0
840

Филип

tdimova

(откъс от роман)

Минà си спомняше как дядо му го целуваше, прегръщаше крехкото му телце  и го милваше по косата и бузите с грамадната си груба ръка.

Запазваше първите узрели череши за него, покачваше го върху раменете си и го караше да ги откъсне, няколко череши, но първите, най-големите, най-зрелите, най-вкусните, караше го да знае, че те са отраснали за него, именно за него и за никой друг, после ягодите, послe първите узрели чепки грозде, първите орехи, бадемите, първите плодове от огромната и вълшебна градина на дядо му винаги бяха  за него, като че ли Минà беше някакъв миниатюрен бог, на когото дядо му принасяше от извора на сърцето си щедрите дарове от първородния плод на всяко дърво, на всеки корен от вълшебната си градина; носиш моето име, детето ми, момчето ми, мълвеше дядо му и се опитваше да прикрива сълзите си, извръщаше глава и неловко избърсваше с длан страните си.

Минà, Минà, Минà, името ни е необичайно за мъжете и много красиво, като повечето човешки имена, никога не позволявай да го променят, никога не позволявай да се обръщат по друг начин към теб освен с Минà. Обещаваш ли ми, Минà, обещавам, отвръщаше с цялата сериозност той, сгушен в тялото на дядо си; Минà свит в Минà, преливащи един в друг по невидимата нишка на кръвта и на съдбата си; Минà в Минà като ембрион в майчината си утроба, усещаше острата миризма на тютюн от брадата на дядо си, чувстваше загрубялата и мазолеста кожа на дланите му, уханието на сено, на трева, на пръст, на въздух и слънце, което се излъчваше от грубо оплетения пуловер на дядо му, радостта от градината, изнурителната работа по нея, уханието на храната от кирпичената къща, която беше царството на баба му, внезапното разцъфване на люляка покрай оградата, замайващата миризма на пролет, влага и пръст.

Минà често изпитваше чувство за миналото, пресовано до часове,  озадачаваше се от лекотата, с която времето, дните, годините можеха да бъдат прескачани.

Как се казваш, момченце? – му се щеше да попита детето срещу себе си, но не смееше. Защото ако се казваше Минà, нямаше да понесе Божия шепот, нямаше да го разгадае или щеше да го проумее единствено в светлината на смъртта. Да срещнеш детето, което си бил, да пътуваш с него в един влак, но в различни посоки във времето, дали ще имаш същите изпитания като мене, детенце, дали ще срещаш много хора, ще бъдеш пренаситен с хора и никого няма да имаш до себе си, ще имаш много жени и никоя няма да бъде до теб, освен Кàтия, ще имаш дъщеря, която ще умре преди теб, дали ще я надживееш с много, много години, детенце, седнало срещу мен във влака, почти заспиващо в скута на баба си.

Ще скърбиш непрестанно за своята дъщеря и ще се чувстваш виновен, виновен, вината ще се просмуква ден след ден във всички твои стави, в утробата ти, в сърцето ти, ще имаш много приятели и ще се отдалечавате, разочаровате, разбягвате един от друг, най-любимите, най-близките ти хора ще остават все мъртвите, непознатите, далечните, защото човек трудно се научава да обича човека до себе си, да му се отдава и възхищава, а когато се научи, когато човек най накрая срещне Кàтия, животът му вече ще е приключил, ще е почти изтекъл.

Гнездото се прави от клечки, от кал.

Колко клечици могат да се съберат в една птича човка, колко пръчици,

какъв изнурителен труд да се лети, да се търсят сламки, да се плюнчат бучици кал, за да се слепват една с друга.

И после, ако някой човек дори само докосне гнездото, птиците го напускат, не търпят човешкото докосване и човешкият мирис край себе си, чувстват се осквернени и започват да си правят ново обиталище.

