Философията, настоящето и Другото

Второто издание на една книга, означава безспорен пазарен успех. А второто ѝ издание, отмерено от по-широк времеви отрязък, говори за нейното утвърдено присъствие в съответната културна общност, поне ако се доверим на мярата на Умберто Еко за ценността на една книга, която се уяснява десет години след излизането ѝ, ако все още продължава да казва неща. А на кого другиго бихме се доверили, ако не на Умберто Еко? Ако второто издание се явява след дълго време, допълнено с нови текстове, макар фактологически да е второ, то вече не е ли нещо повече от ново издание на тази книга?

Поставям си тези въпроси по повод на второто допълнено издание на сборника „Мит и философия“, съставен от Здравко Попов, което излезе неотдавна в Университетското издателство „Св. Климент Охридски“. Това издание на „Мит и философия“, ако решим да бъдем пунктуални, излиза двадесет и пет години след първото. Защо толкова ме озадачава този факт? Не само заради това, че двадесет и пет години са достатъчно дълъг период, през който първото издание да бъде отдавна просмукано в личните библиотеки и недостижимо за ползване от новата генерация хуманитаристи, към които книгата е насочена като корпус от основополагащи философски текстове. Освен това за читател, изкушен и от полиграфията на книгата като завършен издателски продукт, „Мит и философия“ открехва вратата към рой препратки, сравнения, опити за равносметки.

Първото издание се появява през година, която освен стояща в началото на прехода ни, е свързана с огромните надежди на интелектуалците за обновление, а освен това и с бързата промяна на лексиката, също и с дълбоката криза, изразяваща се не само в преосмислянето на ценностите, но на материално равнище, в сферата на книгоиздаването, в поскъпване на хартията, фалиране на издателства и издания, драстично свиване на тиражите. Това е време на глад – не само соматичен, а като глад редно е да се схваща и интелектуалната празнина. Във време на още по-огромна интелектуална празнина излиза другият сборник със съставителството на Здравко Попов и Цочо Бояджиев – „Идеята за времето” (1985), в който за първи път се появяват в превод на български текстове на Мартин Хайдегер.

Затова когато през 1991 г. излиза сборникът „Мит и философия“, който е бил подготвен няколко годино по-рано (към тази мисъл ни насочва предговорът, датиран с 1988 г.), вероятно много скоро се е изчерпил, от една страна, защото е допълвал интелектуалното пространство с нови текстове, а от друга, защото е идел като своеобразен том – продължение на антологията „Идеята за времето”, но в значително по-топъл политически климат.

Така второто издание на „Мит и философия“ се явява като дълго чакано допълнение към един изчерпил се отдавна тираж. То е с твърда подвързия, цветни илюстрации (репродукции на Магрит), на офсетова качествена хартия. То, както първото, по своеобразен начин настоява за състоянието на влюбеност във философията като възможност за навлизане в предлаганите текстове. Включеното есе „Мисълта и любовта“ на Валентин Калинов с обосноваване твърди, че „по рождение“ философията е „осъдена да има общо с любовта“. Както ще разберем от предговора на Здравко Попов към това издание, освен голяма част от текстовете, общото в пре-създаването на новия том е любовта към философията, изразена със сериозния доброволен труд на преводачите и редакторите от две университетски поколения философи. Тъй като имената на хората, които вършат нещо с всеотдайност, обикновено остават неизговорени, за да наруша тази „нормалност“, ще ги изброя, както те са включени в издателските страници на сборника: Емилия Ангелова, Александър Гънгов, Иван Колев, Желю Владимиров, Генчо Дончев, Валентин Калинов, Савина Петкова, Владимир Теохаров, Донка Илинова, Здравко Попов.

Второто издание на „Мит и философия” се появява отново в състояние на криза. Този път тя не е така явна, а невидима, ако заемем от Георги Господинов това удачно определение. Изтеклите интелектуални човешки богатства на нацията и неблагоприятното състояние на културните и научните институции, заедно с влошеното образование са сред най-сериозните културни проблеми, към които можем да добавим и други. Днес криза на хартия няма, но факт е, че тиражите на книгите не достигат в никакъв случай тези от 1991 г.

На този фон – появил се след 25 години като второ издание, сборникът среща нови читатели и онова, което им казва още от първите си страници, е за ценността да се завърнем към началата на философията, които бивайки абсолютни, естествени и непланирани, са и единствените спасители в периоди на криза. Защото философията извършва пробив в рутината, тя мълви по начин, който оставя следи (така както литературата), противопоставя се на нищетата, на другото-на-себе-си, сред което живеем по принуда и което на всекидневен език можем да наречем политическа корупция, здравно орезилване, образователна неуредица.

Това издание е обогатено с няколко нови статии, чрез които би било възможно да се открои нов философски поглед, с внимание към лексиката, етимологията, към това как думата прави индивида и неговия свят и как чрез лексиката можем да регистрираме промените в културата (факт за 90-те години, с който започна изложението ми). Някои от авторите, включени в сборника: Г. Хегел, М. Хайдегер, Чарлс Кан, Ал. Лосев, Сергей Авенциев, Рудолф Ото. Тази книга ни напомня и още нещо – безсмислицата на много политически спорове, напомня, че Древна Гърция не е правила бъдеще, а настояще, че това е рецептата да оставиш нещо след себе си – да създаваш територии на духа, в които прораства семето на цивилизацията. И още нещо, което тази книга безспорно прави – поставя ни предизвикателството да отхвърлим готовите формулировки и да посмеем да навлезем в живия процес на мислене.