатури. Бих добавил, че ако прикриването на една диктатура е демонстрация на справедливост в някаква степен и на свобода във висша степен, то това не е никаква диктатура. Или нека в подкрепа на Попър посоча още един пример – че животът на най-богатата част на някогашната българска буржоазия бледнее пред невероятно пищния, луксозен, разточителен, прекомерно скъп начин на живот на дошлите на власт днешни български марксисти.
И Карл Попър се пита: дали съществуването на богати и бедни е непоносимо обществено зло? „Да, бедността е голямо зло, и става още по-черно, когато съществува наред с голямо богатство.“
Но сега философът изтъква една от главните си позиции:
„Но по-важен от този контраст между богатство и бедност е контрастът между свободата и нейното отсъствие, контрастът между новата класа, управляващата диктатура и нещастните й граждани, обречени на концентрационни лагери и друг род потисничество.“
Като продължава внимателно да разнищва слабостите на съвременните марксистки теории, Карл Попър пояснява:
„Маркс и Енгелс бяха забележителни и оригинални мислители, които имаха нови идеи, много от които не беше никак лесно да бъдат формулирани… Всеки, който има да каже нещо ново и важно, е заинтересуван да бъде разбран. Той ще се опита да се изрази по възможно най-простия и разбираем начин. Тежкият език е най-лесното нещо при писането. И това, което аз не харесвам при съвременните марксисти, е тяхната любов към големите думи, техния парад на високопретенциозна изразност. Те смятат, че знаят много и напълно им липсва каквато и да е интелектуална скромност… Някога Сократ беше казал: „Аз зная, че нищо не зная… и че делфийският оракул ме нарича най-мъдрия от хората.“ И след малко добавил: „Аз съм проумял моето невежество. И може би проумяването на моята ограниченост е това, което ме прави малко по-мъдър от другите, които дари не знаят, че нищо не знаят“. Сократ е казал, че политикът или държавникът трябва да бъде мъдър, което значи, че той трябва да съзнава повече от другите своето невежество, защото отговорността лежи върху него…“
Попър се спира на цялата отговорност и несигурност на нашите познания във всички области, за да изтъкне още по-силно една от най-нахалните черти на съвременния марксизъм, който непрестанно прокламира, че знае всичко, че неговите закони са абсолютни и непогрешими. Попър казва, че целият марксистки подход към действителността е в основата си предпоставен, дълбоко нетворчески и антинаучен.
Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.