Било е подобна гореща августовска нощ като тази, през която сега пътуваха, пълнолуние, луната съвсем близко, почти между листата на ябълките в градината. Дядо му го носи на ръце, спира, повдига го, ето, откъсни, откъсни онази ябълка

и той вижда ябълката на фона на луната,

като че ли листата, клоните, ябълките прорастваха от луната,

като че ли листата, клоните, ябълките и луната бяха едно,

нищо по-магическо няма да се случи повече в продължение на половин век в живота му

в някакво безкрайно време, с разширени очи той протяга ръката си към луната в очакване да я вземе в дланта си, да я откъсне от небето.

Стои здраво в жилавата прегръдка на дядо си, петгодишен, сламенорус, с протегнати нагоре ръце към мамещото тъмносиньо, просветлено небе в августовската нощ, и после ябълката е откъсната, толкова е голяма, спуснала се е от осеяното със звезди небе в детските му длани, после смехът на дядо му, радостта му – видя ли каква огромна ябълка, как се е наляла, отраснала е специално за тебе, дай да я избърша, изяж я, сладка ли е, как ти се струва и дядо му внимателно го оставя на земята, тревичките влизат през сандалите му и леко го боцкат, звукът на цикадите идва като че ли от цялата земя, луната е съвсем близо, между листата на ябълковото дърво, нищо по магическо няма да се случи повече през живота му освен срещата с Кàтия.

Цикадите, примесени с ритъма на влака, с миризмата на нощ и на машинно масло и на изпарения от мръсните седалки, момченцето, заспало в скута на баба си, скоростта на влака полепва по тялото на Минà, издълженото, мускулесто, все още прекрасно негово тяло, животът още предстои, все още животът предстои и никога няма да спре, той винаги ще предстои и как може това да бъде обяснено на останалите, необикновената тайна, която само Калина, той и Кàтия узнаха и как можеха да я разкажат и да я споделят с другите, Калина, която умираше в ръцете му и която предаде на Кàтия любовта си непокътната и цялостна.

Живея по случайност, беше му казала Кàтия в един от първите им разговори, живея, защото някой друг се е отказал да живее заради мен, чувството, че съм на мястото на някой друг, че съм заела нечии друг живот никога не ме напуска, затова имам непрестанното усещане, че трябва да се извинявам на всеки човек заради всичко и всички, не разбирам, беше отвърнал той, много абстрактно, много общо.

Имала съм братче, което се е родило преждевременно, живяло ден, два и умряло и майка ми почти веднага забременяла с мен, аз съм се родила на правилното време и съм оживяла, поясни му Кàтия с тихата си усмивка. Сега разбираш ли, попита го, разбирам, отвърна Минà и пое ръката й в своята, това братче, на чието място ти живееш, е твой много силен и мъдър защитник според древното православно предание. Да, отвърна Кàтия, чувствам неговата защита и мъдрост, чувствам неговото присъствие понякога и ми става толкова мъчно, задето той не живее, а живея аз, още когато бях дете, го нарекох Филип, обръщах се към него така – Филип, разказвах всичко на Филип, говорех му, заспивах и се събуждах заедно с него, той беше благороден, с изящни  пръсти на ръцете, с дълга тъмна коса, със зелени очи, приличаше на теб, изслушваше ме много внимателно и винаги ме защитаваше, беше щит срещу света и враговете ми, срещу омразата и завистта към мен, криех се от света в зелената светлина на очите му, в силата и в любовта му към мен.

После забравих за него, забравих го изцяло, напълно, като че ли никога не е съществувал или като че ли е съществувал само ден, два и после е умрял некръстен, без име, без гроб, без зелени очи и дълги пръсти на ръцете, без коса, като несъществуващ, като роден в безбожен свят, като абсолютно заличен от паметта на всекиго, разбираш ли, кой би могъл да си спомни едно момченце, живяло само ден или два на този свят.

Разбирам, разбирам, отвръща Минà.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияКакъв му е на Стайко Мурджев
крал Лир?
Следваща статияАлександър Екзарх между светлината
и сянката