0
1771

Филмът, който обяснява протестите в Централна Европа

Ако искате да разберете какво се случва в Централна Европа и защо хиляди младежи са по улиците на Будапеща, Букурещ, Братислава или Варшава, единственото, което трябва да направите, е да гледате 25-минутния филм на Кристоф Дийк „Пей“, носител на тазгодишната награда Оскар за най-добър късометражен игрален филм.

Историята се развива в Будапеща в началото на 90-те години. Софи, младо момиче, току-що прието в ново училище, се вълнува от възможността да пее в училищния хор, носител на много награди. Ерика, учителката по музика, приема Софи в хора, но иска от нея само да си отваря устата, без да пее, защото все още не е достатъчно добра.

Софи приема. Когато обаче най-добрата ѝ приятелка научава за сделката, тя се скарва с учителката, която настоява, че в интерес на всички е да пеят само най-добрите, а и хорът се състезава за пътуване до Швеция. Както става ясно, Софи не е единствената, на която Ерика е казала да мълчи. Успешната стратегия на учителката е тъкмо в това да разрешава само на неколцината талантливи ученици да пеят. Само че Софи и нейните приятели не искат да участват в тази игра. В деня на състезанието всички ученици си отварят устата, но не изпяват и една нота. Започват да пеят истински, едва когато засрамената Ерика слиза от сцената.

Наложената от унгарския министър-председател Виктор Орбан нелиберална демокрация, чийто маниер на управление става все по-популярен в цяла Централна Европа, наподобява училищния хор на Ерика. При тези режими гражданите редовно ходят до урните, а изборите са свободни, макар и не винаги честни, но правителството решава кой има правото да изкаже проблемите си. През 90-те години преизбирането на власт в този регион бе голяма рядкост, докато в наши дни правителствата рядко губят избори, дори когато повечето граждани открито изразяват недоволството си от начина, по който са управлявани.

Финансовата криза от 2008 г. само отчасти може да обясни разпространението на нелибералните демокрации в Централна Европа. Поразени икономически от кризата и ограничавани от институциите на Европейския съюз да финансират затруднените си национални икономики, управляващите партии се съсредоточиха върху контрола над медиите като начин за запазване на властта. Ако Силвио Берлускони в Италия бе пример за употребата на медийна империя с цел укрепване на политическата власт, в Централна Европа управляващите партии използват политическата си власт за изграждане на медийни империи.

Моделът е съвсем прост: правителството създава схеми, чрез които насочва публични или европейски средства към собствениците на „приятелски“ медийни групи, които заемат страната на управляващите и атакуват техните опоненти. Съответно критичните към властта медии не получават пари от правителството.

За да избегнат рисковете от обвинение в корупция (или поне лошо управление), управляващите партии налагат контрол и върху съдебната система и обявяват антикорупционните неправителствени организации за врагове на народа. Както наскоро един унгарец каза пред Дейвид Фрум от The Atlantik: „Ползата от контролирането в модерната държава се състои не толкова в това да преследваш невинните, колкото в способността да опазиш виновните“.

Но този модел на корупционно-управлявана демокрация на свои ред създава проблеми.

В общества, в които политическите лидери се страхуват, че загубата на избори може да ги отведе в затвора, всеки израз на слабост става видим, а всяка публични инициатива е приемана с подозрение. Така че единственият изход за гражданите е да излязат на улицата. Това е причината в цяла Централна Европа младите хора активно да протестират.

По-рано този месец в Унгария се проведоха най-големите публични протести след идването на власт на партията на Орбан „Фидес“ преди седем години срещу закона, приет с цел закриване на основания от Джордж Сорос Централноевропейски университет. Хиляди хора се присъединиха към „мирния протест в полза на правителството, на Русия и срещу всичко останало“, организиран от сатиричната партия „на кучето с две опашки“. Демонстрантите подигравателно поискаха „повече Русия“ и „още един Орбан“.

В Словакия младите протестиращи поискаха оставката на вътрешния министър, когото обвиняват в корупция. В Румъния по-рано тази година огромните демонстрации успяха да блокират плановете на правителството да амнистира политиците, осъдени за корупция. Междувременно в Полша противниците на управляващата партия „Право и справедливост“ също излязоха на улиците, след като правителството се опита да наложи контрол върху върховния съд в страната и обяви война на независимите медии.

Повечето от протестиращите са млади, някои съвсем млади. Те не са обединени от идеология, а само от разочарование и гняв. Би било погрешно, ако ги опишем в твърде романтична светлина, но може да се каже, че за разлика от предишните поколения, те не са съгласни само да си отварят устата на сцената с напразната надежда да спечелят някоя дребна социална придобивка. Те искат да пеят. (Макар да не можем да сме сигурни какво точно искат да изпеят.)

Управляващите партии могат да решат да пренебрегнат протестите на младите. Реалността в Централна Европа е такава, че благодарение на ниската раждаемост и високата емиграция, младите хора са малко, те са по-скоро стопяващо се малцинство. Според един доклад, финансиран от правителството, една трета от унгарците между 18 и 29-годишна възраст обмислят възможността да напуснат страната. Около 500 000 унгарци вече са напуснали страната след идването на Орбан на власт.

Макар пренебрегването на желанията на младежите да изглежда печеливша изборна стратегия – по-лесно е да се заиграваш със страховете на старите поколения, отколкото да удовлетворяваш надеждите на младите – в дългосрочен план тя е самоунищожителна, както в социално, така и в икономическо отношение. Младите хора ще намерят начин да запеят.

Англоезичната версия на текста е публикувана в www.nytimes.com.

На главната страница: кадър от филма „Пей“ на Кристоф Дийк.

Иван Кръстев е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика, член на борда на Фондация „Ерсте“, както и член на международния редационен съвет на списанието Europe's World и на списанието Transit – Europäische Revue. Иван Кръстев е бил изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато. Бил е главен редактор на списание Foreign Policy България (2005-2011). Автор е на десетки статии, публикувани в българската и чуждестранната преса. Последната му книга на български език е “Под линия”, изд. Факел, 2001. В момента завършва книга, в съавторство с проф. Стивън Холмс, за политиката в Русия. Сред последни му публикации на английски са: Shifting Obsessions: Three Essays on the Politics of Anticorruption, CEU Press, 2004; The Anti-American Century, eds. Alan McPpherson and Ivan Krastev, CEU Press, 2007; In Mistrust We Trust Can Democracy Survive When We Don't Trust Our Leaders, TED Books, 2013; "Democracy Disrupted. The Global Politics on Protest" (UPenn Press, May 2014).
Предишна статияЦелият ми живот е в съвременната музика
Следваща статияГолемият регрес